Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (45)

44.

След кратко прекъсване Бен започна кръстосания си разпит. Знаеше, че трябва да бъде внимателен с този свидетел. Сандърс беше общителен, умен и привлекателен. Съдебните заседатели се отнасяха със симпатия към него. Бен трябваше да намери начин да открие пукнатини в неговите показания, без да внушава, че той не е добър човек.

— Мистър Сандърс — започна Бен. — Изглежда, вие сте били много привързан към семейство Барет. Вярно ли е?

— О, да. Харесвах ги, всички. Дори и Уоли — понякога. Не исках особено много да свидетелствам тук, но нали знаете, човек има задължения.

— Уверен съм в това. Но вие, изглежда, сте били особено привързан към съпругата на Уоли, Карълайн.

В очите на Сандърс премина някаква мрачна сянка:

— Не съм сигурен какво точно имате предвид.

— Имам предвид това, че особено сте били привързан към съпругата на моя довереник, Карълайн Барет. Вярно ли е?

— Какво се опитвате да намекнете?

— Нищо не се опитвам да намекна, мистър Сандърс. Защо сте толкова докачлив?

— Вижте какво, на мен просто не ми е приятно да отправяте клеветнически…

— Не отправям нищо клеветническо, сър, но трябва да настоя да отговорите на въпроса ми. Бяхте ли много привързан към Карълайн Барет?

— Не виждам какво общо има всичко това.

— Значи твърдите, че не сте я харесвали?

— Не, не казвам нищо подобно, разбира се.

— Тогава сте я харесвали?

Сандърс сви устни:

— Да, харесвах я.

— Много ли?

Сандърс отговори много бавно през стиснатите си устни:

— Да, много.

Бен запази спокойния си и равен тон:

— Знаете ли какво, мистър Сандърс? Мисля, че вие може би сте били влюбен в Карълайн Барет.

— Това е възмутително. Аз никога не съм правил нищо непочтено.

— Не намеквам нищо подобно. Да обичаш някого не е престъпление, нали?

— Не, разбира се.

— Но вие сте обичали Карълайн Барет. Нали така?

Сандърс погледна надолу:

— Предполагам, че е така. И какво от това?

— Мислили сте, че Уолъс Барет я е… малтретирал, нали? Че тя заслужава по-добра участ.

— Това определено е вярно.

— А това, от своя страна, пък ме кара да мисля, че… добре де, ако сте я обичали, а той не се е държал много добре с нея, вие вероятно не сте го харесвали особено много.

— Нямал съм никакви основания да имам зъб на Уоли.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

— Значи не ви е засягало, когато той е наричал жената, която обичате, с онези ужасни имена?

Сандърс започна да чупи пръстите си:

— О…

— Мистър Сандърс, защо просто не кажете истината на съдебните заседатели? Вие сте мразели Уолъс Барет, нали?

Той сведе брадичката си и гласът му стана много тих:

— Да, предполагам, че го мразех.

— Значи ако го видите заключен в затвора, това съвсем няма да разбие сърцето ви, нали?

— Не. Но ако намеквате…

— Благодаря ви, мистър Сандърс. Вие отговорихте на въпроса ми.

Бен бързо премина към следващия проблем, който искаше да постави, като не желаеше да даде възможност на Сандърс да обмисли отговора си:

— И така, вие свидетелствахте, че по време на разправията, предшествала събитията, сте чули гласа на Уолъс Барет, но не сте чули този на жена му. Така ли е?

— Да, така е.

— Добре, но за една караница са необходими двама души, нали?

— Да, но това не означава, че и двамата трябва да са нападателни. Единият трябва да атакува, а другият да е жертвата.

— Мистър Сандърс, възможно ли е да не сте чули какво казва жената, която сте обичали?

— Чух много неща.

— Много от страна на Уолъс, да. Но както казахте вие самият, неговият глас е силен, боботещ. Какъв беше гласът на Карълайн?

— Мек, нежен.

— Не от този вид гласове, които могат да се чуят през пътя, нали?

Сандърс потисна раздразнението си:

— Може би не.

— Доколкото знаете, тя би могла да каже неща, които са били не по-малко ужасни от онези, които е казал Уолъс. Но вие просто не сте ги чули.

— Вярно е. Не съм ги чул.

— Благодаря ви, мистър Сандърс. И исках да ви попитам за още нещо — нещо, което, както забелязах, вие пропуснахте да споменете в показанията си.

Сандърс изглеждаше удивен, също както и Бълък.

— Пред вестниците и когато сте разговаряли с моя следовател, вие споменавате, че сте видели двама непознати, които са се навъртали из квартала по време на убийствата. Защо не разказахте на съдебните заседатели за това?

— Е, то не ми се стори особено подходящо, защото… защото…

— Защото искахте съдът да прикачи деянието на моя довереник.

— Но… искам да кажа, доказателствата са очевидни!

— Мистър Сандърс, оставете на съдебните заседатели да преценят доказателствата. Вие просто ни кажете какво сте видели.

Сандърс тежко въздъхна:

— Видях двама души. Висок млад мъж, около двайсетте по всяка вероятност. Тънък и мършав. Облечен във военна униформа. Имаше козя брадичка. Понякога носеше черен сак на рамото си. Веднъж или два пъти го видях с едно по-младо момиче — тийнейджърка, струва ми се. Това е.

— Не мислите ли, че е доста необичайно? Двама чужди във вашия скъп квартал?

— Помислих си, че е необичайно, но нямах никакво основание да мисля, че те са извършили убийството.

— Когато първоначално бяхте разпитан от полицията, едва ли не първото, което сте им казали, е било за тези младежи, които, според вашите думи, са опипвали квартала.

— Вярно е… но тогава… не знаех…

— Не сте знаели, че полицията се кани да го пришие на довереника ми, нали?

— Значи…

— Всъщност, въпреки че сте били свидетел на онази голяма караница, първите заподозрени, които сте посочили на полицията, са били тези двама неидентифицирани странници.

— Полицията ме попита дали не съм видял нещо необичайно в квартала. Тогава им казах.

— Казали сте за тези непознати. Не за караницата. Нито че Барет е побягнал от дома си.

— Разказах им всичко. Просто съм споменал първо за онези двамата.

— Наистина сте споменали. Всичко останало на практика сте си го помислили по-късно.

Бълък скочи:

— Възразявам, Ваша милост.

— Възражението се приема. Господин адвокат, внимавайте!

— Съжалявам, Ваша чест.

Всъщност не съжаляваше чак толкова много.

— Мистър Сандърс, виждали ли сте друг път някого от тези непознати в компанията на друг човек?

Сандърс започна да поклаща отрицателно глава, но спря:

— Знаете ли, след като споменахте за това, сега си спомням, че веднъж оня момък разговаряше с един друг. Оня караше кола, подаде глава през прозореца и започна да разговаря с него. Всичко стана много набързо. Всъщност не беше истински разговор. По-скоро оня човек изръмжа нещо, някакви нареждания, а после потегли. Много странно наистина.

— Разпознахте ли човека в колата?

— Съжалявам, не.

— И не си спомняте нищо друго за тези двама непознати?

— Не. Нищо.

— Благодаря ви, сър. Нямам повече въпроси.

В момента, в който Бен зае мястото си, Бълък отново се изправи.

— Ще се намеся още веднъж, Ваша чест.

Съдия Харт кимна в знак на съгласие.

— Ще ви задам няколко въпроса относно тези въображаеми убийци, които защитата се опитва да използва, за да обърка проблема. Убеден съм, че всички ние бихме искали да повярваме, че тези ужасяващи убийства са били извършени от някакви неизвестни, безименни скитници. Но, мистър Сандърс, видели ли сте вие някога тези двама души да вършат нещо, което предполага, че те са имали намерение да причинят зло някому в дома на Барет?

— Не, не съм виждал.

— А те проявявали ли са някакъв необикновен интерес към дома на Барет?

— Не, доколкото съм видял.

— Направили ли са нещо, което да предполага мисълта, че са опасни хора?

— Не. Не съм ги видял да правят нищо друго, освен да вървят по улицата. Те си бяха просто непознати хора, това е всичко.

— И, разбира се, не сте ги виждали да се карат с мисис Барет или децата й?

— Не.

— И не сте ги видели да излизат от дома на Барет няколко минути след като убийството е било извършено?

— Не, не съм ги видял.

— Благодаря ви, мистър Сандърс. Просто исках отново да върна този дух в бутилката му. Това е всичко.

Бен здраво стисна зъби. Бълък беше върнал духа в бутилката, поне засега. Ако Бен възнамеряваше да убеди съдебните заседатели, че убиецът е бил друг, той трябваше да действа значително по-умно, отколкото досега.