Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Кинкейд (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Naked Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022)

Издание:

Автор: Уилям Бърнхарт

Заглавие: Голо правосъдие

Преводач: Васил Дудеков-Кършев

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Политрафюг — Хасково

Редактор: Владо Гочев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-737-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17780

История

  1. — Добавяне

7.

Бен влезе в апартамента си и внимателно си проправи път през минното поле от играчки, влакчета, кубчета, войници, книжки в твърда подвързия, плюшени животинки и одеяла. Джоуи седеше на пода и подреждаше своите малки пластмасови животинчета в права линия. Когато свършеше, щеше да ги пренесе едно по едно в другия ъгъл на стаята и там отново щеше да почне да ги подрежда. Понякога го правеше с часове.

— Къде е Джони? — попита Бен.

Джоуи, разбира се, не отговори, но обонянието на Бен го вдъхнови да я потърси в кухнята.

Там той завари Джони енергично да разбърква нещо в меден съд на печката. Нейният приятел, Букър, седеше до масата.

— Как вървят нещата, Букър?

— Екстра, мой човек.

Те си стиснаха ръцете.

— А как е рамото ти?

Рамото на Букър беше пострадало в един инцидент, който Букър бе имал преди няколко месеца във всекидневната на Бен. Беше успял да запази живота на Джони и Джоуи, но самият той неприятно се бе наранил с нож.

— Боли само когато се смея. — Букър беше едър, мускулест мъж; работеше редовно в една гимназия в града. — А се смея само когато Джони прави обичайния си стриптийз.

— Букър!

Джони се извъртя и размаха дървената лъжица над главата му.

— Майтап бе, Джони! Само майтап!

Букър се обърна и многозначително намигна на Бен.

Джони носеше джинси и тениска („Управлява Р.Е.М.!“), която покриваше високата й суха фигура като драперия. Ансамбълът се завършваше от ботуши с десет дупки за вързалките и обичайната бейзболна шапка с козирката назад. Късо подстриганата й черна коса бе отметната зад ушите. Джони имаше сестра близначка, Джейми, но откакто Джони бе отрязала косите си, те бяха престанали да си приличат като две капки вода, а чертите им просто напомняха, че са членове на едно и също семейство.

Бен се наведе над печката и помириса.

— О, мирише на хубаво. Но ти не си задължена да готвиш. Това си е моя работа.

— Ами ти днес имаше оня разговор и аз знаех, че евентуално ще закъснееш. Затова почнах да приготвям вечерята.

— Много мило от твоя страна. А аз не знаех, че умееш да готвиш.

— Всъщност Букър приготви всичко. Аз само бъркам в тенджерата.

— Букър! Ти ли?

Букър сви рамене:

— Какво мога да кажа? Аз съм ренесансов човек!

— Очевидно!

Бен дълбоко вдъхна:

— Всъщност какво е това?

Джони се загледа в тенджерата:

— Ами… супа.

— Супа ли? Чудесно. И каква е супата?

— Ами… нали знаеш… просто супа.

— Как така просто супа? Хайде, какво е това?

— Не ми са ясни всички подробности.

Букър я прекъсна:

— Супа със сирене и бира. Най-вкусната.

Бен се намръщи:

— Със сирене и бира? Значи сиренето в бирата? Но в тази къща ние нямаме спиртни напитки!

Букър се ухили:

— Донесох си моя бира.

— Но ние не можем да дадем на Джоуи нещо, в което има бира!

Букър се засмя:

— За младия господин Джоузеф приготвих обичайното му блюдо от различни зеленчуци.

Наред с всичките си странности, Джоуи имаше удивително (за възрастта си) предпочитание към храна, която наистина бе здравословна.

— И все пак. Ти знаеш, че аз не одобрявам наличието на алкохол вкъщи.

— Спокойно, Бен. Сложихме само няколко капки. А останалата я изляхме в мивката. И дезинфекцирахме канала с „Лизол“.

Джони го ръгна в корема:

— Каква бабичка си станал! По-лош си и от мисис Мармълстийн.

— Не исках да ви обидя. Но да гледаш дете е голяма отговорност.

— Няма какво да го казваш на мен — заяви тя. — В края на краищата аз съм бавачката му!

И наистина беше много добра бавачка. Когато, обзет от отчаяние, Бен я бе повишил от обикновена гледачка на бебета до пълноправния статут на бавачка на Джоуи, той изпитваше известни съмнения, но тя всеки ден отново и отново се доказваше. Сякаш за една нощ се бе превърнала от глупаво, безотговорно момиченце в решителна, зряла жена, която съзнава задълженията си да се грижи за някого. Тя хранеше Джоуи, къпеше Джоуи, сменяше дрехите на Джоуи и се справяше със странното му поведение, когато той не беше в училището и когато Бен не си беше вкъщи.

Бен усети как нещо космато се отърка в краката му:

— Ей, Джиз, здрасти!

Джиз беше котката, една черна бирманка, която Кристина му бе подарила за последния му рожден ден.

— Какво искаш да ми кажеш — че ме обичаш или че си гладна?

Глупав въпрос. Бен взе от шкафа кутията с храна за котки и й сипа в купичката. Тя унищожи сипаното й за секунди, после се измъкна от стаята.

— Днес не е особено дружелюбна — изкоментира Бен.

— Джизил преживява голям стрес — обясни Джони. — Преди тя никога не е имала съперник на вниманието ти.

— Какъв съперник?

— Джоуи.

— О! Да не би да не се е държала добре?

Джони остави лъжицата и изключи печката:

— Ще ти кажа само, че най-добре ще е да ги държиш в отделни стаи.

— Нямах представа. Благодаря за съвета.

Той погледна в тенджерата със супата:

— Вечерята скоро ли ще е готова?

— Само десетина минутки — отвърна Джони. — Защо не си свалиш този маймунски костюм?

— Дадено.

Бен излезе от кухнята и тръгна към спалнята си. По пътя си забеляза Джоуи в дневната. Той продължаваше да си играе с животните си, като маниакално ги подреждаше едно зад друго в права линия. Изразът на лицето му подсказваше, че е потънал в мислите си, сякаш обмисля някакъв труден проблем. Но какъв?

Внезапно си припомни думите на мис Хамърстийн. Той не е като другите деца.

Бен можеше да фучи и да вдига пара публично колкото си искаше, но дълбоко в себе си знаеше, че тя е права.

Не мога да престана да се питам дали Джоуи няма да се чувства по-добре в по-устойчива среда.

Е, кой няма да се чувства по-добре? Бен метна сакото си върху леглото. Между другото, къде беше сандъчето му?

Той легна на пода и протегна ръка под леглото. След секунда измъкна оттам дървено сандъче с размерите на кутия за обувки. Бен отвори металната закопчалка и се загледа вътре. Това беше раклата с неговите детски съкровища, мястото, където пазеше най-скъпото, което притежаваше. Тук имаше един капитан Екшън, един Фризби, едно кълбо с магически оракул. Почти пълен комплект карти за „Атаките на Марс“. Детски фазер играчка. Истински пистолет с криптолъчи на супермен. Имаше и една снимка на Бен в трети клас, с дупка в предните зъби и превързана глава.

Всички съкровища на неговото детство. Всички предмети, които обичаше най-много. Подреждани, преброявани, размествани хиляди пъти.

Спомените са толкова несигурно нещо! Понякога имаше чувството, че само това му е останало от детството, само това се е запазило. Беше много свенливо, много тихо дете. Не беше общителен, не си играеше добре с останалите деца. Изглеждаше, сякаш живее в някакъв свой собствен свят.

Хм-м-м.

Бен затвори сандъчето. Нямаше време за такива глезотии. Сега трябваше да играе с племенника си, да се опитва да го ангажира, да го измъкне от черупката му. Да бъдеш най-неподходящият баща, който може да съществува на този свят, и да пренебрегваш…

Не мога да престана да се питам дали Джоуи няма да се чувства по-добре в една по-стабилна среда. Вие желаете най-доброто на Джоуи, нали?

Разбира се, че му го желаеше.

Бен искаше да направи точно това, което трябваше да се направи.

Но понякога бе дяволски трудно да разбереш какво трябва да правиш.