Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (48)

47.

Бен и Кристина мълчаливо си тръгнаха от съдебната зала към „Адамс Марк“. Бен знаеше, че е начумерен и не е съвсем приятна компания, но не можеше да преодолее себе си. Всичко изглеждаше толкова мрачно и безнадеждно.

Накрая Кристина наруши мълчанието.

— Бен, знам, че нещата в момента изглеждат мрачни, но мисля, че ти днес свърши голяма работа. Sans pareil.^[1]

— Благодаря ти за милите думи, но ние губим и ти го знаеш.

— Губеше още от момента, в който прие това изгубено дело. И най-мъничкото, което успееш да направиш, за да подобриш положението, си е чиста печалба. И доказателство какъв добър адвокат ставаш. Не бива да се разстройваш от всяко неблагоприятно решение. Знаеш как върви един процес. Comme çi comme sa.^[2] — Тя го сръга. — Виж какво, когато всичко това свърши, нека пак да идем на къмпинг, а? Ти и аз, с раници в Хийвънър Стейт Парк. Аз ще ти покажа руническия камък, останал от нордическите откриватели на този континент.

Бен се усмихна:

— Дадено.

Въпреки късния час, Бен намери Джоунс и Лавинг да работят на бюрата си в хотелската стая. Те не му обърнаха особено внимание, когато той влезе в помещението.

— Върнах се — съобщи Бен.

Джоунс му хвърли бърз поглед:

— Здрасти, шефе.

Лавинг откликна със сумтене.

Бен бе озадачен от подчертаната липса на интерес у тях:

— Да не би нещо да не е наред?

— Нищо — продължи да пише Джоунс.

— Така… да не съм направил нещо, което да ви е обидило?

Джоунс се намръщи, като продължаваше да пише на машината.

— Аз не знам. А да не би да има нещо, което да те кара да се чувстваш виновен?

— Не, но… — Бен метна куфарчето си върху бюрото. — Обикновено когато се връщам от съда, вие висите на вратата като лешояди, за да ми измъкнете информация за това, което е станало. Сега аз участвам в процеса на столетието, а вие се държите, сякаш дори не ви интересува.

Джоунс се завъртя на стола си на колелца:

— Но, шефе… — Той посочи към телевизора в ъгъла на стаята: — Видяхме всичко, което стана. Телевизията на съда, помниш ли?

Разбира се.

— И цял ден сте ме гледали?

— Точно така. — Той веднага замълча. — Нямай грижа. Аз си вършех работата.

— О, без съмнение! — Бен несръчно проточи врат: — И… как изглеждам?

Джоунс се засмя:

— Наистина ли искаш да знаеш?

Чудесен въпрос!

— Предполагам.

Джоунс скочи от стола си:

— Първо, ще смениш костюма.

— А?

— Този, сивия на ивици. Ще го махнеш. Ивиците излизат на вълни и развалят екрана. Много неприятно е. Тъй или иначе, сивото не е подходящо за цветната телевизия. Прави те да изглеждаш зъл, като някакъв проклет адвокат или нещо такова. По-добре е да се спреш на костюмите на Рейгън — сини с червена връзка. Това е побеждаващата комбинация.

— Значи така. — Бен подръпна вратовръзката си. — Нещо друго?

— Е, да, току-що го спомена. Престани да го правиш!

Бен замръзна:

— Какво правя?

— Онова, което правиш с връзката си. Оправяш я. Пипаш я.

Бен бавно отпусна ръката си:

— Това е само нервен навик.

— Именно. И те прави да изглеждаш нервен. А точно това не е посланието, което трябва да идва от един адвокат на защитата.

— Х-м-м. Ще видя какво мога да направя.

— И докато говорим за това, престани да мяташ главата си.

— А?

— Главата си. Тя се мята, докато говориш.

— Това е, защото думите ми са много убедителни!

— Каквото и да е, престани. Много дразни от екрана. Прави те да изглеждаш като онези пластмасови птици, които пъхат човките си в чаша с вода.

— Аз се опитвам да направя впечатление на съдебните заседатели, а не на хората пред телевизорите.

— Ей, ти сам попита! — Джоунс се върна към работата си. — Тъй или иначе, не си много зле. Дори имаш някакъв екранен чар. Момчешко очарование и т.н. Може би ще те вземат за някое от онези нови предавания, където ще коментираш правни въпроси. Нещо като оня чешит Джералдо Ривера.

— Колко интересно! Нещо друго, за което трябва да науча?

— Нищо не е ставало — о, да, онова нещо.

— И така?

— Имаш призовка от Канал осем.

— Какво, защото не давам интервюта ли?

Джоунс му подаде пледоариите:

— Не, защото си им счупил камерата, като си я запратил в отсрещната стена.

— О, за това ли?

— Надявах се, че ако им предложиш ексклузивно интервю, ще си уредите сметките.

— Не мога да го направя.

— Направи нещо. Това ще те погребе!

Никога не са били произнасяни по-верни думи, помисли Бен. Това все още го притесняваше и тормозеше. Никога не бе мислил, че може да изпусне нервите си, а още по-малко, че е в състояние по такъв невероятен начин да изгуби контрол върху себе си. Обаче знаеше, че вече го е сторил.

Вече знаеше, че е истински син на баща си.

Сега насочи вниманието си към Лавинг:

— Как върви разследването?

— Не върви — отговори Лавинг. — Не е мръднало и на йота.

— Съжалявам да го чуя.

— И двамата съжаляваме. — Лавинг се изправи и пъхна огромните си ръце в джобовете. — Не можах да открия никаква диря от оня пор от парка „О’Брайън“, още по-малко пък — как да го свържа с Уитман.

— М-м-м! Добре, продължавай да търсиш.

Лавинг стовари юмрука си върху бюрото:

— По дяволите! Не биваше да допускам онова влечуго да ме халоса!

— Нищо не си могъл да направиш.

— Можех. И трябваше. Сам я оцапах.

Бен приятелски го потупа по гърба:

— Недей да се косиш! Направил си, каквото си могъл.

— Да. Ама не беше най-доброто!

Бен се опита думите му да прозвучат оптимистично:

— Сигурен съм, че скоро ще измислиш нещо.

Трябва да бъде колкото е възможно по-скоро, помисли си той. Защото ако е късно, Уолъс Барет ще потегли нагоре по реката, навярно с еднопосочен билет.

Лавинг погледна към купчето с пощата на бюрото си:

— А, да. Получих един пакет.

Той подаде на Бен плик със средни размери.

— Вече го прекарах през рентгена. Не е бомба.

— Убеден съм, че собствениците на „Адамс Марк“ ще се радват да чуят тези думи.

Бен пое пакета и свали скобките, които го запечатваха. Бръкна вътре и извади…

Видеокасета.

Кръвта му веднага се смрази. Държеше касетата с два пръста, като бомба. Въпреки че касетата едва ли тежеше и половин килограм, ръката му трепереше.

Провери вътре в пакета. Нямаше никакво писмо, нито дума за обяснение или описания. Върху самата касета нямаше и етикет.

Точно както преди.

— Имаме ли видео тук? — тихо попита Бен.

Джоунс посочи с ръка, без да вдигне очи:

— В спалнята.

Бен влезе в стаята, включи телевизора и постави касетата във видеото. След няколко мига апаратът задейства.

Този път нямаше никаква тайна около образа, изпълнил екрана на телевизора. Беше външен изглед на офиса на Бен — на бившия му офис.

Преди експлозията.

Този, който бе заснемал, беше държал камерата в ръка или на рамо, а кадрите бяха заснети от противоположната страна на улицата. Бен улови дори отражението в стъклото, операторът очевидно бе снимал през някакъв прозорец. Вероятно се бе промъкнал в празното пространство, което бяха използвали за бар.

Около тридесет секунди след като касетата се завъртя, Бен видя как от входната врата на офиса му се появиха три фигури. Едната беше неговата. Непосредствено от двете му страни бяха Кристина и Джоунс. Той ги избутваше през вратата. Изразът на лицата им беше безумен, изпълнен с паника. Тримата побягнаха през улицата и се изгубиха от обектива на камерата.

След по-малко от миг Бен видя как офисът му избухва в пламъци. Грохотът от експлозията беше също толкова оглушителен, какъвто бе и в действителност. Бен се улови, че отново преживява ужаса на момента, летящите отломъци, дима, разпадащата се постройка. Беше страховито, като в кошмар. Но най-кошмарната част от всичко това…

Коленете на Бен се подкосиха. Той се отпусна на ръба на хотелското легло.

Бил е там. Маниакът е бил там.

Бил е там със своята камера, правил е снимки, записал е целия ужасяващ инцидент за потомството. Бил е на десет, може би на двадесет крачки от тях, когато това се случи.

Би могъл да убие Бен само ако е пожелаел. Но не е пожелал. Поне не тогава. Искал е първо да си поиграе с него. Искал е да го измъчи. Искал е да го има жив.

Бил е там.

Джоунс влезе в спалнята.

— Значи какво е… — Погледна към телевизионния екран и гласът му изчезна. — О, господи!

Той се отпусна на леглото до Бен и с отворена уста се загледа в проблясващия образ върху телевизионния екран.

— Не мога да повярвам!

Димът по екрана продължаваше да се вие и почти скриваше развалините от офиса.

И тогава те чуха смях.

Отначало започна тихичко, после се усили и се възвиси в неприкритото си злорадство. В омразата си.

Беше той. Той е бил там.

След известно време, което им се стори цяла вечност, ужасният смях изчезна и вместо него се чу глас, който бе едновременно заплашителен и весел.

— Аз страдам — повтаряше отново и отново гласът. — Аз страдам. Аз страдам. Аз страдам.