Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (19)

18.

Кристина посрещна Бен на вратата.

— Открих сестрата — заяви, сияеща, тя.

— Толкова бързо!

Тя завъртя очи:

— Не съм ли твоят верен помощник? Нямам ли възможности извън всякаква мяра?

— Аха — отвърна Бен. — Но сериозно, как я намери?

— Нали знаеш какво казват? Cherchez la femme^[1].

— Кристина!

— Името й е в телефонния указател.

Бен се усмихна:

— Удивително!

— Точно това е странното — промърмори Джоунс иззад компютъра си.

Бен и Кристина приближиха към бюрото му. От компютъра всяка секунда се разнасяше бързо, неравномерно бръмчене.

— Какво му става?

— Имах намерение да потърся онлайн по постъпването на информация — обясни Джоунс. — Да се промъкна в градския съвет, както ти пожела. Направих няколко сондажа в тяхната уебстраница и в голямата база данни в Интернет.

Бен се наведе към екрана на компютъра:

— Имаше ли отговор?

— О, да! Според фолдера на моята електронна поща — той два пъти натисна мишката, — получих точно четири хиляди осемстотин шестдесет и шест отговора.

— Шегуваш се!

— Ще продължават да пристигат.

Кристина се вмъкна между двамата:

— Не мога да повярвам, че има толкова много хакери с гъделичкащи историйки за градските съветници!

— Не знам какво съдържат тези съобщения. Вижте сами. Те не са адресирани до мен. Адресирани са до шефа.

Бен видя името си, изписано върху голяма купчинка киберпликове: „Бенджамин Кинкейд, ескуайър“.

— До мен ли? Това просто е безсмислено — прошепна Бен. — Не познавам никого от тези компютърни хакери!

— Ти може и да не ги познаваш — отговори Джоунс, — но бъди сигурен, че те те познават.

— Четири хиляди хакери?

— И продължават да се увеличават. Съобщенията все още постъпват.

Компютърът внезапно прекъсна, като издаде поредица пиюкания и позвънявания. Купчинката пликове бе станала огромна.

— Какво става?

Джоунс трескаво натискаше клавишите и действаше с мишката:

— Не знам. Компютърът сякаш е полудял. Показва, че наведнъж пристигат стотици съобщения. Не, хиляди. Компютърът е задръстен!

— Махни ги! — нареди Бен.

Джоунс продължаваше да блъска по клавиатурата:

— Не мога. Просто не мога. Който и да изпраща тези съобщения, той е блокирал връзката с модема. Не мога да ги спра и не мога да ги накарам да отидат в кошчето! — Той внезапно се обърна: — Шефе, това е компютърна война!

— А?

— Саботаж! Някой иска ние да не можем да работим. Поправка: иска ти да не можеш да си вършиш твоята работа.

— Как могат да се изпратят толкова съобщения наведнъж?

— Някое приятелче навярно разполага с програма или подлиния, която ги създава спонтанно. Бълва ги, както ние казваме. Това е доста сложна работа. Някой се опитва да ни прецака.

Бен получи някакво неприятно усещане в стомаха си.

— Да видим някое от съобщенията — предложи той. — Нали можем да го направим?

— Струва ми се.

Джоунс отвори най-горния плик в прозореца на компютъра. Там се появи кратко съобщение: „Страдам“.

— Това ли е?

— Боя се, че да.

— Да видим следващото!

Те отвориха следващото съобщение, след него друго, после пак друго, но навсякъде прочитаха само „Страдам“.

— Това наистина е свръхестествено — заяви Джоунс.

— След искането! — промърмори Бен.

— Вижте какво — намеси се Кристина, — ние трябва да знаем откъде идват тези съобщения. Можеш ли да ги проследиш?

— Това е извън възможностите ми — отговори Джоунс. — На линията няма отличителни знаци!

— Добре, а може ли да кажеш кой ги изпраща?

— Мога да получа името му онлайн и адреса на електронната му поща, но никой не използва истинското си име!

Той пак натисна няколко бутона на клавиатурата:

— Подателят има пряк достъп до Интернет. Не използва компусърв, „Делфи“ или някакъв трипартитен носител.

— „Страдам“ — повтори Кристина. — Какво ли може да означава?

— Това бяха думите, които Уолъс Барет каза оня ден в съда — отговори Бен. — Той каза, че страда заради тези убийства.

— Очевидно и някой друг страда — каза Джоунс. — Някой, който не е особено доволен, че ти си поел делото на Барет.

— Хайде да не вадим заключения — предложи Кристина. — На Бен не му е за пръв път да защитава непопулярен обвиняем. През последните няколко години Бен си създаде много врагове!

— О, премного ти благодаря — заяви Бен. — Сега наистина се чувствам много по-добре!

— Виж какво, може би това е само някаква шега. Искам да кажа, че не те заплашват.

— Не. Още не.

— Мисля, че най-добре ще е просто да не му обръщаме внимание.

— Не мога да не му обръщам внимание — каза Джоунс, като вдигна ръцете си във въздуха. — Клавиатурата ми е напълно блокирана.

— Не можеш ли да блокираш съобщенията от този източник?

— Не, ако нямам достъп до клавиатурата. В момента не мога да направя нищо.

— Тогава изключи го от контакта!

Джоунс изглеждаше ужасен:

— Шефе! Знаеш ли какво приказваш?

— Това не е живо същество, Джоунс. Само една машина.

— Ти го казваш!

— Не мисля, че имаме някакъв избор. Просто за теб не е добре да продължава така.

Джоунс въздъхна:

— Вярно е. Но ако го изключим от контакта, това няма да отстрани смущенията. Съобщенията ще се трупат в пощенската ми кутия, докато ги изпращат.

— Ще си прокараме нов телефон и ще си вземем нов адрес на електронната поща. Това ще разреши ли проблема?

Джоунс сви рамене:

— Предполагам. Всъщност, докато Страдащия не се докопа до новия ни номер.

— Да се надяваме, че няма да успее.

— Междувременно аз как ще върша работата си?

— Ще донеса в кантората старата си пишеща машинка от колежа.

Джоунс изглеждаше ужасен:

— Шегуваш ли се? Аз — машинописец? На машинописна хартия? С интервалите? И с индиго?

— Не виждам друга алтернатива.

— Не, това просто е извън границите на приличието!

Бен сякаш не чуваше протестите на Джоунс. Той продължаваше да се взира в проблясващия екран на компютъра.

Страдам. Страдам. Страдам.