Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (62)

61.

Седнал в дъното на галерията, изпълняващият длъжността кмет Уитман бавно стана на крака. Носеше ярка жълтеникавочервена риза — ализариновочервено, предположи Бен. Единствения цвят, който Уитман можеше да разпознае.

— Елате тук, моля — каза съдия Харт.

Уитман се поколеба:

— Ваша чест, аз дойдох само да наблюдавам. Никой не ми е казвал, че ще трябва да свидетелствам.

Тя се засмя:

— Животът е пълен с малки изненади, не е ли така? Елате тук.

Уитман се отправи към предната част на залата, като мърмореше:

— Не знам какво искате от мен. Не знам нищо за това!

Добър знак, помисли си Бен. Повечето свидетели изчакват да ги обвинят, преди да почнат да отричат.

Съдията го накара да положи клетва и Уитман тежко се отпусна на предназначения за свидетелите стол. Той докосна микрофона, после съобщи името и адреса си.

— Моля за разрешение мистър Уитман да се третира като свидетел на противната страна — изиска Бен.

— Е — каза съдия Харт, — той определено не изглежда особено щастлив, че се намира тук. Разрешава се.

Бен здраво стисна перилата на подиума и започна:

— Мистър Уитман, вие познавате Уолъс Барет от много години, нали?

— Сякаш цял живот.

— И двамата сте посещавали колеж в Оклахомския университет, нали?

— Да.

— А футболът, разбира се, заема важно място в Оклахомския университет, така ли е?

Уитман сви рамене:

— Бих казал, че университетът е известен предимно заради футбола си.

— Уолъс Барет е получавал спортна стипендия. А вие?

— Не — сухо отговори Уитман. — Аз си плащах. Винаги съм си плащал.

— И все пак сте играли футбол в университета, прав ли съм?

— Точно така.

— Уолъс Барет е бил преден защитник — звезда. Хм… а вие какво играехте?

Уитман сви устни:

— Втори заден краен защитник. За известно време. Отказах се през втората си година в колежа.

— Не успяхте ли да постигнете повече?

— Не виждах защо трябва да напъвам мозъка си за втори заден краен защитник.

— Значи вие се отказахте, а Уолъс Барет продължи към славата и богатството. Така ли е?

Бълък стана от мястото си:

— Ваша чест, всичко това е една прекрасна носталгична интерлюдия, но не е твърде близка до делото.

Съдия Харт отговори сухо и дори без да го погледне:

— Убедена съм, че мистър Кинкейд ще направи нужната връзка, когато му дойде времето. Ако сте направили възражение, то се отхвърля.

Уитман се приведе напред и отговори:

— Имате право, господин защитник. Барет постигна много повече от мен във футболния тим на колежа. Това задоволява ли ви?

— Въпросът беше — рязко отвърна Бен — дали е задоволявало вас. Подозирам, че сте били твърде нещастен.

— Така е, надявах се да постигна повече. Но нещата невинаги се развиват, както ние искаме. Какво от това?

— Вие и Барет се установихте в Тълса след колежа, нали?

— Е, не двамата.

— Но в края на краищата и двамата заживяхте тук.

— Доста вярно.

— Барет участва в няколко филма, после се захвана с бизнес и имаше големи успехи.

Бен хвърли поглед на бележките, съставени по доклада на Джоунс.

— Вашите три начинания в бизнеса се провалиха, така ли е?

— Това бяха предприятия със спекулативна цел и не успяха. Това не е срамно. Всички знаят как се развиваше икономиката в югоизточната част след петролния банкрут. Всичките ми кредитори получиха парите си.

— Навярно това би озадачило баща ви, ако го чуеше. Преуспял петролен магнат. А вие дори не сте пуснали една сонда, без да трябва да продавате ризата си след това.

Уитман прехапа долната си устна:

— Мистър Кинкейд, накъде са насочени тези въпроси?

— Те имат своето предназначение.

— Да, но аз не го виждам.

— Не е и нужно да го виждате. Онова, което трябва да правите, е да отговаряте на въпросите.

— Ваша чест — заяви Бълък, — протестирам! Мистър Кинкейд се държи оскърбително!

— Тъкмо обратното — каза съдия Харт, без да изгуби секунда. — Според мен той обобщи великолепно ролята на свидетеля. Мога единствено да се надявам, че свидетелят ще вземе присърце думите му. Продължавайте, господин защитник!

— И така — продължи Бен, — вашият бизнес се провали, докато този на Барет процъфтяваше.

— През това време и аз не бях зле. Аз съм президент и собственик на „Уитман Ойл Корпорейшън“.

— Всъщност — каза Бен, като се справи с бележките си — вие сте наследили това предприятие, така ли е?

— Ами… да, но все пак съм печелил пари от него още от момента, когато го получих.

— Вашето най-голямо постижение, ако не греша, е поемането на конкурентната ви „Аполо Корпорейшън“.

— Това сякаш е вярно. — Уитман с гордост скръсти ръце на гърдите си. — То разтърси света на бизнеса. Беше отразено на бизнесстраниците в печата в цялата страна. И удвои цената на акциите ми.

— И също изхвърли много хора от работата им — отбеляза Бен. — „Аполо Корпорейшън“ беше водещо предприятие в града, което осигуряваше работа на хората. Вие ги изхвърлихте, изядохте ресурсите и разпродадохте парче по парче активите.

— Точно това е добрият бизнес. А за протокола: моята корпорация също дава работа.

Бълък не можеше да се задържи на мястото си:

— Ваша чест! Какво е това? Референдум по всеобщо разпространената практика в бизнеса ли?

Съдия Харт насочи вниманието си към Бен:

— Възнамерявате ли скоро да се върнете отново към делото, господин защитник?

— Да, Ваша чест. Съвсем скоро.

— Добре. Продължавайте.

Бълък седна на мястото си, изпълнен с негодувание, което очевидно бе предназначено за камерите, но за негово нещастие — бе пряко насочено към съдията.

— Мистър Бълък, имате ли някакви проблеми с това как ръководя заседанието?

— Но аз… само… — Бълък преглътна: — Извинявайте, госпожо.

— Добре! — Тя се обърна към Бен: — Моля да продължите, господин защитник.

— И така — продължи Бен, — вие не отричате, че успехът на вашата компания се основава върху отстраняването на друга компания.

Уитман се премести напред:

— Вижте какво, господин защитник, действителността в бизнеса е такава. „Аполо“ беше нашият най-голям конкурент и ние я купихме. Не само че получихме ценни активи, ние запазихме и голям дял на пазара. „Аполо“ всъщност от години беше трън в очите ми. Аз знам как да се справям с враговете си. Те не оцеляват дълго.

— Скоро след като взехте „Аполо“, вие се кандидатирахте за градски съветник и бяхте избран. Вярно ли е?

— Вярно е.

— Разбира се, Уолъс Барет беше прескочил градския съвет и стана кмет.

— Да, той стана кмет. Нещо такова.

Изглежда, търпението на Уитман бе почнало да се изчерпва.

— Вие имате амбицията да станете кмет, нали така, сър?

Уитман изпъчи гърдите си:

— Не знам защо би трябвало да го отричам. Да, имам тази амбиция. Възнамерявам да се кандидатирам в следващите избори.

— Всъщност вие планирате кампанията си отдавна, нали?

— Точно така. В наше време човек трябва да започва по-отрано, ако се надява да постигне нещо сериозно.

— Това означава събиране на средства, произнасяне на речи, провеждането на анкети — така ли е?

— Точно така!

— Но според ръководителя на вашата кампания, друг градски съветник, единственият проблем е в това, че всяка анкета показва, че Уолъс Барет ви бие. Със значително предимство. — Бен твърдо го погледна: — Вярно ли е?

Уитман се поколеба, преди да отговори.

— Моят детектив преди известно време се срещна с Лорета Уокър. Тук аз разполагам с нейна декларация, ако искате да я видите.

Уитман посрещна погледа му, без да проявява никакви чувства:

— Точно така е. Съвършено вярно.

— Значи излиза, че както и да го погледнете, Уолъс Барет винаги ви е изпреварвал, макар и с малко!

Уитман стисна зъби:

— Аз не се съизмервам с… него.

— Нали? И на мен така ми се струва. Вие пожелахте да бъдете кмет и това стана невъзможно, защото Уолъс Барет се изпречи на пътя ви. Навярно го мразите, прав ли съм?

Уитман се обърна към съдебните заседатели:

— Отново искам да кажа, че не виждам никакво основание да лъжа. Отношенията между мен и Барет не бяха добри. Това въобще не беше тайна за никого.

Бен затвори бележника си и отмести бележките пред себе си. Край на сценария, сега пълен напред!

— И тогава вие решихте да се свържете с Бък Конърс, нали?

— Какво?

— С Бък Конърс. Нашия последен свидетел. Сигурно си го спомняте.

— Разбира се. Знам кой е.

— Вие работите заедно в сградата на съвета.

— Прав сте.

— И според него, преди да се позове на Петата поправка, вие и той сте имали някакви общи занимания.

Бен забеляза, че в мозъка на Уитман задейства същият механизъм, който преди малко бе задействал и при Бък. Докъде може да се отиде?

— Това е така.

— Според мистър Конърс вие сте го наели да ви свърши някаква работа из двора ви.

Бавна усмивка се появи в ъгълчетата на устните на Уитман:

— Бък всъщност е проявил скромност. Той работеше в двора вместо мен. Но по време на убийството той разработваше друг проект.

Бен видя как заседателите се наведоха напред.

— И какъв беше този проект?

Уитман се засмя:

— Брошура по маркетинг.

Бен едва не скочи на подиума:

— Какво?

— Брошура по маркетинг. Нещо, с което да се подпомогне градският пазар на Тълса, за да се намери подходящо място за някои големи корпорации, които търсят терен да се установят. Това е разпространена практика. Както споменахте преди, Тълса се нуждае от разкриването на нови работни места. И аз се опитах да създам такива.

Бен се опита да се съвземе. Как можеше да опровергае тази лъжа?

— Кметът Барет знаеше ли за този проект на двама ви?

— Не. Надявах се да го изненадам. Исках да изчакам, докато проектът ми бъде напълно завършен. Въпреки че би било по-лесно той да се прокарва през съвета.

— И вие очаквате, че ние сериозно ще възприемем този ви разказ?

Уитман остана спокоен:

— Това беше сериозен проект.

— Ако е бил толкова сериозен, защо, за бога, използвахте Бък Конърс?

Бен драматично посочи с пръст, като се опитваше да накара съдебните заседатели по-внимателно да огледат покрития с пърхот, лошо облечен и лошо подстриган „професор“ по обработка на данни.

— Много просто — отговори Уитман. — Аз се нуждаех от добър фотограф, знаех, че той е доста добър и има набито око за подобни неща.

— Какво му казахте да фотографира?

— Оставих сам да решава. Честно казано, самият аз нямам особена склонност към изкуствата. Не разбирам особено много от тези неща.

— Затова ли е обикалял край къщата на кмета?

— Не мога да ви кажа със сигурност, но предполагам, че е сметнал, че някоя снимка от дома на кмета би била подходящо допълнение към брошурата. Изборът му е логичен.

Бен стисна перилата на подиума. По някакъв начин нещата му се изплъзваха. Трябваше да бие отбой, преди да е станало много късно.

— Ако вашият съвместен проект с Бък действително е бил изготвянето на тази особено представителна, предназначена за маркетинг брошура, както се опитвате да накарате да повярват съдебните заседатели, защо сте се срещнали с Бък посред нощ в един парк в Нортсайд?

Уитман сви рамене:

— Той е точно по средата между нашите домове. Аз живея в Нортсайд, мистър Конърс — край музея „Джилкрийз“. И нямам никакви предразсъдъци относно Нортсайд, за разлика от някои хора.

О! Хубаво завъртане! Почти половината от съдебните заседатели живееха в Нортсайд.

— А какво ще кажете за мистър Сандърс? Той ви е видял в кола да разговаряте с Бък край дома на кмета.

Уитман поклати глава:

— Припознал се е. Никога не съм бил там.

— Той казва, че е видял вас.

— Видял е кола. Мнозина имат кафяви коли. Това не означава, че съм бил аз.

Бен повиши глас:

— И вие казвате на тези съдебни заседатели, че е било просто съвпадение, че той се е разхождал из оня район, след като работи за вас, по същото време, когато някой е извършил убийствата? Много е убедително, не намирате ли?

— Не — спокойно отвърна Уитман. — Въобще не мисля, че е убедително. Според мен то е извънредно неубедително и е огромна трагедия за семейството на Барет.

— Ваша чест — намеси се Бълък. — Трябва да възразя срещу този груб и оскърбителен разпит на изпълняващия длъжността кмет на града. Мистър Уитман не е изправен да отговаря на заведено срещу него дело!

— Тази разлика не ви е възпряла да направите всичко по силите си, за да пребиете детектива на мистър Кинкейд — заяви сухо съдия Харт. — Отхвърля се.

Бен натисна педалите:

— Ако вие не сте ръководили работата на Бък, мистър Уитман, защо непрекъснато сте били във връзка с него на работното си място?

Върху челото на Уитман се появи малка бръчка:

— Мисля, че грешите.

— В двете седмици преди убийствата вие вероятно сте влезли във връзка с Бък десетина пъти през работното време.

— Това е просто неточно. Никога не съм ходил в неговото помещение. Никога не съм му се обаждал по телефона.

— Отричате ли, че редовно сте били във връзка с него през седмицата, предхождаща убийствата?

Очите на Уитман за миг блеснаха:

— Да, отричам. Това просто не е вярно. Не съм имал никаква причина да разговарям с него.

Най-после! Накрая Уитман бе поднесъл на Бен примката, с която можеше да го обеси.

— Имате ли компютър в кабинета си, мистър Уитман?

Уитман определено изглеждаше отегчен:

— Знаете, че имам. Вие бяхте там.

— И, според мистър Конърс, компютрите в тази сграда имат приспособление за електронна поща. Вярно ли е?

— Предполагам, че е така. Ако говорим истината, не използвам твърде тези машини. — Той се изсмя: — Не ги разбирам и не им вярвам.

— Значи твърдите, че не ползвате електронната си поща?

— Навярно веднъж или два пъти. Не често. И никога, за да се свържа с Бък.

Бен се упъти обратно към масата на защитата:

— Няма да се възпротивите да проверим компютъра ви, за да удостоверим това ви твърдение, нали?

Уитман широко разпери ръце:

— Не, разбира се. Но се боя, че винаги изчиствам съобщенията в края на деня. Тъй че няма да има какво да видите. След като вече ги няма, няма ги.

Сега беше ред на Бен да се усмихне:

— Знаете ли, и аз мислех така. Мислех, че след като съобщението от електронната поща е било изчистено от твърдия драйв на компютъра, то изчезва. Изчезва в небитието. Но моят асистент в кантората ми, който е спец по компютрите, ми каза точно обратното. Той ми обясни, че въпреки че по команда съобщението може да се изчисти от твърдия диск, където е било съхранявано в индивидуалния ви компютър, универсалният апарат или сървърът, т.е. централният компютър, който препраща електронната поща от един компютър към друг, съхранява копие. И всички тези копия остават в системата на централния компютър, докато не бъдат изчистени активно, което обикновено се прави веднъж или два пъти годишно. Знаехте ли това, мистър Уитман?

Отговорът на Уитман беше бавен и кратък:

— Не.

— Е, оказва се, че е вярно. Оказва се също така, че човек може да наеме компютърен специалист, който да проникне в централния компютър и да извлече оттам всички съобщения, които са били предадени или получени от отделен терминал. Не е ли удивително?

Уитман не изглеждаше особено учуден:

— Наистина.

— Значи няма да се противопоставите, ако хвърлим един поглед на съобщенията, излезли или постъпили във вашия терминал през двете седмици, предшестващи убийството? Е, вие вече казахте, че нямате нищо против. Нали не възнамерявате да оттеглите позволението си?

Гласът на Уитман прозвуча доста по-тихо:

— Предполагам… не.

Добре. Това помогна на Бен да преодолее едно основно препятствие.

— Благодаря ви, сър.

— Ще трябва да отидем в кабинета ми. Не знам колко време ще отнеме…

— Не се безпокойте, мистър Уитман! — Бен отвори куфарчето си и извади оттам пачка листове с размер на писмо: — Ние вече го направихме. — Той спря пред масата на Бълък и пусна един заверен документ в скута му: — Това е призовката, издадена от съдията за самите документи. Това е заверена клетвена декларация от специалиста по компютри в сградата на градския съвет, който всъщност отдели тези съобщения. — Той отиде до свидетелския подиум и насила набута книжата в ръцете на Уитман: — А това са съобщенията. — Бен се върна към подиума със своите копия на съобщенията: — Можете да ги прегледате, мистър Уитман. Сигурен съм, че са ви познати. Това са ваши съобщения, нали?

Уитман хвърли поглед върху книжата в ръцете си:

— Да, предполагам.

— Според моите изчисления, сър, вие сте влезли във връзка с мистър Конърс посредством електронната поща девет пъти през двете седмици преди убийствата.

Уитман ровеше листовете. Маниерите и гласът му изглеждаха несигурни:

— Предполагам, че е имало повече подробности, по които е трябвало да се работи, отколкото помня.

— И аз мисля така. Някои от тези подробности наистина ме интригуват. Като например споменатото в съобщение номер шест.

Уитман се взираше в документа, докато Бен го вдигна и го прочете високо:

— „Ще се срещнем на Теруилиджър в шест.“ — Бен вдигна поглед от листа: — Само в случай че някой го е забравил, Теруилиджър авеню е улицата, където живее семейство Барет, нали?

Погледът на Уитман се местеше несигурно:

— Аз… мисля, че е така.

— Мистър Сандърс също живее там. Питам се дали не ви е видял в този ден? Когато сте се срещнали с Бък в шест.

Уитман не отговори.

— А ето и съобщение номер девет — продължи Бен. — То също е интересно. „Барет ще си е вкъщи този следобед.“ — Бен свали листа. — Изглежда, че това е интересна информация за вашия фотограф, особено след като вие не сте знаели, че той ще фотографира дома на Барет. Защо ли му е потрябвала?

С крайчеца на окото си Бен видя как съдебните заседатели извънредно внимателно оглеждаха Уитман. Те също искаха да научат отговора на този въпрос.

Объркан, Уитман започна да пелтечи:

— Аз… не помня… Беше отдавна…

— А това може би е моето любимо съобщение — продължи Бен. Той високо го вдигна във въздуха, за да могат заседателите да го видят: — Номер осем. Изпратено е в същия този ден, когато са станали убийствата. Винаги съм се възхищавал от сбития слог на даден писател, а то представлява връх на краткостта. Само три думички всъщност. — Бен застана с лице към съдебните заседатели и прочете: — „Пипна ли негъра?“

Залата полудя. Шумът беше толкова силен, че можеше да извади от строя телевизионните микрофони. Хората се качваха по пейките и протягаха вратовете си, за да могат да виждат по-добре. Камерите се въртяха и се опитваха да уловят реакцията на всеки поотделно. Репортерите се втурнаха да предават съобщенията си, докато останалата публика в галерията гледаше право пред себе си във вкаменено мълчание.

Съдия Харт въведе ред в залата и Бен зададе следващия си въпрос:

— Мистър Уитман, какво точно сте се опитали да разберете, когато сте попитали Бък Конърс: „Пипна ли негъра“?

Уитман стискаше перилата на подиума за свидетели. Той премигваше, потръпваше конвулсивно и потъркваше носа си с пръсти. Погледна към съдебните заседатели, после към съдията, сякаш търсеше към кого да се обърне, къде да се оплаче:

— Не мисля, че това ще продължи. Аз не съм обвиняем.

— Не — отвърна Бен, — но ще бъдете. Отговорете на въпроса.

— Няма. Искам адвокат.

Съдия Харт се наведе напред от масата си:

— Извинете ме, сър. Вие ще отговорите на въпроса. Това е заповед!

— Няма да отговоря! — Уитман скръсти ръце на гърдите си: — Позовавам се на Петата поправка!

— И вие ли? — Бен, с широко отворени очи, се обърна към съдебните заседатели: — Това днес като че ли приема епидемичен характер! — Той пристъпи към свидетеля: — Кажете ни истината. Вие мразехте Барет. Мразили сте го от години. Не бихте могли да станете кмет, докато той е на пътя ви. Той е бил ваш враг.

— Така ли? И какво от това?

— Както сам казахте, мистър Уитман, вие знаете как да се справяте с враговете си, нали така? Това бяха вашите думи!

Уитман безмълвно отвори уста.

— Ето за какво сте наели Бък, нали? Не сте го наели да ви прави някакви снимки. Наели сте го да „пипне негъра“!

Гълчавата се засили, този път още по-голяма от преди. Съдия Харт напразно удряше с чукчето си.

Бен изкрещя през огромния шум:

— Отговорете на въпроса ми! Не е ли вярно? Вие сте планирали тези убийства, нали? Това сте вие!

— Не бях… — Уитман втренчено се загледа в Бен с неприкрита омраза: — Няма да кажа дума повече, докато не видя адвоката си. Губите си времето.

Бен с отвращение отпусна ръцете си:

— Много добре, мистър Уитман. Мисля, че всички ние знаем какво се е случило, независимо дали признавате, или не.

— Възразявам! — извика Бълък.

— Няма значение — каза Бен. — Аз приключих с този свидетел.

Съдия Харт се наведе от съдийската маса:

— Ще проведете ли кръстосан разпит, господин обвинител?

Бълък се намръщи. Ако би могъл да постигне нещо за себе си, щеше да проведе разпита, Бен го знаеше добре. Но всичко беше безнадеждно. Уитман се бе позовал на Петата поправка. И дори при човек, който най-приятелски го разпитва, Уитман нямаше да обясни доказателствата на Бен, без да наруши по този начин правото си според поправката да запази мълчание.

— Не.

— Много добре. Нещо друго, мистър Кинкейд?

— Не виждам необходимост — заяви Бен. Той върна книжата си на масата и твърдо постави ръка върху рамото на своя клиент: — Уолъс Барет не е извършил тези престъпления. Ние се надяваме, че сме спечелили делото си.