Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (17)

16.

Бен отвори вратата, върху която се мъдреше табелка с името „М. Морели“, и намери приятеля си да реве заповеди по телефона:

— И го искам веднага, което значи, че вече си закъснял!

Бен седна на един стол и зачака Майк да приключи с последните си усилия да увеличи ефективността на работата на своите подчинени чрез сплашване. Накрая той тръшна с презрение слушалката върху вилката на апарата.

— Некадърници! — изръмжа Майк. — Трябва да си щастлив, че не си на държавна работа, Бен! Няма значение към кой отдел! Всичко е едно огромно блато от бюрокрация и лайна. Нали знаеш какво казва Балзак?

— Наистина ли знам?

— „Бюрокрацията е огромен механизъм, задвижван от пигмеи.“

— А, да, знаех го.

Бен седна по-близо:

— Не изглеждаш особено весел тази сутрин. Май случаят Барет ти причинява главоболия?

— Ти като че ли… — Майк замълча. След миг продължи: — Взе това дело, нали?

— Аха. Подадох молба за пропуск и всичко останало. Ти как разбра?

— О, дявол да го вземе, знаех го още от мига, в който спомена за него.

— А аз не знаех.

— Аз пък знаех. В края на краищата това е глупаво, ирационално, безполезно и почти сигурно, че ще ти навреди повече, отколкото ще ти донесе полза. С други думи дело, на което ти не можеш да устоиш.

Бен сухо се засмя:

— Как върви разследването?

Майк отвори чекмеджето на бюрото и извади оттам клечка за зъби, която веднага налапа. Беше се отказал от тютюна преди шест месеца, но все още изпитваше нужда от време на време да усеща в устата си вкуса на дърво.

— Няма разследване. Ние си имаме човека. Доказателствата сочат, че е виновен. Ще го изправим пред съда.

— И никой ли не потърси и друга гледна точка?

— Каква друга гледна точка? — Майк протегна ръцете си върху бюрото. — Бен, ти ме познаваш. Аз не си вадя прибързани заключения, нито търся лесното. Просто няма доказателства, които да показват друго, освен очевидното: Уолъс Барет е убил жена си и децата си.

— Добре. Разкажи ми за тези доказателства.

Майк поклати глава:

— Сбъркал си кабинета. Бълък е на горния етаж.

— Хайде, Майк, знаеш какъв е Бълък. Той няма намерение да ми даде каквито и да е доказателства, без да ме принуди отново да водя Втората световна война. Ние ще подаваме искания и ще започне предварителното изслушване, а това ще отнеме дни.

Майк прехвърли клечката от единия в другия ъгъл на устата си:

— Може пък и да си почуруликаш с него.

— Това няма да помогне. Той, изглежда, ми е бесен.

— Бесен на тебе ли? — Майк се ококори: — Просто се чудя, че разговаряш с него след всичко, което ти направи.

Бен сви рамене:

— Трябва да оставим миналото зад гърба си. — Доближи съвсем стола си до бюрото на Майк: — Между другото, старче, какво можеш да ми кажеш за този случай?

Майк погледна към отворената врата:

— Какво искаш да знаеш?

— Нещо за жертвите? Как са били убити?

— Доктор Корегаи може да ти даде повече подробности, но основно всички са имали рани от нож.

Бен мрачно кимна. Ножът е типичното оръжие, което един наемен убиец обикновено избира. Разбира се, до голяма степен зависи и защо го е избрал.

— Телата били ли са местени?

— Не. НСМ.

Както Бен знаеше, това означаваше „незабавна смърт на място“.

— Намерихте ли ножа? Или ножовете?

Майк отрицателно поклати глава:

— Честно казано, не сме и очаквали.

— Защо?

— Виж, Бен, разстоянието между къщата и кантона на Индианската бариера, в който Барет се е блъснал, е достатъчно голямо.

— Когато бях в къщата на Барет, въобще не забелязах много белези, че е имало борба.

Майк неспокойно се намести:

— По времето, когато ти дойде там, повечето от доказателствата вече бяха фотографирани и отнесени. Но си прав. Имаше само няколко прекатурени стола, вази, една масичка за кафе. Нищо повече.

— А някакви отпечатъци?

— Да, много. На всички членове на семейството. Отпечатъците на Барет бяха из цялата къща, но предполагам, че това не може да се използва срещу него, тъй като той живее там. — Майк замълча. — Видя ли видеозаписа?

— Извинявай?

— Видеозаписа. Лесно можеш да го получиш. Сега на пазара вече има три различни версии. „Бягството на Уолъс Барет от правосъдието“. „Ужас в центъра на щата“. Забравих името на третия.

— Не, не съм ги виждал.

— Би трябвало. Много са вълнуващи.

— Мислиш ли, че обвинението ще ги използва?

— А ти щеше ли да ги използваш?

Бен кимна. Глупав въпрос.

— Нещо, което да подсказва някакъв евентуален мотив?

— Мотив сигурно е твърде силна дума. Аз бих казал „теория“.

— Добре, каква е твоята теория, Шерлок?

Майк отново замълча:

— Ти разговарял ли си с клиента си? Нещо относно отношенията между него и жена му?

— Съвсем малко. Защо?

— Ти… би трябвало да поговориш за това.

Бен жадно се наведе напред:

— Накъде биеш, Майк?

Майк сви рамене:

— Съдебният лекар отново би могъл да ти каже повече от мен. Но някои от отоците, които открихме по лицето на жена му… не съответстват на рани от нож.

Бен усети как вътре в него се надига някаква възбуда.

— Ние разполагаме с някои разкази на хора, които са били с Барет и жена му на обществени места. Разни партита и други такива работи. Доста подробен разказ от техен съсед.

— Майк, ти много добре знаеш, че когато арестуват някой прочут човек, появяват се хиляди „ама чух“ и „ама видях“, в които се твърди, че хората знаят нещо за двамата.

— Вярно е.

— Бъди реалист. Уолъс Барет беше знаменитост. Ако биеше жена си, мълвата за това щеше да плъзне отдавна.

— Не знам, Бен. Понякога най-тъмните тайни биват скривани най-дълго. Нали знаеш какво казва Чарлс Чърчил?

— Дума по дума.

— Внимавай само как ще се държиш,/това е главното в момента,/за другото светът ще ти повярва./Отвън почтен бъди, макар и нечестив отвътре,/и си живей във грях, ако желаеш,/но съхранявай в тайна този грях.

Бен се начумери:

— Дали не стоиш до късно, за да учиш наизуст такива неща, само и само да ме накараш да се почувствам по-долу от теб?

Майк му изпрати блестяща усмивка:

— Всъщност да. Това е моето отмъщение за хилядите пъти, когато си ми подлагал крак, щом съм се опитвал да завладея нечие девиче сърце!

— Майк, не вярвам, че кметът на града е можел да пази в тайна насилието, което е упражнявал в дома си. Както не мисля, че и съдебните заседатели ще повярват в това.

— Не знам, Бен. На 911 през последните три години е имало две обаждания, че в дома на Барет се върши домашно насилие. А и онази работа със снимката…

— Снимката ли? Каква снимка?

— Не забеляза ли? Поставената в рамка снимка, чието стъкло беше разбито в стената на всекидневната.

— Какво?

— Една снимка на Карълайн Барет. И някой бе счупил стъклото й на милион парченца.

Бен се опита да не реагира:

— Всеки би могъл да счупи това стъкло.

— Да, всеки би могъл, но защо да го прави? Да счупиш стъклото на една снимка — това надхвърля всякаква рационална мотивировка или предположението, че убийството е поръчково. Това е просто злоба. Омраза. Няма никакъв смисъл в такава постъпка. Освен ако човек не помисли, че и Барет е изгубил контрола си…

— Е, не мисля.

— Ние разполагаме с много разкази. Очевидно той е бил известен с невъздържания си нрав.

— Всеки може да избухне. Но никой не убива дъщерите си. Това е просто… немислимо.

— Грешиш. Всички ще си го помислят. И всеки член на съдебния състав ще си го помисли. И ти няма да можеш да ги накараш да вярват в противното, освен ако не разполагаш с дяволски убедителни доказателства.

Бен се наведе напред:

— Майк, съвсем нямам намерение да си пъхам носа в твоите работи, но сцената на престъплението очевидно е била твърде сериозно увредена. Ако това е така и доказателствата са пострадали, аз трябва да го знам.

— Точно за тази цел господ е създал кръстосания разпит.

— Майк, знаеш, че Бълък е убеден, че е негов граждански дълг да получи осъдителна присъда, без значение каква. Аз не мога да стоя безучастен и да гледам как се готвят да метнат примката на един невинен човек. — Той още повече се наведе напред: — Ще ми помогнеш ли?

Майк отново премести клечката за зъби от единия в другия ъгъл на устата си:

— Съжалявам, Бен. Не мога.

— Но…

— Бен, аз съм ченге. Работя с окръжната прокуратура.

— Но…

— Не. — Той се опря с ръце върху бюрото си: — Съжалявам.

— И аз съжалявам — каза тихо Бен.

Той взе куфарчето си и се отправи към вратата.

— Разбира се, всеки компетентен защитник знае, че кръвните доказателства трябва да бъдат много внимателно анализирани.

Бен спря.

— Особено що се отнася до онези нови номера с ДНК, които никой не разбира. Човек не може да не внимава особено много. — Майк гледаше през прозореца, без да се обръща към никого конкретно. — И само един глупак може да пропусне възможността да поговори със сестрата на Карълайн Барет. Човече, какво личице! Почти толкова хубава, колкото и сестра й. Окръжната прокуратура я обича!

По лицето на Бен премина усмивка:

— Благодаря ти, Майк. Ти си добър приятел.

Майк внезапно се извърна:

— А ти още ли си тук? Мислех, че си си тръгнал преди часове!

Бен кимна:

— Тръгнах си.