Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (37)

36.

— Боя се, че не сме напреднали особено много — обясни Майк. Беше седнал на ръба на бюрото в кабинета си и се ровеше в съдържанието на една дебела папка. — Твоят луд бомбаджия не ни е оставил много, за да вървим напред.

— Съжалявам да го чуя.

След като съдебните заседатели бяха избрани и съдия Харт насрочи процеса за другия ден, Бен се бе отбил в кабинета на Майк да види докъде е стигнало разследването на разрушаването на кантората му. Това, което чу, не му се понрави особено.

— Няма ли никакви улики в останките от бомбата?

— Податки как е била направена — да. Но улики да определим кой е бомбаджията — не.

Бен притисна челото си с ръка. Беше се надявал на по-добри новини.

— Сигурен ли си, че сте опитали всичко?

— Бен, аз лично съм ангажиран в това разследване. Както знаеш, работя от години по подобни случаи. Знам как да запретна ръкави и да се ровя в прахта. Просто там няма нищо.

Бен мрачно кимна:

— Кажи, докато се ровеше в прахта, не ти ли попадна случайно встъпителната ми пледоария? В цялата бъркотия вече забравих какво мислех да кажа.

Майк се ухили:

— Предполагам, че ще измислиш нещо. Адвокатите винаги измислят. — Той отиде зад бюрото си, където имаше малък хладилник, отвори го и извади една бира „Червено куче“. — Искаш ли?

— Благодаря, не. Имам работа с Джоуи.

— И аз съм на работа. Но не бива да сме педанти, що се отнася до подробностите. — Отвори бирата и отпи една голяма глътка. — Сигурен ли си, че нямаш никаква представа кой те е гърмял, Бен?

— Сигурен съм. Кой би могъл да направи такова нещо?

— Не знам. — Майк замълча. — Освен ако не е някой, когото здраво си настъпил!

— Не мисля така. Смятам, че е някой, чиято глава се е замаяла от безкрайния поток репортажи и съобщения в пресата по този процес. Някой, който мисли, че това наистина е процесът на века.

Майк се засмя:

— Забелязал ли си, че на всеки две или три години има по един процес на века?

— Предполагам, че ако някой достатъчно дълго слуша онова, което медиите издрънкват, и достатъчно дълго гледа телевизия, в края на краищата на него адвокат Бен Кинкейд ще почне да му прилича на знаменитост, която си струва да бъде издебната. През последните две седмици мен ме показваха по телевизията повече, отколкото Хедър Локлиър.

— Макар и в неособено добра форма. — Майк отпи нова глътка. — Не можеш да обвиняваш пресата, че отразява тази история. Тя представлява обществен интерес.

— Дрънканици. Това е една лична трагедия, върху която пресата набляга, защото в нея е замесена известна личност. Всеки ден се извършват по-грозни престъпления. Но пресата обича истории със знаменитости. Те продават вестниците, те вдигат рейтингите на каналите.

— Мисля, че грешиш, Бен. Този случай повдига множество сериозни проблеми.

— Пресата винаги използва именно това извинение. Ако журналистите искат да предадат известност на някакво гнусно изнасилване — е, то става насилие над дете. Ако искат да се поровят в тривиалните грешки, допуснати от някой кандидат за нещо преди тридесет години — е, това се превръща в проблем за доверието на обществото. А голата истина е, че това са огромни усилия, насочени да погъделичкат нашите най-долни инстинкти, като превръщат новините в сензация, а репортерите — в драскачи за клюкарските колони на вестниците.

— Е, ако се отнасяше малко по-спокойно към пресата, това дело щеше да се развива по-добре за теб.

— Вярно е. Но не звучи ли малко патетично? Ако играя по свирката на медиите, не на съдебните заседатели, не на съдията, а на медиите, моят довереник може да получи повече шансове да го оправдаят. Кажи ми тогава кой управлява правосъдната система!

Майк се протегна през бюрото си и му подаде една книга с твърди корици и с лъскава снимка на корицата:

— Като говорим за това, виждал ли си я?

Бен пое книгата. Беше озаглавена „Цялата истина и нищо, освен истината“. Беше написана от Синтия Тейлър, сестрата на Карълайн. На снимката беше показан Уолъс Барет, очевидно фотографиран в момент, когато не е знаел, че му правят снимка. Очите му бяха полузатворени, той сякаш дяволски надничаше под клепачите им. Носеше боди. Юмруците му бяха свити по такъв начин, че бицепсите му ясно изпъкваха. Изглеждаше като злодей. В горния ляв ъгъл на снимката, там, където би трябвало да бъде мозъкът на Барет, бяха поместени неясни цветни снимки на жертвите на убийството.

— Синтия навярно е направила снимката в оня гимнастически салон, където работи — прокоментира Бен. — Разбира се, тя представя Уолъс в изкривена светлина.

— Изкривена или не, но книгата има първоначален тираж с твърда корица от триста хиляди екземпляра. Всички предавания на живо по телевизията я представиха. Дори и Опра!

— Защо телевизията взема участие в този очевиден опит да се оказва влияние…

— Те не разглеждат нещата по този начин. Предполага се, че това е сериозна дискусия по сериозен проблем: насилието в семейството. Ще трябва да се замислиш повечко, Бен. Книгата е навсякъде. В книжарниците, в супермаркетите, в магазините. — Той замълча. — Дори в магазина, от който могат да пазаруват твоите съдебни заседатели!

— Фантастично! — Бен почука с пръст по сравнително тънката книжка. — Човече, та тя сигурно я е писала за една нощ!

— Предполагам, че някой й е помагал, не мислиш ли?

Бен метна книгата обратно по бюрото на Майк:

— Сигурно никой няма да прочете този очевидно предубеден боклук.

— Очевидно предубеденото се продава, Бен! Хората искат мръсотии! Това е извънредно ефективен начин на пропаганда. Обвинението не би могло да окаже — или вероятно би искало да можеше да окаже — такова въздействие върху мнението на толкова много хора, както го прави тази книжка.

— Не мога да повярвам, че хората ще подкрепят този най-откровен опит Синтия бързо да забогатее от убийството на сестра си.

— А, та ти виждаш, че тя дарява всички приходи на всякакви убежища за малтретирани жени в цялата страна. Или поне така казва в телевизионните предавания на живо.

— Фантастично.

— Не се тревожи. Доколкото разбрах, поддръжниците на Барет също подготвят книга за него. Тя също трябва да донесе големи парички. Да се подпомогне оня мултимилионер да се справи с убийствения хонорар, който трябва да заплати на своя адвокат.

— Шегуваш ли се? Той не е споменавал такова нещо пред мен.

— Е, ти като че ли не си особено склонен да подкрепиш подобна идея, нали? Той вероятно ще ти пусне нещичко, след като лавиците почнат да се огъват под аудиокнигата на издателство „Дъв“.

Бен се намръщи:

— Той явно мисли, че една книга, в която се пише съчувствено за него, вероятно ще му помогне да подобри имиджа си. И навярно е прав. На пазара вече има четири книги, които го обрисуват като избягал от ада безумен демон, като не броим книгата на Синтия. И така, далеч преди времето, когато ще мога да призова свидетели, които да разкажат в съда какво всъщност е станало, медиите ще предъвкват измислиците от тези книги и ще се отнасят към тях като към достоверни факти. По времето, когато ще имам възможността да кажа на хората какво е станало в действителност, вече никой няма да ми вярва. Още един пример как медиите извращават процесите!

Майк надигна бутилката и гаврътна остатъка от бирата си.

— Е, аз не се безпокоя толкова за извратения процес, колкото за оня извратен тип, който, изглежда, е решен да изврати теб! Вече изпратих човек в апартамента ти, ще изпратя един и в хотела. Ако получиш някакви вести от Страдащия, искам веднага да ми съобщиш.

— Нямай грижа. Ще ти съобщя. — Бен се опита да се засмее. Загрижеността, изписана върху лицето на Майк, бе явна и искрена. Беше утешително да си мислиш, че след като вече си успял толкова да одъртееш, все пак имаш неколцина приятели на този свят. — Благодаря ти.

— И късмет утре на процеса! — Майк вдигна крака върху бюрото си и посочи деветинчовия телевизор, поставен в ъгъла му: — Ще те гледам.

Бен се намръщи:

— Знам. Ти и всички други.

 

 

— Нямам нищо против да поостана — каза Джони, докато събираше вещите си из апартамента на Бен. — Знам, че почваш оня голям процес утре. Пък и кой ли не знае? Ако искаш да поостана, за да можеш да се приготвиш, готова съм.

— Благодаря ти, нямам нужда. — Той погледна към Джоуи, който мълчаливо си играеше с комплект динозавърчета, които Джони му бе купила от „Фантастико“. — Искам да прекарам малко време с Джоуи. После се хвърлям в леглото.

— Добре. Е, приготвих вечерята му, в хладилника е, макарони и сирене, тъй че ще я хапне. Смених чаршафите на креватчето му и съм оставила чиста пижамка на дивана.

— Благодаря ти.

Той я съпроводи до вратата.

— Лека нощ!

Един мъж, който очевидно беше полицай, преоблечен в цивилни дрехи, седеше до малка масичка на площадката на стълбището. Той се изправи, когато Бен отвори вратата.

— Томлинсън! — поздрави го Бен. — Мислех, че сега си по убийствата! Какво правиш като охрана?

Томлинсън приятелски се ухили:

— Лична услуга на Майк. Разбираш ли, той наистина се безпокои за теб. Мисля, че сам щеше да дойде, ако не бе сигурен, че ще му кажеш да си върви.

— Прав е. — Бен се върна в апартамента. — Е, предполагам, че най-добре ще е да заключа вратата. Ако имаш нужда от нещо, обади се.

— Непременно!

— За утре ще ти приготвя резервен ключ. А сега ще сложа детето да си легне и сам ще се хвърля в леглото.

— Най-добре ще направиш. Утре ще ти трябват сили в съдебната зала.

Бен се засмя:

— Всичко ще е наред. Лека нощ.

Затвори вратата. Ще съм наред. Тъй или иначе, това трябваше да си казва. Само се питаше дали може да накара някого да му повярва.

Той вдигна Джоуи нагоре във въздуха и го задържа високо над главата си:

— Ей, какъв Суперджоуи! По-бърз от изстрелян куршум, по-силен от локомотив…

Засмя се, после свали детето и силно го прегърна. Дали и Джоуи се смееше? Бен погледна личицето му. От устичката му се разнесе някакво гукане. Може би газове? Или беше решил, че в края на краищата вуйчо Бен не е толкова лош? Може би искаше да каже някоя дума, да направи някоя смешка?

Е, не. Джоуи изглеждаше също толкова безразличен, колкото и всеки друг път. Нямаше и сянка от усмивка, още по-малко от смях. Същият празен израз, който нищо не говореше на Бен.

— Какво става тук? — каза Бен и лекичко тупна Джоуи. — Искам да ми кажеш нещо!

Джоуи не каза нищо. Бен въздъхна и пусна детето на пода. То пропълзя към своите динозаври и почна да ги подрежда в дълга права редица един след друг.

Бен знаеше, че би трябвало да се подготви за процеса, но се чувстваше като пребит. Може би щеше да му изсвири една-две песнички на пианото, или щеше да пусне новия компактдиск на Джанис Йан. А после — в леглото. Утре трябваше да стане рано и да свърши каквото имаше да се свършва. Кой знае? С малко късмет пък Кристина може би го бе свършила вместо него.

Бен пропълзя по килима и се загледа в очите на Джоуи.

— Искам да ми проговориш — повтори той. — Или само да издадеш някакъв шум. Някакъв звук. Каквото и да е.

Нямаше никакъв отклик. Вълна от вина и потискащо чувство на отчаяние заля Бен. Той се опитваше да я изтласка назад, да не мисли за това, докато се занимаваше с по-непосредствената криза пред себе си. С процеса. С маниака.

Погледна към вратата на апартамента. Неизвестното чудовище дебнеше зад нея. Как бе позволил това да се случи?

Затвори очи. Не можеше да се справи изведнъж. Подхвърли Джоуи във въздуха:

— Какво ще кажеш за малко макарони със сиренце, дребосъче? Само мъничко, а?

Той бутна плъзгащата се врата и влезе в кухнята. Съвсем не е за чудене, че грижите ми за Джоуи са наникъде, помисли си. Та аз дори не мога да се погрижа за себе си!