Рейнбоу Роуъл
Фенка (8)

Глава 4

Катериците на територията на университета се държаха не просто като домашни животни. Тяхното си беше направо домашно насилие. Щом надушеха храна, без значение каква, моментално се събираха като мухи на мед.

— Уф, хайде, яж! — изсумтя Кат и метна парче ягодова вафла на угоената катерица, която всеки момент щеше да се покатери по краката й.

Снима я с телефона и прати снимката на Ейбъл. Местната напаст, написа.

Ейбъл също й беше пращал снимки — на стаята му в общежитието, цял апартамент, и на него самия, изтипосан с петимата си съквартиранти, които изглеждаха като излезли от епизод на Теория за Големия взрив. Кат си представи как кара Рийгън да позира за снимка и се разсмя с глас. Катерицата се сепна, но не избяга.

В сряда и в петък Кат имаше свободен час между лекцията по биология и семинара по творческо писане, който напоследък прекарваше на двора, на едно сенчесто и уединено място зад сградата на факултета по англицистика, на което никой не я безпокоеше. Никой, освен катериците.

Телефонът й не беше издал нито звук, но тя все пак погледна дали не е получила съобщение.

Не бяха говорили с Ейбъл, откакто замина за университета преди три седмици, но си разменяха съобщения. Беше получила и няколко мейла от него. Пишеше, че е добре и че конкуренцията в Мисури вече е жестока. Всички тук са били отличници на випуска. Кат едва се сдържа да му отговори: С изключение на теб.

Ейбъл беше изкарал максималния брой точки на кандидатстудентския изпит по математика, но не беше пълен отличник. Беше гола вода по американска история и едва избута испанския, което си беше „постижение“.

Вече беше казал на Кат, че няма да се прибира в Омаха до Деня на благодарността, и тя не се беше опитала да го убеди да си дойде по-рано. Истината бе, че засега не й липсваше. Рен би казала, че не й липсва, защото всъщност не й е гадже в истинския смисъл на думата. Това бе редовен лайтмотив в разговорите им.

— Имаме съвсем нормална връзка — настояваше Кат.

— Глупости! Той е като помощна масичка — възразяваше Рен.

— Винаги е до мен.

— Да, за да си оставяш списанията…

— Да не би да предпочиташ да ходя с някого като Джеси? Че да ревем и двете по цели нощи всеки уикенд.

— Предпочитам да ходиш с някого, с когото ти е приятно да се целуваш.

— Целувала съм се с Ейбъл.

— Кат, стига, моля ти се. Повдига ми се дори само като си го помисля.

— Та ние сме заедно от три години! Естествено, че ми е гадже.

— Изпитваш по-силни чувства към Баз и Саймън.

— Та това са Баз и Саймън! Не може и да става сравнение. Харесвам Ейбъл. Той е стабилен.

— Продължаваш да описваш помощна масичка.

Рен бе започнала да излиза с момчета в осми клас (две години, преди на Кат дори да й хрумне подобно нещо). И докато не се появи Джеси Сандоз, не се беше задържала с никого повече от няколко месеца. Връзката й с Джеси продължи толкова дълго само защото Рен така и не можа да разбере дали той наистина си пада по нея — или поне това бе теорията на Кат.

Рен обикновено губеше интерес към някое момче, щом усетеше, че го е спечелила. Харесваше й да ги омайва. „Знаеш ли кой е любимият ми момент? бе казала веднъж на Кат. — Мигът, в който осъзнаваш, че той вече те гледа по друг начин, че заемаш повече пространство в зрителното му поле. Мигът, в който разбираш, че вече не вижда нищо друго, освен теб.“

Последното изречение толкова се понрави на Кат, че няколко седмици по-късно го включи в реплика на Баз. Рен се подразни, като го прочете.

С Джеси обаче нещата стояха по иначе. Той така и не се поддаде. Не престана да се заглежда и по други дори след като двамата с Рен правиха секс миналата есен. Това направо побъркваше Рен.

Кат изпита истинско облекчение, когато той получи стипендия заради спортните си заложби и замина да учи в Щатския университет на Айова. Джеси не беше в състояние да поддържа връзка от разстояния, а в Университета на Небраска имаше поне десет хиляди други пичове, които Рен можеше да омайва.

Кат метна още едно парче вафла на катерицата, но чифт крака, обути в сини колежански обувки, пристъпиха по тревата и животното се уплаши. Колежанските обувки направиха още крачка напред и спряха. Кат вдигна глава. Пред нея стоеше висок младеж. Гледан отдолу, на фона на слънцето, което го осветяваше в гръб, изглеждаше направо двуметров. Кат присви очи, за да го види по-добре, но не го разпозна.

— Ти беше Кат, нали? — каза той.

Гласът му й се стори познат. Беше Ник — тъмнокосото момче, което седеше пред нея в часа по творческо писане.

— Да — отвърна тя.

— Справи ли се със заданието на Пайпър?

Професор Пайпър им бе казала да напишат сто думи от гледната точка на неодушевен предмет. Кат кимна, продължавайки да мижи срещу слънцето.

— О, извинявай — каза Ник и седна на сянка до нея, мятайки сака между краката си. — И като какво писа?

— Като ключалка. А ти?

— Като химикалка — отвърна той, видимо недоволен. — Както и половината курс най-вероятно.

— Едва ли — каза тя. — Идеята ти е ужасна.

Ник се разсмя и Кат впери поглед в тревата.

— Дали ще ни накара да ги четем пред всички? — попита той.

Тя се сепна като ужилена.

— Естествено, че не. От къде на къде?!

— Обикновено го прави — каза той, сякаш ставаше дума за нещо, което Кат би следвало да знае.

Не беше свикнала да го гледа анфас. Имаше момчешко изражение, сини очи и плътни, черни вежди, които почти се сключваха в средата. Приличаше на пътник в трета класа на „Титаник“. На човек от опашката с имигранти на Елис Айлънд. Автентичен, неподправен. И доста сладък.

— Но няма да стигне времето за всички — каза тя почти с надежда.

— Ще ни раздели на групи — отвърна той пак, като че ли това беше най-очевидното нещо на света.

— Аха… Не съм много наясно с тия работи.

— Първи курс ли си?

Тя кимна с въздишка.

— Как успя да се класираш за семинара на професор Пайпър?! Той е за супернапреднали.

— Кандидатствах.

Ник вирна гъстите си вежди, видимо впечатлен.

— Наистина ли мислиш, че химикалката е ужасна идея?

— Какво точно да ти отговоря сега? — отвърна Кат.

* * *

— Да не би да страдаш от някакво хранително разстройство? — попита Рийгън.

Кат седеше на леглото си и учеше, а съквартирантката й се държеше за вратата на дрешника си и подскачаше на един крак, опитвайки се да обуе чифт черни ботуши с висок ток. Сигурно отиваше на работа. Рийгън винаги отиваше някъде. За нея стаята беше като междинна станция, място, на което спираше за малко между лекциите и библиотеката, между дневната си работа в Студентския съюз и нощната си работа в „Олив Гардън“. Място, където да се преоблича, да си оставя учебниците и да взима Ливай. Понякога и други момчета. Само през последния месец бяха минали един Нейтън и един Кайл. Но никой от тях не присъстваше така трайно в обкръжението на Рийгън, както Ливай — а оттам и в обкръжението на Кат.

Беше я срещнал на двора днес и вървя с нея чак до Олдфадър Хол, като през цялото време й разказваше за някакви ръкавици, които си бе купил пред Студентския съюз. „Ръчно плетени. От Еквадор. Виждала ли си алпака, Катрин? Това са най-сладките лами на света. Ама наистина най-сладките. А вълната им… то не е точно вълна, ами влакно, при това хипоалергенно…“

Рийгън я гледаше изпод вежди. Беше облечена с тесни черни джинси и черен топ. Може би отиваше на купон, а не на работа.

— Кошчето ти е пълно с опаковки от вафли — каза тя.

— Преглеждала си ми боклука? — изненада се Кат, раздразнена.

— Ливай търсеше къде да изплюе дъвката си… Е? Страдаш ли от хранително разстройство?

— Не — отвърна Кат, макар да си даваше ясна сметка, че би отговорила по същия начин дори и да страдаше.

— Тогава защо не ядеш нормална храна?

— Ям — отсече Кат и стисна юмруци. Вече наистина почваше да се дразни. — Просто не тук.

— Да не би да си от ония откачалки, дето са пристрастени към определени храни?

— Не. Просто… — Кат вдигна поглед към тавана и реши, че това е един от случаите, в които е по-добре да кажеш истината, отколкото да излъжеш. — Не знам къде е столовата.

— Живееш повече от месец тук!

— Знам.

— И не си открила столовата?!

— Всъщност не съм я търсила.

— Защо не попита някого? Можеше да питаш мен.

Кат изгледа Рийгън изпод око.

— Наистина ли искаш да ти задавам глупави въпроси?

— Ако са свързани с храна, вода, въздух или подслон — да! За бога, Кат, аз съм ти съквартирантка.

— Добре — отвърна Кат и впери поглед в учебника си. — Ще го имам предвид.

— Искаш ли да ти покажа къде е столовата?

— Не, няма проблем.

— Не можеш да я караш на вафли. Запасите ти се изчерпват.

— Имам достатъчно…

— Ливай май изяде една-две — въздъхна Рийгън.

— Позволяваш на гаджето си да яде храната ми?

Кат се протегна през леглото да провери запасите си. Всичките кутии бяха отворени.

— Каза, че ти прави услуга — отвърна Рийгън. — Помага ти да осъзнаеш, че имаш проблем. Освен това не ми е гадже. Не съвсем.

— Това е безобразие! — възкликна гневно Кат, забравяйки за миг, че говори на най-непредвидимия човек, когото бе срещала.

— Обуй се — нареди Рийгън. — Ще ти покажа къде е столовата.

— Не — отсече Кат. Вече усещаше как стомахът й се свива от притеснение. — Не е само това… Не обичам новите места, новите ситуации. Ще има сума ти непознати хора, няма да знам къде да седна. Не искам да ходя.

Рийгън седна в края на леглото си и скръсти ръце.

— А на лекции ходиш ли?

— Естествено.

— Как?

— Там е различно — отвърна Кат. — Има върху какво да се съсредоточа. Пак е гадно, но се търпи.

— Пиеш ли лекарства?

— Не, разбира се.

— Може би трябва…

Кат заби юмруци в леглото.

— Това въобще не ти влиза в работата! Та ти дори не ме познаваш!

— Ето затова не исках да деля стая с първокурсничка — каза Рийгън.

— Какво ти пука изобщо? Дразня ли те?

— Отиваме на вечеря. Сега.

— Никъде няма да ходя.

— Вземи си студентската карта.

— Няма да ходя на вечеря с теб. Та ти дори не ме харесваш.

— Що бе? Харесвам те — отвърна Рийгън.

— Това е пълен абсурд.

— Уф! Не си ли гладна, за бога?!

Кат така силно стискаше юмруци, че кокалчетата й бяха побелели.

Представи си пържено пиле. И малки задушени картофчета. И ягодов пай. Дали в столовата на Паунд Хол имаше машина за сладолед както в Селек?

Не й се искаше пак да се предаде пред това — каквото и да беше то. Пред тази лудост в нея, която вече я водеше с нула на един милион.

Сви се на кълбо, опитвайки се да притисне топката в стомаха си.

После се изправи с колкото достойнство успя да събере и обу гуменките си.

— Не е да не съм яла истинска храна… — измънка тя. — Обядвам в Селек със сестра си.

Рийгън отвори вратата.

— Тогава защо не ядеш тук?

— Защото отлагах прекалено дълго. Превърнах го в планина. Трудно е да се обясни…

— Сериозно, защо не пиеш лекарства?

Кат мина покрай нея да излезе от стаята.

— Ти да не би да си психиатър? Или водиш медицинско предаване по телевизията?

— Не, на хапчета съм — отвърна Рийгън. — Супер е.

* * *

В столовата не се случи нищо страшно. Нямаше неловко стоене на входа с табла в ръка в търсене на най-безопасното място за сядане. Рийгън седна на първата горе-долу свободна маса, която видя. Дори не кимна на хората, които вече седяха на нея.

— Няма ли да закъснееш за работа? — попита Кат.

— Не съм на работа. Отивам на купон. Но, така или иначе, щях да вечерям тук, преди да отида. Плащаме за цялата тая храна. Поне да я ядем.

Пред Кат имаше чиния с лазаня и две купички брюкселско зеле. Беше направо освирепяла от глад.

Рийгън се наведе да гребне от салатата си и дългата й коса се плъзна върху раменете й. Беше в двайсет нюанса на златисто и червено, нито един от които не изглеждаше естествено.

— Наистина ли мислиш, че не те харесвам? — попита тя с пълна уста.

Кат преглътна. С Рийгън никога не бяха разговаряли преди, камо ли на сериозни теми.

— Ами… имам чувството, че не искаш да имаш съквартирантка.

— Не искам — свъси вежди Рийгън. Колкото Ливай се усмихваше, толкова тя се мръщеше. — Но това няма нищо общо с теб.

— Защо живееш в общежитие тогава? Не си в първи курс. Мислех, че студентите от по-горните курсове живеят на квартира.

— Нямам друг избор — отвърна Рийгън. — Такива са условията на стипендията ми. Трябваше да бъда в самостоятелна стая тази година — бях в списъка, — но всички общежития са препълнени.

— Съжалявам — каза Кат.

— Вината не е твоя.

— И аз не исках съквартирантка. Мислех, че ще живея със сестра си.

— Имаш сестра, която учи тук?

— Да, близначка.

— Ужас.

— Защо пък ужас? — засегна се Кат.

— Ами шантаво е. Все едно да имаш двойник. Еднакви ли сте?

— Почти.

— Ужас! — възкликна отново Рийгън с пресилено отвращение.

— Въобще не е ужасно — каза Кат. — Какво ти става?

Рийгън театрално си плю в пазвата и смени темата.

— Та защо не живееш със сестра си?

— Искаше да се запознае с нови хора — отвърна Кат.

— Казваш го така, сякаш е скъсала с теб.

Кат сви рамене и бодна едно брюкселско зелце.

— Живее в Шрам Хол — уточни тя, вперила поглед в чинията си.

Когато вдигна глава, Рийгън я гледаше с нещо средно между недоумение и съжаление.

— Като те слушам, ми става мъчно за теб.

— Не си прави труда — отсече Кат, размахвайки вилицата. — Не искам да ме съжаляваш.

— Искаш или не, това е положението — отвърна Рийгън. — Просто си жалка.

— Не съм.

— Си. Нямаш приятели, сестра ти те е зарязала, тъпчеш се с вафли… А, и си вманиачена по Саймън Сноу.

— Говориш пълни глупости.

Рийгън я погледна изпод вежди и продължи да дъвче.

— Имам много приятели — опита да се измъкне Кат.

— Никога не съм ги виждала.

— Тук съм само от няколко седмици. Повечето от приятелите ми заминаха да учат в други университети. Или поддържаме връзка онлайн.

— Приятелите в интернет не се броят.

— Защо пък не?

Рийгън пренебрежително махна с ръка.

— И не съм вманиачена по Саймън Сноу — продължи да се оправдава Кат. — Просто участвам активно във фен пространството.

— Какво, по дяволите, е това?

— Няма значение. И без това няма да разбереш — въздъхна Кат, ядосана на себе си, че е употребила тази дума.

Знаеше, че ако тръгне да се обяснява, ще стане още по-тъпо. Рийгън нямаше да й повярва, че не е просто фен на Саймън, а една от най-изявените му последователки. Че я познават по име и има свои фенове. Ако й кажеше, че историите за Саймън, които постваше, редовно се четяха от петнайсет хиляди души… тя просто щеше да се изсмее.

Освен това самата Кат щеше да се почувства неловко, за да изрече всичко това.

— На бюрото ти има глави на Саймън Сноу — отбеляза Рийгън.

— Това са колекционерски бюстове.

— Жал ми е за теб и ще ти бъда приятелка.

— Не искам да ми бъдеш приятелка — отсече Кат с цялата твърдост, на която бе способна. — Доволна съм, че не сме близки.

— И аз бях доволна, преди да ми дожалее за теб — отвърна Рийгън.