Рейнбоу Роуъл
Фенка (66)

Глава 33

— Започна ли да пишеш? — попита професор Пайпър.

— Да — излъга Кат.

Не можеше да постъпи другояче. Не можеше да каже истината. Професор Пайпър щеше да сложи край на цялото това начинание. И с право. Кат все още не й беше показала никакъв напредък… Защото нямаше напредък.

Просто мислите й бяха заети с твърде много неща. Рен. Ливай. Баз. Саймън. Баща й… Всъщност напоследък не се притесняваше чак толкова за баща си. Това беше много положителен страничен ефект от прибирането на Рен у дома всеки уикенд. Самата тя така се отегчаваше през тези два дни, че на практика предаваше всичко на живо на Кат с непрекъснати есемеси и имейли.

Татко ме кара да гледам документален филм за Луис и Кларк. Направо ме тласка към алкохола.

Рен изобщо не знаеше за историята с курсовата работа по творческо писане.

На Кат й мина през ум да каже на професор Пайпър — отново, че не става за писател, че изпитва панически страх от това да напише нещо свое от нулата. Но когато дойде в кабинета й и видя изпълненото й с надежда и очакване лице… просто не можа да го изрече. Предпочиташе да изтърпи тези мъчителни срещи, вместо да каже истината — че се сеща за разказа само когато влезе в тази стая.

— Това е чудесно — възкликна преподавателката, грейна в усмивка и се пресегна да я потупа по рамото. — Толкова се радвам. Мислех, че ще се наложи да ти изнеса още една реч, пропита с кръв, пот и сълзи, а не бях сигурна, че имам готов текст.

Кат се усмихна. И се почувства отвратително заради начина, по който се държеше с тази мила жена.

— Е, ще ми разкажеш ли как върви? — попита професор Пайпър. — Може ли да прочета това, което си написала досега?

Кат поклати глава, доста по-бързо от нормалното, а после се поокопити и каза:

— Не. Още не. Може би следващия път.

— Добре — отвърна преподавателката някак по-хладно, сякаш нещо подозираше. (Или може би на Кат така й се струваше, защото беше гузна.) — Ще ми кажеш ли поне за какво пишеш?

— Да, разбира се — изтърси Кат. — Пиша за…

В съзнанието й изникна огромно въртящо се колело като онези в телевизионните състезания от рода на Колелото на късмета. Където спреше, това щеше да й е темата. По нея щеше да й се наложи да пише.

Професор Пайпър се усмихваше, сякаш знаеше, че я лъже, но искрено се надяваше да извади късмет.

— За майка си — каза най-после Кат и едва преглътна.

— За майка ти, значи.

— Да. Искам да кажа… това е началната ми точка.

Погледът на преподавателката стана почти закачлив.

— Началото на началата.

* * *

— Орлово гнездо — каза Кат.

Ливай седеше на леглото в стаята си, подпрян на таблата, а тя беше в скута му, обгърнала бедрата му с колене. Напоследък прекарваше доста време в скута му. Обичаше да е отгоре, да чувства, че може да се отдръпне, ако иска. (Не че й се приискваше някога.) Също прекарваше доста време, стараейки се да се абстрахира от каквото там друго се случваше в скута му. Това бе абстрактна територия за нея. Неопределена. Некартографирана. В момента, в който си помислеше за нея, ставаше от леглото и сядаше на канапето.

— Какво? — озадачи се той.

— Стаята ти е като орлово гнездо.

— Аха — кимна той и прекара пръсти през косата си.

Кат повтори жеста със своята ръка и се наведе да го целуне по челото. Той й се усмихна, сякаш току-що си беше поръчала лате с мента.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

Ливай кимна и я целуна по носа.

— Естествено — отвърна той и отново се усмихна, но очите му дори не помръднаха.

— Какво има? — притесни се тя и понечи да стане от скута му, но той я задържа.

— Нищо. Нищо съществено. Просто… — каза той и затвори очи, сякаш имаше главоболие. — Върнаха ми един тест днес. Кофти работа. Дори за мен.

— О! Беше ли учил?

— Явно не достатъчно.

Кат не можеше да каже колко сериозно се готви Ливай. Не отваряше учебник, но ходеше навсякъде със слушалки. Когато се качеше в пикапа му, винаги го заварваше да слуша лекция. Но не го беше виждала да учи както преди, когато Рийгън му помагаше. Тогава из цялата стая бяха наредени флашкарти, а той непрекъснато задаваше някакви въпроси.

— Аз съм виновна, нали?

— Не, разбира се — поклати глава Ливай.

— Донякъде е така — каза тя. — Не учиш с Рийгън, не учиш и с никого другиго.

— Катрин, погледни ме. Никога не съм бил по-щастлив през целия си живот.

— Не ми изглеждаш много щастлив.

— Нямах предвид точно в този момент.

Той се усмихна. Усмивката му беше уморена, но искрена. На Кат й се прииска да го целуне по изписаните устни.

— Трябва да учиш — каза тя и го тупна нежно по гърдите.

— Слушам.

— С Рийгън, с всичките онези момичета, които експлоатираш.

— Да бе.

— Можеш да учиш и с мен, ако искаш.

Той се пресегна към опашката й и започна да сваля ластика. Тя отпусна глава назад, за да го улесни.

— Ти си имаш достатъчно за учене. Освен това хиляди фенове на Саймън Сноу тръпнат в очакване.

Кат се загледа в пукнатините на тавана, докато той се мъчеше да освободи косата й.

— Ако това е начинът да бъда тук, в орловото гнездо, с теб, вместо ти да си някъде другаде с някоя друга, с удоволствие бих пожертвала част от безценното си време.

Той пусна косата й и тя се разля върху раменете й.

— Не мога да разбера дали обичаш мен, или стаята ми.

— И двете — отвърна Кат, след което осъзна какво всъщност я беше попитал, и се изчерви.

Ливай се усмихна доволно, сякаш се радваше, че номерът му е минал.

— Добре — каза той, играейки си с косата й. — Обещавам да уча повече. — После сви краката си и я притегли напред. — Свали си очилата.

— Защо? Мислех, че ги харесваш.

— Обожавам ги. Особено когато ги сваляш.

— Нямаш ли да учиш тази вечер?

— Не. Току-що прецаках един тест. Нямам какво друго да уча — каза той и я побутна с крака.

Кат го изгледа изпод вежди и свали очилата си. Ливай се ухили до уши.

— Какъв цвят са очите ти?

Тя се опули насреща му.

— Виждал съм ги — каза той. — Но не мога да разбера какъв е цветът им. Какво пише на шофьорската ти книжа?

— Сини.

— Не са сини.

— Сини са. По края.

— И кафяви в средата — добави той. — И сиви по ръба, и тук-там зелени.

Кат сви рамене и се загледа във врата му. Имаше бенка точно под лявото ухо и още една в основата на гърлото. Беше по-светъл сега, отколкото когато го видя за първи път. Тогава приличаше на момченце, което е вилняло цяло лято навън.

— Какво ще правиш през ваканцията? — попита тя.

— Ще работя в ранчото.

— Ще се видим ли?

— Да.

— Кога?

— Ще измислим кога — каза той и я погали.

— Но няма да е така…

Ливай се огледа наоколо и обви длани около лицето й.

— Няма да е така — съгласи се той.

Кат кимна и се наведе да го целуне точно под ухото.

— Сигурен ли си, че нямаш за учене?

— Да не би ти да имаш?

— Не — отвърна тя. — Петък е.

Ливай току-що се бе обръснал и цялото му лице ухаеше на мента. Тя прокара длан по ризата му и палецът й се закачи на едно от копчетата. И тогава Кат реши да го разкопчае.

Ливай пое дълбоко въздух.

Когато тя стигна до третото копче, той се надигна и съблече ризата през главата си. Тениската моментално я последва.

Кат впери поглед в гърдите му, сякаш за първи път виждаше гол до кръста мъж. Сякаш никога през живота си не бе ходила на плаж или на басейн.

— С дрехи изглеждаш по-слаб — каза тя с изненада и прокара пръсти по раменете му.

— Това комплимент ли е? — разсмя се той.

— Просто… не очаквах да си толкова як.

Той понечи да я целуне, но тя се дръпна назад. Не беше готова да откъсне поглед от гърдите му. Ливай не беше мускулест. Не като Хандро. Дори не като Ейбъл. Но беше стегнат и добре сложен. Мускулите ясно се очертаваха по раменете, по ръцете и по гърдите му.

На Кат й се прииска да се върне назад във времето и да пренапише всичко, което някога бе писала за гърдите на Баз или на Саймън. Беше ги описвала плоски, релефни, твърди като камък… Нищо подобно. Гърдите на Ливай бяха като живи — движеха се плавно при всяко вдишване, излъчваха топлина…

— Колко си красив — прошепна тя.

— Ти си красива.

— Не спори. Красив си.

* * *

Идеята й да разкопчае ризата на Ливай се бе оказала толкова блестяща, че Кат сериозно се замисли дали пък да не свали и своята блуза. Ливай мислеше същото. Играеше си с подгъва, пъхаше уж случайно пръстите си под него, докато се целуваха. Целувам се. Кат обожаваше този глагол. Използваше го пестеливо в историите си, защото й се струваше много силен, много натоварен с усещания. Като истинска целувка.

Ливай се целуваше с долната си устна и с челюстта. Тя нямаше достатъчно опит, за да разбере дали това е нещо характерно само за него, но имаше чувството, че е. Той отново я целуна. Пръстите му се движеха под подгъва на блузата й. Ако просто вдигнеше ръце сега, той вероятно щеше да се погрижи за останалото. Можеше да разчита за това. Кат вече не помнеше какво точно чака, от какво толкова се бои…

За сватбата ли се пазеше? В момента не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за Ливай… за когото нямаше изгледи да се омъжи в скоро време. Този факт я накара да го пожелае още по-силно. Защото, ако в крайна сметка не се омъжеше за него, нямаше да има цял живот достъп до гърдите му, до устните му и до каквото там се случваше в скута му. Ами ако се окажеха с други хора? Май беше по-добре да се люби с него сега, докато все още можеше.

Страхотен аргумент, няма що, крещеше разумът й. По какво въобще разбираш дали има изгледи да се омъжиш за някого, или не? И на какво казваш „скоро време“?

Телефонът й изпиука.

Езикът на Ливай кръжеше в устата й, сякаш се опитваше да обере и последната капчица сладко от дъното.

Телефонът й пак изпиука.

Сигурно не беше нищо важно. Просто Рен се оплакваше от баща им. Или пък баща им се оплакваше от Рен. Ами ако някой от двамата беше на път за болницата?

Кат се отдръпна, спря ръцете му и се опита да дойде на себе си.

— Чакай да видя кой е — каза тя.

Той кимна и пусна подгъва на блузата й. Кат едва се сдържа да не се спусне по краката му като по парапет. (Би било страхотно, но щеше да се срамува цял живот.) Затова се надигна като замаяна и се пресегна да вземе телефона. Той изпълзя след нея, опитвайки се да прочете есемеса през рамото й.

Беше Рен.

Трябва да дойдеш в Омаха. Хандро е тук. Ще ходим на танци в Гуака Майа. Голям майтап! Ела!

Друг път, написа Кат. С Ливай съм.

Тя хвърли телефона на пода и понечи да се върне в скута на Ливай. Той обаче бе свил коленете си и скут просто нямаше. Тя се опита да бутне краката му надолу, но той не й позволи. Седеше и я гледаше вглъбен, сякаш все още се опитваше да разбере какъв цвят са очите й.

— Всичко наред ли е? — попита Кат и коленичи пред него.

— Да. А при теб? — отвърна той и кимна към телефона.

— Напълно.

Ливай кимна.

Кат също кимна.

След което вдигна ръце високо над главата си.