Рейнбоу Роуъл
Фенка (50)

Глава 25

Когато Кат се събуди, Рийгън седеше на бюрото й.

— Будна ли си?

— Гледаш ме, докато спя?

— Да, Бела. Будна ли си вече?

— Не.

— Ами събуди се тогава. Трябва да въведем някои основни правила.

Кат се надигна и изтри гурелите от очите си.

— Ти добре ли си? Ако аз те бях събудила по този начин, вече щях да съм мъртва.

— Защото цялата черна работа във връзката ни се пада на мен. Ставай, трябва да си поговорим за Ливай.

— Ставам…

Кат едва се сдържа да не се усмихне при споменаването на името му. Ливай. Имаше среща с Ливай.

— Значи се сдобрихте, така ли?

— Да.

— Спа ли с него?

— Господи, Рийгън! Естествено, че не!

— Добре — каза Рийгън. Седеше крак връз крак на стола на Кат, облечена с фланелка на университетския футболен отбор и черен клин. — Не искам да знам, когато спиш с него. Това е първото правило.

— Няма да спя с него.

— Видя ли, точно това са подробностите, които не искам да знам. Чакай малко. Какво искаш да кажеш? Как така няма да спиш с него?

Кат притисна длани към очите си.

— Имах предвид не и в близко бъдеще. Просто си говорихме.

— Да, но вие вече цяла година си говорите…

— Какви съвети ми даваш само… Първо, да пия, преди да съм навършила пълнолетие. Второ, да взимам лекарства, които се отпускат само с рецепта. Трето, да правя секс преди брака.

— По дяволите, Кат! „Секс преди брака“?! Сериозно ли говориш?

— Накъде биеш?

— Ливай ми беше гадже.

— Знам.

— През всичките години, в които бяхме в гимназията.

— Знам, знам. — Кат отново сложи ръка на очите си. — Не е нужно да ми го разказваш цветно.

— Изгубих девствеността си с него.

— Ох, моля те. Престани!

— Точно затова имаме нужда от някои основни правила — каза Рийгън. — Ливай е един от най-добрите ми приятели, а аз съм единствената ти приятелка. Не искам нещата тук да станат такива, че да се чудим къде да гледаме.

— Късно е вече — отвърна Кат. — Освен това не си единствената ми приятелка.

Рийгън я изгледа изпод вежди и махна с ръка.

— Знам. Целият интернет ти е приятел.

— Та какви са правилата?

Рийгън започна да изброява на пръсти. Ноктите й бяха дълги и лакирани в розово.

— Първо, никой да не говори с мен за секс.

— Дадено.

— Второ, никакво цуни-гуни в мое присъствие.

— Никакъв проблем. Нали ти казвам, че няма нищо такова и в твое отсъствие.

— Трето, млъкни, никой да не коментира връзката си с мен.

Кат кимна.

— Четвърто…

— Ти явно сериозно си мислила по този въпрос.

— Правилата са готови още откакто се целунахте. Четвърто, Ливай ми е приятел и не може да го ревнуваш от мен.

Кат я погледна. Огненочервена коса, плътни устни, прекрасни стегнати гърди.

— Струва ми се твърде рано да се съглася с това — каза тя.

— Не — възрази Рийгън. — Трябва още сега да се разберем по този въпрос. Няма да ревнуваш, а в замяна аз няма да злоупотребя със статута си на най-добра приятелка, за да напомня на себе си и на Ливай, че първо мен е обичал.

— Мили боже! — възкликна Кат и дръпна завивката към врата си. — Наистина ли би направила подобно нещо?

— Бих могла — отвърна Рийгън, също толкова стъписана колкото и Кат. — В момент на слабост. Трябва да разбереш, че съм била любимото момиче на Ливай всъщност цял живот. Той не е имал сериозна връзка, откакто се разделихме.

— Господи, чувствам се ужасно — проплака Кат.

Рийгън кимна, сякаш й казваше „аз те предупредих“.

— Защо допусна това да се случи? — попита Кат. — Защо го остави да прекарва толкова време тук?

— Защото виждах, че те харесва. — Рийгън бе почти ядосана. — А наистина искам той да е щастлив.

— Не сте се събирали, откакто се разделихте, нали?

— Не… — отвърна Рийгън и извърна очи. — Скъсахме супергадно, в първи курс. Започнахме да си говорим и да се виждаме едва в края на миналата година. Знаех, че има проблеми с ученето и исках да му помогна…

— Ясно — каза Кат и реши да приеме всичко това съвсем сериозно. — Да преговорим пак правилата? Никакво говорене за секс, никакви публични прояви на нежност, никакви коментари за връзката…

— Никаква ревност.

— Никаква неоправдана ревност, става ли?

Рийгън сви устни.

— Добре, но гледай да е в рамките на разумното, ако се стигне дотам.

— И никакви гадни номера понеже бившето ти гадже си има нова приятелка — каза Кат.

— Дадено — отвърна Рийгън и й подаде ръка.

— Нужно ли е чак пък да си стиснем ръцете?

— Нужно е.

— Между мен и Ливай може нищо да не стане. Все още дори не сме излизали.

Рийгън се подсмихна многозначително.

— Съмнявам се. Позволи ми да го познавам по-добре от теб. Давай.

Кат се пресегна и стисна ръката й.

— А сега ставай — нареди Рийгън. — Гладна съм.

* * *

Следобед, щом Рийгън излезе за работа, Кат скочи от бюрото и започна да преравя дрешника си, за да реши какво да облече. Може би тениска с джинси и пуловер. В гардероба й и без това нямаше нищо, което да не е тениска, джинси или пуловер. Тя нареди възможните комбинации на леглото и отново се върна в дрешника да намери нещо, което бе купила от един битпазар миналата година — симпатична плетена яка, която се закопчаваше със старинно розово копче.

Чудеше се къде ли ще я заведе Ливай.

При първата си среща с Ейбъл ходиха на кино. Рен и разни приятели също дойдоха. Оттам нататък „излизанията“ й с Ейбъл се свеждаха до висене в пекарната или учене заедно в стаята й. През лятото — плуване. През учебната година — явяване на състезания по математика. Сега, като се замислеше, нищо май не можеше да мине за излизане. В никакъв случай нямаше да каже на Ливай, че последната й среща с момче е била на състезание по математика.

Кат погледна дрехите, които бе наредила на леглото, и й се прииска Рен да беше тук, за да й даде съвет. Искаше й се да бе говорила с нея за Ливай, преди да се отчуждят… Което беше миналата година, когато Кат още не го познаваше.

Какво щеше да каже Рен, ако беше тук? Представи си, че той те харесва повече, отколкото ти него. Все едно да си купуваш кола. Трябва да създадеш впечатлението, че си готова да се откажеш.

Не… това бе съвет, който Рен би дала на себе си. Какво би казала на Кат?

Спри да се мръщиш. По-хубави сме, когато се усмихваме. Сигурна ли си, че не искаш да обърнеш едно малко за кураж?

Самата мисъл за Рен я накара да се почувства още по-зле. Не стига че се притесняваше, ами й стана и мъчно. И самотно.

Почти й олекна, когато Рийгън нахлу в стаята с трясък и започна да я юрка да слязат да вечерят.

* * *

— Пусни си косата — каза Рийгън, късайки едно парче пица на две. — Имаш хубава коса.

— Тази забележка определено е в разрез с основните правила — отвърна Кат, гребвайки от купичката с извара. — По-точно правило три, ако не се лъжа.

— Знам — поклати глава Рийгън. — Но си толкова безпомощна понякога, че просто ми дожалява. Като котенце, което си е заклещило главата в кутия със салфетки.

Кат я изгледа накриво.

— Не искам да изглеждам така, все едно съм се нагласила специално заради него. Тъпо е.

— Тъпо е да искаш да изглеждаш добре на среща? Ливай се бръсне в момента, гарантирам ти.

Кат трепна.

— Престани, моля ти се. Без вътрешна информация за Ливай.

— Това е вътрешна информация за мъжете изобщо. Така се прави, като отива човек на среща.

— Той вече знае как изглеждам — каза Кат. — Няма смисъл тепърва да му замазвам очите.

— Как точно да си пуснеш косата и евентуално да си сложиш малко гланц е замазване на очите?

— Все едно се опитвам да му отвлека вниманието с нещо лъскаво. Той вече знае как изглежда всичко това — каза Кат и описа кръг пред лицето си с лъжицата, пръскайки, без да иска, извара върху пуловера си. — Аз съм това, което съм — допълни тя и се опита да обере пръските, без да ги втрие в дрехата.

Рийгън се пресегна през масата и дръпна щипката от главата на Кат. Косата й се спусна надолу и падна в очите й.

— Ето — каза тя, — вече си това. Облика смени, сам се преобрази!

— Господи! — възкликна Кат, грабна щипката от ръцете й и моментално събра косата си отново. — Правилно ли чух, че цитираш реплика от Саймън Сноу?

Рийгън я изгледа изпод вежди.

— Понеже само ти четеш Саймън Сноу. Понеже не говорим за световен феномен.

Кат се разсмя.

Рийгън се вгледа подозрително в купичката й.

— Какво ядеш впрочем? Това праскови ли са? С извара?

— Знам. Отвратително е, но човек свиква с времето — отвърна Кат.

* * *

Когато се качиха горе, Ливай седеше на пода пред вратата на стаята им. Кат при никакви обстоятелства не би се втурнала с писъци по коридора да му се хвърли в ръцете, но направи нещо равносилно на това за нейните разбирания — усмихна се притеснено и отмести поглед встрани.

— Ехо — каза Ливай и се изправи.

— Здрасти — отвърна Рийгън.

Той разроши глуповато косата си, сякаш се чудеше на коя от двете да се усмихне, а после се обърна към Кат:

— Готова ли си?

Рийгън мина покрай него да отключи вратата.

— Само да си взема палтото — отвърна Кат и побърза да намери палтото си и да го облече.

— Шал — подсети я Ливай.

Тя грабна и шала и погледна Рийгън.

— Ще се видим по-късно — каза.

— Едва ли — отвърна Рийгън, разресвайки косата си пред огледалото.

Кат усети, че се изчервява. Набра смелост да вдигне очи към Ливай едва когато застанаха пред асансьора. (Състояние: усмихнато, стабилно.) Когато вратата се отвори, той сложи ръка на гърба й и тя буквално скочи в кабината.

— Какъв е планът? — попита.

Той се ухили многозначително.

— Моят план е да правим неща, които да те накарат да излезеш с мен и утре. А твоят?

— Да се опитам да не се държа като пълна тъпачка.

— Значи сме готови — усмихна й се той.

Тя също се усмихна. По посока на лицето му.

— Мисля да те разведа из Източния корпус — каза Ливай.

— Нощем? През февруари?

Вратата на асансьора се отвори и той я изчака да излезе първа.

— Имам огромна отстъпка на туровете извън активния сезон. Освен това тази вечер не е чак толкова студено.

Когато излязоха навън, Ливай я поведе в посока, обратна на паркинга.

— Няма ли да отидем с кола? — попита Кат.

— Реших, че е по-добре да вземем маршрутката.

— Има маршрутка?

— Гражданчета… — поклати глава той.

Маршрутката беше нормален автобус, който се движеше между двата корпуса на университета, и дойде на спирката почти на секундата.

— След вас — каза Ливай и й направи път да се качи.

Вътре беше светло като ден и почти празно. Кат си избра една седалка и седна настрани, вдигайки коляно към съседното място, така че той да не може да седне до нея. На него сякаш не му направи впечатление. Седна на предната седалка и се обърна назад, подпирайки ръце на облегалката.

— Много си галантен — каза тя.

— Майка ми ще изпадне във възторг, ако те чуе — усмихна се той.

— Значи имаш майка.

Той се разсмя.

— Да.

— И баща може би?

— И четири сестри.

— По-големи или по-малки.

— По-големи. По-малки.

— Ти ли си по средата?

— Точно по средата. А ти? По-голямата или по-малката близначка си?

— Родили сме се с цезарово сечение — сви рамене тя. — Но Рен е била по-едра. Взимала е от жизнените ми сокове или нещо такова. Нея са я изписали нормално, а мен са ме държали в болницата три седмици.

Кат не му каза, че понякога има чувството, че сестра й и до днес получава повече от живота, сякаш изсмуква енергия от нея или пък е родена с по-големи запаси.

Не му го каза, защото беше мрачно и депресиращо. И защото точно в този момент не би се сменила с Рен дори и да получеше в замяна по-добрата пъпна връв.

— Това означава ли, че е по-властната от двете? — попита Ливай.

— Не непременно. В повечето отношения наистина обича да се разпорежда, но татко все казва, че като малки сме си поделяли властта поравно. Примерно аз решавам какво ще облечем, а тя — на какво ще играем.

— Еднакво ли се обличахте?

— До една възраст, да. Харесваше ни.

— Веднъж помагах при раждането на близнаци — каза той. — Теленца. Кравата едва не умря.

Кат се ококори от изумление.

— Как така?

— Ами понякога, когато бик срещне крава и решат да прекарат повече време заедно…

— Престани! Имам предвид как се оказа там при раждането?

— Случва се често в ранчото. Да раждат животни. Иначе близнаците са рядкост.

— Работил си в ранчо?

Той вдигна вежди, сякаш се чудеше дали да приеме въпроса й сериозно.

— Аз живея в ранчо.

— О! — изненада се Кат. — Не знаех, че хората живеят в ранчо. Мислех, че ранчото е нещо като завод или предприятие, където ходиш на работа.

— Сигурна ли си, че си от Небраска?

— Започвам да се съмнявам, че Омаха май не се брои…

— Е — усмихна си той, — живея в ранчо.

— Нещо като ферма ли?

— Да, само че във фермите се отглеждат най-вече растения, а в ранчото — тревопасни животни.

— О! Това звучи… Искаш да кажеш, че кравите обикалят свободно навсякъде, така ли?

— Абсолютно! — разсмя се той, а после поклати глава. — Шегувам се. Животните са оградени на определени места. Имат нужда от много пространство.

— С това ли искаш да се занимаваш, когато завършиш университета? Да работиш в ранчо?

Нещо премина през лицето на Ливай. Усмивката му леко посърна, веждите му се сближиха.

— Не е… толкова просто. Ранчото се управлява от майка ми и братята й. Никой не е наясно какво ще стане с него, когато те се оттеглят. Ние сме дванайсет братовчеди. Не можем просто да си го поделим. Освен ако го продадем, а никой не иска да се раздели с него. Но… — Той тръсна глава, сякаш за да разсее някаква мисъл, и отново й се усмихна. — Да, бих искал да работя в ранчо или с животновъди, да им помагам да работят по-ефективно.

— Чрез по-добро управление на природните ресурси?

— А се правиш, че не обръщаш внимание какво ти говоря… Ей, това е нашата спирка.

— Толкова бързо?

— Източният корпус е само на три километра от общежитието ти. Срамота е, че никога не си идвала тук.

Кат го последва към вратата на автобуса. На слизане той се обърна да благодари на шофьора.

— Познаваш ли го? — попита тя, когато слязоха на тротоара.

— Имаше значка с името му на джоба на сакото — сви рамене Ливай. — Значи… — Той застана пред нея и протегна театрално ръка към паркинга, ухилен като водещ на телевизионна игра. — Катрин Ейвъри, като студент в Селскостопанския колеж, член на селскостопанската общност и гражданин на Линкълн, Небраска, имам удоволствието да те приветствам с добре дошла в Източния корпус.

— Впечатлена съм — каза Кат, оглеждайки се наоколо. — Тъмно е. Има дървета.

— Можеш да оставиш сарказма си на входа, Омаха.

— Кой би предположил, че някой ще ме сметне за прекалено погражданена, понеже съм от Омаха?

— Отдясно е Студентският съюз на Източния корпус. Там е пистата ни за боулинг.

— Пак ли боулинг?

— Не се въодушевявай. Програмата тази вечер не предвижда боулинг.

Кат последва Ливай по една криволичеща алея, усмихвайки се любезно на сградите, които й показваше по пътя. От време на време той слагаше ръка на гърба й, колкото да привлече вниманието й или да се увери, че гледа в правилната посока. Тя не му каза, че Източният корпус (нощем, през февруари) изглежда досущ като Централния корпус.

— Ако беше през деня — каза той, — щяхме да спрем в сладкарницата. Правят страхотен сладолед.

— Много жалко — отвърна тя. — Времето е идеално за сладолед.

— Студено ли ти е? — погледна я той и свъси вежди. — Майка ти така ли те е учила да носиш шал през зимата?

Шалът й висеше свободно около яката. Той го уви плътно около врата й и подпъхна краищата в палтото й. Кат се надяваше да не е забелязал учестеното й дишане под плътните дрехи.

Ливай вдигна ръце към лицето й и нежно я пощипна по ушите.

— А, не е толкова зле положението — каза той и ги разтри, за да ги стопли. — Честно, студено ли ти е? Искаш ли да отидем някъде на закрито?

— Не — поклати глава тя. — Искам да разгледам Източния корпус.

Той отново се ухили.

— Не се и съмнявам. Още не сме стигнали до Тракторния музей. Затворен е, естествено.

— Естествено.

— Но все пак си струва да се види.

— Разбира се.

След около половин час влязоха в сградата на Факултета по стоматология, за да ползват тоалетната. На сините кресла във фоайето се бяха разположили студенти и учеха яко. Ливай донесе чаша топъл шоколад от машината за кафе и предложи да си я разделят. Кат не обичаше да пие от една чаша с друг човек, но реши, че е тъпо да откаже. Все пак се бяха целували.

Когато отново излязоха навън, нощта бе сякаш по-тиха. И определено по-тъмна.

— Запазих най-хубавото за накрая — каза тихо Ливай.

— И какво е то?

— Имай търпение. Оттук…

Повървяха заедно по поредната криволичеща алея, а после той спря и сложи ръка на рамото й.

— Стигнахме — каза, сочейки една неизрината от сняг пътека. — Представям ти… ботаническата градина!

Кат се опита да изглежда впечатлена. Човек дори не би допуснал, че въобще има нещо тук, ако не бяха нечии самотни стъпки в топящия се сняг. Освен тях се виждаха само няколко съсухрени храсти и две-три кални петна с някакви почернели треволяци по тях.

— Изумителна е! — разсмя се тя.

— Бях сигурен, че ще ти хареса. Ако си изиграеш картите правилно, ще те доведа пак през пролетта.

Те тръгнаха бавно по пътеката, спирайки се от време на време да погледнат информационните табелки, които стърчаха от снега. Ливай се навеждаше, избърсваше ги с ръкав и четеше на глас имената на растенията, които се предполагаше, че трябва да виреят на това място.

— Значи това, което всъщност изпускаме, са разни видове треви, характерни за този район — каза Кат, докато се взираха в една от табелките.

— И диви цветя — отвърна Ливай. — Изпускаме и дивите цветя.

Тя отстъпи крачка встрани и той я хвана за ръката.

— Чакай, мисля, че тук някъде има вечнозелен храст…

Кат се огледа.

— Фалшива тревога — каза той и стисна ръката й.

Тя потрепери.

— Студено ли ти е?

Кат поклати глава.

— Хубаво — стисна отново ръката й той.

Довършиха обиколката на ботаническата градина, без да говорят повече за цветята, които не можеха да видят. Кат се радваше, че не носи ръкавици. Дланта му бе гладка и топла, беше й приятно да я чувства в своята.

Минаха по едно мостче и Ливай спря и се облегна на парапета.

— Кат, мога ли да те попитам нещо?

Тя също спря и го погледна. Той хвана и другата й ръка и я притегли по-близо до себе си — не плътно до него, просто по-близо. Пръстите им бяха преплетени, сякаш се канеха да играят на някаква детска игра.

Ливай беше като черно-бяла снимка в тъмнината. Бледа кожа, сиви очи, коса на по-светли и по-тъмни кичури…

— Наистина ли мислиш, че се целувам под път и над път? — попита той.

— Ами… горе-долу — отвърна Кат, опитвайки се да не обръща внимание на факта, че усеща всеки негов пръст. — Допреди месец мислех, че се целуваш с Рийгън под път и над път.

— Как си могла да си помислиш подобно нещо?! Тя се вижда поне с още петима.

— Смятах, че си един от тях.

— Но аз флиртувах с теб — каза той и подръпна ръцете й за повече убедителност.

— Ти флиртуваш с всички — възкликна тя и усети, че така се е облещила насреща му, че още малко и очите й щяха да изскочат. — От бебета до възрастни хора и въобще с всичко живо между тях.

— Това въобще не е вярно — възрази той и пъхна брадичката си в яката в знак на възмущение.

— Вярно е — настоя тя. — Помниш ли онази вечер в залата за боулинг? Не остана човек в сградата, на когото да не се усмихнеш. Чудя се как момчето, което раздава обувките, не ти даде телефона си.

— Просто бях любезен.

— Ти си прекалено любезен. С всички. Правиш невъзможното да накараш всеки да се почувства специален.

— Че какво лошо има в това?

— Лошото е, че така човек не може да разбере дали наистина е специален. Как очакваш да се сетя, че флиртуваш с мен, а не си просто любезен?

— Не виждаше ли, че се държа по-различно с теб?

— Виждах. За около дванайсет часа. И после… Да, в моите очи наистина изглежда така, сякаш се целуваш под път и над път. Просто от любезност. Понеже вероятно имаш някаква необходимост да караш хората да се чувстват специални. Кефи те.

Ливай посърна. Половината му лице се скри в яката.

— В продължение на четири месеца идвах почти всеки ден в стаята ти, канех те на купони, опитвах се да бъда до теб, винаги когато имаше нужда… И искаш да ми кажеш, че дори не си забелязала?

— Мислех, че си гадже на съквартирантката ми! — възкликна тя. — И пак повтарям, ти се държиш мило с всички. Раздаваш усмивки и любезност, сякаш нищо не ти струва.

Ливай се разсмя.

— Ами наистина нищо не ми струва. Не ми се изчерпват запасите, ако се усмихна на непознат.

— Е, при мен не е така.

— Аз не съм ти. Приятно ми е да карам хората да се чувстват добре. Това не само не ме изтощава, ами ме зарежда с още повече енергия за онези, които наистина чувствам близки.

Кат се постара да го гледа в очите през целия този разговор като зрял човек, но вече започваше да й идва множко. Очите й сякаш сами се сведоха надолу към снега.

— Ако раздаваш усмивки на всички, как трябва да се чувствам, когато се усмихнеш на мен?

Ливай я притегли към себе си и сложи ръцете й на рамене си, без да ги пуска.

— А как се чувстваш всъщност? — попита той и отново й се усмихна, съвсем леко.

Не на себе си, помисли си Кат.

Тя стисна здраво дланите му, за да запази равновесие, а после застана на пръсти, опирайки брадичка в рамото му. Главата й докосна лицето му. Беше гладко и ухаеше приятно — на парфюм и мента.

— Като идиот — каза тихо тя. — Хем ми е неудобно, хем не искам да спираш.

* * *

Седяха един до друг в автобуса и гледаха в скута си, защото беше прекалено светло, за да се гледат в очите. Ливай не говореше. Кат не се питаше защо.

Когато стигнаха до стаята й, и двамата знаеха, че вътре няма никого, и двамата имаха ключ.

Ливай разви шала й и я притегли към себе си за краищата, притискайки за малко лице към челото й.

— До утре, и после пак до утре, и до утре — каза той.

* * *

Говореше сериозно.

Дойде да я види на следващия ден. И на по-следващия. А след около седмица Кат вече знаеше, че по един или друг начин ще успее да се вмъкне незабелязано в деня й и ще се държи така, сякаш винаги е бил част от живота й.

Никога не казваше „можем ли да се видим утре“ или „ще се видим ли утре“. Винаги беше просто кога и къде.

Срещаха се в Студентския съюз между лекциите. В „Старбъкс“ по време на почивките му. Заварваше го да я чака в коридора пред стаята й.

Понякога Рийгън също беше там, но в момента успяваха да се държат така, че никой да не се почувства неловко. Кат седеше на бюрото си, а Ливай сядаше на леглото й. Приказваше и се бъзикаше и с двете. Понякога на Кат й беше трудно да понесе цялата близост помежду им. Друг път имаше чувството, че той им говори, както баща й говореше с нея и с Рен — все едно и двете бяха неговите момичета.

Кат се опитваше да не мисли за това. Стараеше се да се среща с него другаде, когато Рийгън си беше в стаята.

Но дори и когато бяха сами, не се държаха кой знае колко по-различно. Кат пак седеше на бюрото си, а Ливай пак беше на леглото й. Подпираше крака на пречката на стола й и не спираше да я залива с приказки. Приятни, непринудени приказки, които я караха да се чувства уютно.

Обичаше да си говорят за баща й и за Рен. Беше му интересно да разбере какво е усещането да имаш близнак.

Обичаше да си говорят и за Саймън Сноу. Беше гледал всичките филми по два или три пъти. Ливай въобще много гледаше филми — предимно приключенски или фентъзи. Падаше си по супергерои, хобити, магьосници. На Кат й мина през ум, че ако чете повече, ще бъде откачалка като нея.

Е, поне хипотетично. Защото, за да е като нея, трябваше да предпочита измислените светове на филмите и книгите пред реалния живот. Ако можеше, Кат би се пренесла да живее в Света на Маговете, без да се замисли. Едва не се отчая миналата година, когато си даде сметка, че дори и да откриеше вълшебна порта към света на Саймън, вече беше прекалено голяма, за да постъпи в Училището за магии „Уотфърд“.

Дори Рен се потресе, когато й го каза. Лежаха в леглата си сутринта на осемнайсетия им рожден ден.

— Кат, ставай да вървим да си купим цигари.

— Не мога — отвърна тя. — Отивам на кино да гледам някой филм, забранен за непълнолетни, а после ще ходя да ме мобилизират в армията.

— Дай наистина да се чупим от училище и да отидем да гледаме 500 дни от лятото.

— Знаеш какво означава това, нали? — попита Кат, гледайки огромната карта на Уотфърд, която бяха залепили на тавана. Баща им беше платил на един от дизайнерите в агенцията да я нарисува и им я подари за Коледа преди няколко години. — Означава, че сме прекалено големи за Уотфърд.

Рен се облегна на таблата на леглото и вдигна поглед нагоре.

— Да, права си, да му се не види.

— Не че някога съм вярвала, че наистина съществува — каза Кат след малко. — Дори и когато бяхме деца, но все пак…

— Все пак… — въздъхна Рен. — Сега вече нямам настроение да пропуша. Стана ми тъпо.

И Рен си беше откачалка. Въпреки модерната прическа и готините гаджета. Ако Кат бе открила онази вълшебна порта, онази заешка дупка, онази вратичка в дъното на дрешника, Рен щеше да я последва през нея.

Дори и сега би го направила, нищо че се бяха отчуждили. (Ето още една полза от това да намери такава вълшебна порта. Щеше да има повод да се обади на Рен.)

Ливай не беше такъв. Истинският живот му харесваше твърде много. За него Саймън Сноу беше просто история. А той обожаваше историите.

Откакто започна това нещо с Ливай, Кат беше изостанала със Само напред, Саймън — което, от една страна, не я притесняваше. Не беше чак толкова откачена, че да предпочита да пише любовни сцени с момчета вместо лично да участва в тях.

От друга страна обаче… Саймън Сноу и осмият танц излизаше след по-малко от три седмици и тя задължително трябваше да довърши Само напред дотогава. Осмият танц бе последната книга от сагата за Саймън Сноу, в нея щеше да се реши всичко и Кат трябваше да публикува своята развръзка, преди Джема Т. Лесли да спусне окончателно завесата.

Можеше да учи, когато Ливай беше в стаята (той също имаше да учи — сядаше на леглото й и слушаше лекциите си — понякога, редейки пасианс на компютъра в същото време), но не можеше да пише в негово присъствие. Не можеше да се потопи в Света на Маговете. Беше твърде потопена в Ливай.

Ливай беше един и осемдесет, но изглеждаше по-висок. Беше роден в ранчо. Буквално. Раждането настъпило толкова бързо, че майка му седнала на стълбите и го изродила сама. Баща му прерязал пъпната връв. („Нали ти казвам, че не е кой знае колко по-различно, отколкото при теленцата“, смееше се той, докато го разказваше.)

Живееше с още пет момчета. Караше пикап, защото смяташе, че всички трябва да карат пикапи. Според него всички, които имаха коли, бяха като с вързани ръце.

— Ами ако ти се наложи да превозиш нещо?

— Не мога да се сетя за нито един случай, в който ни е дотрябвал пикап — каза Кат.

— Защото си се вторачила в колата и дори не можеш да си представиш колко полезно може да се окаже да имаш повече място.

— За какво по-точно?

— Да си докараш от гората дърва за камината.

— Нямаме камина.

— Да превозиш чифт еленови рога — каза той.

Кат изсумтя.

— Или пък някое старинно канапе.

— Старинно канапе ли?

— Катрин, един ден, когато най-после успея да те убедя да дойдеш в стаята ми, ще те поканя да седнеш на красивото ми старинно канапе.

Когато говореха за ранчото, за семейството му или за пикапа, Ливай някак провлачваше думите, удължаваше гласните, почти сякаш имаше някакъв акцент. Кат така и не разбра дали го прави нарочно, или му идва от само себе си.

Бяха започнали да се шегуват с това „когато успея да те убедя да дойдеш в стаята ми“. Не беше нужно да се срещат в Студентския съюз или пък да чакат Рийгън да ги остави сами в стаята. Можеха да отидат у Ливай по всяко време. Но до момента Кат не бе склонила. Той живееше в къща като възрастен човек. Тя живееше в общежитие като пълнолетна подрастваща, като възрастен на изпитателен срок.

Можеше да се справи с Ливай тук, в стаята си, където нищо не беше като за възрастни, където имаше две единични легла и плакати със Саймън Сноу на стената и където Рийгън можеше да влезе всеки момент.

Самият той вероятно се чувстваше като жертва на подвеждаща реклама. Преди, когато между тях нямаше нищо — когато тя си мислеше, че той има връзка с друга, лежаха заедно в едно легло и заспаха прегърнати, почти целувайки се. Сега, когато се виждаха всеки ден (дали ходеха все още не беше съвсем ясно), само се държаха за ръце, при това от време на време. А дори и тогава Кат някак се правеше, че не го забелязва. И нито веднъж не го докосна първа.

А толкова й се искаше.

Господи, искаше й се да му се метне на врата и да се овъргаля в него като коте в леха с маргаритки.

И именно затова гледаше да не припарва до стаята му. Защото беше Малката червена шапчица. Беше девствена и пълен идиот. А Ливай й взимаше дъха дори в асансьор само като сложеше ръката си на кръста й — при това през палтото.

Ето това беше въпрос, който можеше да обсъди със сестра си, стига да имаше все още сестра.

Рен щеше да й каже да не става глупава. Щеше да й обясни, че момчетата така жадуват да те пипнат, че не ги е грижа дали те бива в тия работи, или не.

Но Ливай не беше момче. Той не трепереше да бръкне под блузата на някое момиче за първи път в живота си. Беше го правил. Сега вероятно просто сваляше блузите.

Дори самата мисъл накара Кат да настръхне. А после се сети за Рийгън и тръпката стана по-скоро тремор.

Кат не възнамеряваше да остане девствена цял живот. Но очакваше да го направи с някого като Ейбъл. Някой, който е по-жалък и по-неопитен от нея. Някой, който не я кара да се чувства толкова неподвластна на разума си.

Обективно погледнато, Ейбъл всъщност беше по-хубав от Ливай. Тренираше плуване, имаше широки плещи и стегнати, мускулести ръце. А косата му беше като на Франки Авалон. (Според баба й.)

Ливай беше длъгнест и по-скоро слаб, а косата му — какво повече да се каже за косата му… Но всичко в него будеше у нея непристойни, дори развратни мисли.

Имаше един момент например, който я побъркваше — когато се чудеше дали да се засмее на нещо, прехапваше долната си устна и вирваше едната си вежда… Направо лудница.

После, ако решеше да се разсмее, раменете му започваха да се тресат и веждите му се сключваха в средата. Веждите на Ливай трябваше да бъдат забранени за лица под осемнайсет години. Ако Кат взимаше само тях под внимание, отдавна щеше да се е качила в стаята му.

Ако разсъдеше логично, върху скалата на близостта имаше доста неща между държането за ръце и секса вследствие на възбуда от вежди… Но тя не разсъждаваше логично. Когато беше с Ливай, имаше чувството, че не може да контролира нито тялото, нито главата си.

Тя седеше на бюрото си. Той се бе разположил на леглото и подритна стола й.

— Какво ще кажеш този уикенд да излезем на истинска среща? — попита той. — Можем да отидем да вечеряме, после на кино…

Усмихваше й се и Кат също му се усмихна, но усмивката й изведнъж угасна.

— Не мога.

— Защо? Да не би да имаш среща с друг? И двете вечери?

— Нещо такова. Ще си отида до къщи. Прибирам се по-често този семестър, за да наглеждам татко.

Ливай изглеждаше разочарован, но кимна с разбиране.

— С какво ще пътуваш?

— Има едно момиче на етажа, Ерин. Тя си ходи всеки уикенд до тях да се вижда с гаджето си. Което може би не е лоша идея, като се има предвид, че тя е супердосадна и той най-вероятно ще си намери друга, ако не го наглежда.

— Ще те закарам аз.

— С белия си кон?

— С червения си пикап.

Кат го погледна, изненадана.

— Не, не. Това са два пъти отиване и връщане. Ще похарчиш цяло състояние за бензин.

— Не ми пука. Искам да се запозная с баща ти. Освен това ще прекарам няколко часа с теб в пикапа, без да има спешен случай.

— Виж, няма проблем. Мога да отида с Ерин. Не е чак толкова зле.

— Не искаш да се запозная с баща ти?

— Дори не съм мислила по този въпрос.

— Не си ли?

Изглеждаше засегнат. (Леко засегнат, но все пак.)

— Ти да не би да си мислил да ме представиш на родителите си? — попита тя.

— Да — отвърна той. — Смятах да те поканя да дойдеш с мен на сватбата на сестра ми.

— Тя кога е?

— През май.

— Излизаме от три седмици и половина, нали?

— В първи курс това са си шест месеца.

— Ти не си в първи курс.

— Катрин… — Ливай закачи крака си на пречката на стола и я дръпна по-близо до леглото. — Аз наистина те харесвам.

Кат пое дълбоко въздух.

— И аз наистина те харесвам.

Той се подсмихна и вирна една от изписаните си вежди.

— Може ли да те закарам до Омаха?

Кат кимна.