Рейнбоу Роуъл
Фенка (48)

Глава 24

Ливай седна на леглото й.

Кат се опита да се абстрахира от присъствието му, докато сваляше палтото и измъкваше шала изпод косата си. Стори й се неловко да си свали ботушите пред него и остана с тях.

После седна на стола пред бюрото си.

— Как се справи на изпита по литература? — попита тя.

В продължение на няколко секунди Ливай просто седеше и я гледаше.

— Изкарах В. С минус, но все пак.

— Това е добре, нали?

— Супер е.

Тя кимна.

— Как е баща ти? — попита той.

— По-добре — отвърна тя. — Сложно е при него.

— А сестра ти?

— Не знам. Много не си говорим.

Той кимна.

— Не ме бива особено в това — каза Кат, вперила поглед в скута си.

— В кое?

— В това, каквото и да е то. Въобще в цялата схема момче-момиче.

Ливай се подсмихна.

— Защо се хилиш?

— Обаче пък те бива в схемата момче-момче.

— Много смешно.

Настъпи неловко мълчание, което Ливай не след дълго наруши. В това отношение можеше да се разчита на него — имаше готов сценарий за нарушаване на мълчание във всякаква ситуация.

— Кат?

— Да?

— Наистина ли… Наистина ли ми даваш втори шанс?

— Не знам — отвърна тя, стискайки ръце в скута си.

— Склонна ли си да ми дадеш?

Тя плахо вдигна поглед към лицето му. Беше блед и хапеше долната си устна.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа… с мен ли си?

Кат поклати глава и този път жестът изразяваше единствено недоумение.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа… — Ливай се наведе напред, все още с ръце в джобовете. — Отне ми четири месеца да докарам нещата дотам, че да те целуна, и през последните шест седмици си блъскам главата да проумея как успях да прецакам всичко. Единственото, което искам в момента, е да оправя нещата, да ти покажа колко съжалявам и да те убедя да ми дадеш втори шанс. И искам да знам само дали си с мен, дали се надяваш да успея.

Кат плахо потърси с поглед очите му, сякаш се страхуваше, че ако направи по-рязко движение, той ще изчезне.

Тя кимна.

Дясната половина на устните му леко се изви нагоре.

— Да, с теб съм — прошепна тя толкова тихо, че дори не знаеше дали я е чул.

Усмивката на Ливай завладя цялото му лице. Беше на път да превземе и нейното. Кат не издържа и отмести поглед.

* * *

И така, тя се оказа лице в лице с един стокаратов Ливай, който седеше на леглото й, ухилен до уши, сякаш всичко щеше от този миг нататък да тръгне по мед и масло.

Кат искаше да му каже да успокои топката, да му обясни, че още не му е простила и въпреки че вероятно щеше да му прости, все още не му вярваше. Не вярваше на никого и това беше проблем. Фундаментален проблем. Вместо това тя просто каза:

— Може би е добре да си свалиш якето.

Ливай разкопча ципа, измъкна ръцете си от ръкавите и остави якето на леглото. Отдолу носеше жилетка, която тя не беше виждала. Масленозелена, с джобове и кожени копчета. Сигурно му я бяха подарили за Коледа.

— Ела тук — каза той.

Кат поклати глава.

— Не съм готова за „ела тук“.

Ливай протегна ръка. Тя за миг се смрази, но той просто се пресегна до бюрото й, взе лаптопа и го остави на леглото до него.

— Ела — каза той. — Нищо няма ти да направя.

— Това ли ти е най-добрата реплика? „Нищо няма да ти направя?“

— Прозвуча тъпо, знам — отвърна той, — но адски се притеснявам от теб. Моля те.

Вълшебната думичка. Кат вече ставаше от стола. Събу ботушите си и седна на леглото, на половин метър от него. Ако Ливай се притесняваше от нея, нейното беше направо кататония.

Той сложи лаптопа в скута й и й се усмихна. Притеснено.

— Катрин, прочети ми още малко от историята си.

— Какво? Защо?

— Защото така. Защото не знам откъде да започна, а това винаги прави нещата по-лесни. Прави теб по-лесна. — Кат вдигна вежди. — Уф, и това прозвуча супертъпо.

Тя отвори лаптопа и го включи.

Това беше идиотско. Трябваше да си говорят. Тя трябваше да му задава въпроси, той трябваше да й се извинява — а после тя трябваше да му се извини и да му каже, че изобщо не е трябвало да се сближават, защото няма смисъл.

— Не помня докъде бяхме стигнали — каза тя.

— Саймън тъкмо бе докоснал ръката на Баз. Направи му впечатление, че е студена.

— Как е възможно да си спомняш чак такива подробности?!

— Всичките ми мозъчни клетки, предназначени за четене, са се преквалифицирали да запаметяват.

Кат отвори файла и тръгна надолу по текста да намери пасажа, до който бяха стигнали. Пръстите му бяха студени и отпуснати, прочете на глас. Саймън се вгледа в него и едва сега осъзна, че той е заспал… Тя спря и го погледна.

— Това е откачено — каза. — Не е ли откачено?

Ливай се бе обърнал на една страна, за да я гледа. Бе скръстил ръце и опрял едното си рамо в стената. Усмихна й се и сви рамене.

Кат за пореден път поклати глава, без да знае какво всъщност иска да каже с това, а после обърна поглед към компютъра и започна да чете.

Саймън също беше уморен. Дали пък беше направена магия на детската градина, за да се унасят по-лесно в сън малчуганите? Той се замисли какво ли са преживели клетите дечица в онази нощ, когато са ги нападнали вампирите. Какво ли е преживял Баз… И после Саймън заспа.

Когато се събуди, Баз седеше с гръб към камината и гледаше заека.

— Реших да не те убивам, докато спиш — каза той, без да откъсва поглед от тавана. — Честита Коледа.

Саймън разтри очи и се надигна.

— Честита и на теб.

— Пробвал ли си някакви заклинания?

— За кое?

— За зайците.

— В писмото не пишеше да им правя заклинания, а само да ги намеря.

— Това го разбрах — натърти Баз. Едва ли бяха спали дълго, защото той още изглеждаше уморен. — Но е логично да се предположи, че авторът на писмото е наясно, че си магьосник, и вероятно допуска, че евентуално би се сетил да приложиш уменията си от време на време.

— Какви заклинания предлагаш да пробвам? — попита Саймън, хвърляйки поглед към спящия заек.

— Не знам — отвърна Баз и махна с вълшебната си пръчица във въздуха. — Облика смени, сам се преобрази!

— Това ли успя да измислиш? В какво точно очакваш да се превърне?

— Експериментирам.

— Нали ти ми обясняваше, че трябва да мисля и да се допитвам до други, преди да се натреса в нещо опасно?

— Това беше, преди да прекарам половин нощ, цъклейки се в тоя проклет заек — каза Баз и отново махна с вълшебната пръчица. — Какъвто си бил, стани, какъвто ще станеш, бъди!

— Това заклинание действа само върху живи същества — отбеляза Саймън.

— Експериментирам, ти казах. Кукуригу петльо.

Нищо не последва.

— Кой те кара да зяпаш заека посред нощ? Защо не продължи да си спиш? — попита Саймън. — Изглеждаш така, сякаш не си спал от постъпването си тук. Блед си като призрак.

— Призраците не са бели, а прозрачни. И съжалявам, ако си очаквал да се сгуша до теб и да засънувам сладки сънища в помещението, в което бе убита майка ми.

Саймън се почувства неудобно и наведе глава.

— Извинявай — каза той. — Не бях помислил за това.

— Стига с тия мелодрами, моля те — каза Баз и за пореден път вдигна вълшебната си пръчица към заека.

Изведнъж изражението му се промени. Той преглътна с мъка и Саймън реши, че се е разстроил, затова се обърна на другата страна, та да не го притеснява.

— Сноу… напълно ли си сигурен, че не пишеше нищо друго в това писмо?

Над главите им се чу шумолене. Саймън погледна към тавана и видя огромното нарисувано животно да се обръща в съня си. Баз скочи на крака. Саймън също стана, отстъпи назад и го хвана за ръката.

— По-спокойно бе — просъска Баз, отскубна се и се дръпна по-далеч от камината.

— Вампир — каза самодоволно Ливай. — Страх го е от огън.

Беше затворил очи и облегнал главата си на стената. Кат го погледна за миг. Той отвори едно око и я побутна по крака с коляното си. Тя едва сега осъзна колко близо са един до друг.

Над тях заекът сякаш придобиваше обем, ставаше триизмерен. Протегна задните си крака в небето, размърда нос, ушите му се наостриха.

— Какво се очаква да направим? — попита Баз. — Да го хванем? Да го заговорим? Да му изпеем някоя хубава магическа песен?

— Откъде да знам?! — отвърна Саймън. — Мислех, че ще получа инструкции.

Заекът отвори огромно розово око.

— Искаш инструкции? Носиш ли си меча?

— Да — отвърна Саймън.

— Извади го.

— Но това е Лунният заек… — възрази Саймън. — Той е приказен герой.

Заекът се извърна на тавана (при по-внимателно вглеждане очите му бяха по-скоро червени, отколкото розови) и отвори уста — да се прозее, надяваше се Саймън. В устата му лъснаха огромни кучешки зъби, дълги като саби.

— Меча, Сноу! Сега!

Баз вече размахваше вълшебната си пръчица във въздуха, сякаш се канеше да дирижира симфоничен оркестър в пълен състав. Голям е позьор понякога, помисли си Саймън.

После вдигна високо дясната си ръка и изрече магическата формула, която бе научил от Мага.

— За правото. С кураж. В защита на слабите. В лицето на силните. С магия, с мъдрост и с добро.

Дръжката затрептя в ръцете му. Острието невинаги се появяваше, Мага го беше предупредил. Ако Саймън го призовеше дори и неволно, без основателна причина, Мечът на Маговете нямаше да реагира.

Заекът протегна почти плахо предната си лапа към пода и… слезе от тавана с елегантен скок като домашен любимец, който скача от дивана.

— Не прави нищо — каза Саймън. — Все още не знаем какви са намеренията му… Какви са намеренията ти? — извика той.

Все пак заекът беше вълшебен, вероятно можеше да говори.

Вместо отговор животното отметна глава и изпищя към празното място в нарисуваното небе.

— Ти добре ли си, Сноу? Що не го накараш да ти даде лапа?

— Все нещо трябва да направим.

— Да! Да бягаме.

Заекът бе клекнал между тях и вратата. Саймън взе вълшебната си пръчица с лявата ръка и кротко каза:

— Шшт, спокойно.

Заекът гневно изсъска и го напръска с плюнки.

— Добре. Бягаме — каза Саймън на Баз. — На три.

Баз вече беше хукнал към вратата. Заекът изкряка подире му, но Саймън явно му беше по-интересен, защото заби лапа пред краката му. Оголените му нокти изглеждаха смъртоносни.

Саймън успя да отскочи, но заекът моментално го заварди от другата страна, вдигна лапа и го цапардоса по главата. Дали Баз щеше да повика помощ? Имаше ли въобще смисъл? Кой щеше да успее да се притече толкова бързо?

Саймън замахна с меча по посока на заека и успя да го посече, но той отдръпна лапата си, сякаш се беше набол на трън. После се изправи на задните си крака и нададе оглушителен рев.

Саймън се вцепени, отскочи назад и… видя, че бялата козина на животното гори.

— Мръсен, гаден гризач — крещеше Баз, мятайки огнени кълбета като обезумял. — Нали уж беше доброто, сладко зайче? Нали уж носеше късмет бе, звяр такъв! Като се сетя колко кексчета съм ти направил… Взимам си ги обратно.

— Кажи му, Баз! — насърчи го Саймън.

— Млъквай, Сноу! Държиш меч и вълшебна пръчица. Безполезния си език ли намери да пуснеш в действие?

Саймън замахна с меча към заека. В битка винаги го предпочиташе пред вълшебната пръчица.

Между огнените кълбета Баз изстрелваше и по някое заклинание — я за вкаменяване, я за смърт, но нищо, освен огъня не даваше резултат.

Мечът вършеше някаква работа — Саймън успяваше да рани заека, но не достатъчно. Животното реагираше така, сякаш го бодат с игла за везмо.

— Май не го ловят магии — извика Баз, миг преди заекът да се нахвърли върху него.

Саймън се метна върху гърба му и се опита да забие меча в плътната козина на врата му, но острието се плъзна по нея, без да я пробие.

Баз също не стоеше безучастен. Захвърли вълшебната си пръчица настрана и скочи върху гърдите на животното. Заекът започна да се мята, за да се освободи, но Саймън го сграбчи за врата и го стисна колкото сили имаше. Баз пък го дърпаше яко за едното ухо и отбиваше с лакът ожесточените набези на смъртоносните му зъби. Изведнъж главата на Баз изчезна в козината на заека, а когато Саймън зърна лицето му отново, то беше цялото в кръв.

— Баз! — извика той, ужасен и за миг изгуби концентрация.

Това беше фатално. Заекът се отърси и го метна в другия край на стаята. От удара Саймън се зашемети, а когато се окопити, заекът беше по гръб и настървено размахваше лапи, разсичайки въздуха с острите си нокти. Баз се бе проснал върху корема му, сякаш прегръщаше огромна плюшена играчка, а около главата му бялата козина на животното беше пропита в кръв.

— Не! — простена Саймън. — Баз! Не!

Той се спусна към заека, държейки меча с двете си ръце, и с цялата си сила заби острието в едното му око. Животното се отпусна безжизнено и едната му лапа падна в огъня.

— Баз — проплака Саймън и го задърпа за ръката.

Очакваше и той да е безжизнен, но тялото му беше стегнато. Саймън понечи да го обърне, впивайки пръсти в кокалестото му рамо, но не успя да го помръдне. Изведнъж Баз се отметна назад и го изблъска с неочаквана сила. Саймън падна на пода, напълно объркан.

И тогава видя, че Баз притиска лице във врата на заека сякаш суче. По врата и по муцуната на животното имаше рани, много по-дълбоки от тези, които Саймън успя да му нанесе с меча. Баз застана на колене върху гърдите на заека, отметна гигантската му глава на една страна и се впи още по-силно във врата му.

— Баз… — прошепна Саймън и бавно се изправи на крака.

Известно време просто стоеше и гледаше.

Накрая Баз, изглежда… приключи.

Отмести се от животното и застана пред безжизненото му тяло с гръб към Саймън. После се пресегна и измъкна окървавения меч от окото на звяра.

Едва тогава се обърна, разкърши рамене и вирна брадичка. Лицето му, цялата предна част на тялото му — униформената вратовръзка, бялата му риза, всичко беше прогизнало в кръв. Капеше от носа и от брадичката му, стичаше се на локва под ръката, в която държеше меча. Толкова кръв…

Баз захвърли меча и той издрънча в краката на Саймън. После избърса устата и очите си с ръкав, но кръвта беше толкова много, че само се размаза.

Саймън не знаеше какво да каже. Как да реагира на… всичко това.

Той вдигна меча от земята и го изтри в мантията си.

— Добре ли си?

Баз облиза устни (Сигурно са му пресъхнали, помисли си Саймън) и кимна.

— Слава богу — каза той и си даде сметка, че е напълно искрен.

Кат спря да чете. Очите на Ливай бяха отворени. Гледаше я, ококорен като малко дете.

— Това ли беше? — попита той.

Тя поклати глава.

— Затова ли ме харесваш?

— За кое?

— Защото ти чета?

— Питаш ме дали те харесвам, защото можеш да четеш?

— Много добре знаеш какво те питам.

Той й се усмихна. Струваше й се странно да го гледа така. От толкова близко разстояние. Все едно беше най-естественото нещо на света.

— И заради това — каза той.

Кат погледна притеснено през рамо.

— Мислиш ли, че Рийгън би имала нещо против?

— Едва ли. Нещата между нас приключиха още в гимназията.

— Колко време ходихте?

— Три години.

— Бяхте ли влюбени?

Той отметна косата си назад, смутен, но не и притеснен.

— Отчаяно.

— О!

Кат инстинктивно се отдръпна.

Той наклони глава на една страна, за да улови погледа й.

— Живеехме в малък град. Бяхме общо единайсет души в класа. На триста километра околовръст нямаше никого другиго, на когото аз или тя бихме обърнали внимание дори хипотетично.

— Какво стана?

— Дойдохме тук и разбрахме, че не сме единствените двама души на планетата, които стават за нещо.

— Тя каза, че ти е изневерявала.

Ливай сведе поглед, но усмивката му не угасна съвсем.

— Това също.

— На колко години си?

— На двайсет и една.

Кат кимна.

— Изглеждаш по-голям.

— Заради косата е — отвърна той, все така усмихнат.

— Много ми харесва косата ти — изтърси тя.

Той вдигна вежда. Само едната.

Кат се притесни и понечи да изключи лаптопа.

Ливай се наведе към нея и няколко кичура докоснаха ухото й. Тя се отдръпна и се изчерви.

— И на мен ми харесва косата ти — каза той. — Това, което съм видял от нея де, защото все я носиш вързана.

— Това е пълна лудост — каза Кат, премествайки се малко по-встрани на леглото.

— Кое?

— Това. Аз и ти. Този разговор.

— Защо?

— Дори не знам как се случи.

— Ами то всъщност нищо още не се е случило…

— Нямаме нищо общо — каза тя. Имаше чувството, че главата й е пълна с аргументи против и вече започваха да преливат навън. — Та ти дори не ме познаваш. По-голям си от мен, пушиш, имаш работа. Имаш опит.

— Не съм пушач. Запалвам само в компания. Никога сам.

— Пак се брои за пушене.

— Няма значение. Всичко, което току-що каза, няма значение. А и не е вярно. Имаме много общи неща. Непрекъснато си говорим — или поне преди го правехме. И ми се иска да си говоря повече и по-често с теб. Това е добър знак.

— Не разбрах какво общо има между нас.

— Харесваме се — каза той. — А това е всичко. Пък и в сравнение с останалите имаме толкова много общи неща. Ако кацнат извънземни на Земята, сигурно няма да могат дори да ни различат. Ти ме харесваш, нали?

— Нямаше да те целуна, ако не те харесвах — отвърна Кат.

— Невинаги е задължително…

— Не — каза твърдо тя. — При мен винаги е задължително. Освен това нямаше да стоя будна цяла нощ, за да ти чета…

Ливай се усмихна до уши. Защо го правеше? Не разбираше ли колко е неуместно?

— Защо ми каза, че за теб е било просто целувка? — попита тя, очаквайки гласът й да затрепери. — Не ми пука за онова момиче. Тоест, пука ми, но не толкова. Искам да разбера защо първата ти реакция беше да ми кажеш, че това, което се случи между нас, е без значение? И защо трябва да ти вярвам сега, когато твърдиш обратното? Защо въобще трябва да ти вярвам?

Ливай разбра, че моментът не е подходящ да се усмихва. Сведе поглед към скута си и се облегна назад, опирайки гръб в стената.

— Предполагам, от страх…

Кат му даде да разбере, че това не е достатъчно.

Той зарови пръсти в косата си и ги сви на юмрук. (Сигурно затова оплешивяваше преждевременно — от прекалено скубане.)

— Уплаших се, Кат — каза той. — Реших, че ако разбереш колко много означава тази целувка за мен… ще ти се стори още по-нередно, че съм целунал друга.

На Кат й трябваше малко време да възприеме чутото.

— Интересно мислене — каза тя.

— Въобще не разсъждавах — отвърна той и пак се обърна с лице към нея. — Паникьосах се. Честно. Изобщо бях забравил онова момиче.

— Понеже се целуваш под път и над път?

— Не, разбира се! — отсече той и погледна смутено встрани. — Случва ми се понякога, но не ми е навик. Целунах се с онова момиче, защото ти не беше там. Защото не отговаряше на есемесите ми. Защото бях решил, че не ме харесваш. Бях объркан и това момиче, което очевидно ме харесваше, просто се оказа пред мен… Тя си тръгна почти веднага след това, а пет минути по-късно аз стоях, взирах се в телефона си и се опитвах да измисля повод, за да ти се обадя.

— Защо просто не ми каза всичко това в болницата?

— Защото се чувствах като пълен кретен. А не съм свикнал да се чувствам така. Обикновено не правя такива простотии. Знаеш какъв съм.

— Няма как да знам.

— Ами добър, загрижен, отзивчив… Такъв беше целият план. Да ти покажа какъв съм пич и да те спечеля…

— Имало е план?

— Имаше… — Той се облегна назад и неволно удари главата си в стената. — Беше по-скоро надежда. Надявах се да видиш, че съм свястно момче.

— Видях.

— Да. И после ме видя да се целувам с друга.

Кат искаше той да престане на говори. Беше чула достатъчно.

— Въпросът не е в това, Ливай…

Щом изрече името му, нещо в нея окончателно се срина. Просто я довърши. Тя се наведе напред и хвана ръкава на жилетката му, мачкайки го нервно в юмрук.

— Знам, че си свястно момче. И искам да ти простя. Всъщност не си ми изневерил. Е, може би донякъде, но проблемът не е в това. Дори и да ти простя… — търсеше думите тя, продължавайки да разтяга новата му жилетка, — мисля, че нямаме бъдеще. Просто не ме бива. В цялата тая работа между момче и момиче. В общуването с хора изобщо. Не се доверявам на никого. На абсолютно никого. И колкото повече ме е грижа за някого, толкова по-убедена съм, че един ден ще му писне от мен и ще ме изостави.

Лицето на Ливай помръкна — по-скоро от размисъл, отколкото от разочарование или тъга.

— Това е лудост — каза той.

— Знам — отвърна Кат, почти облекчена. — Нали това ти казвам. Аз съм луда.

Той сложи ръка върху дланта й и я хвана за китката, пъхайки пръсти под ръкава й.

— Но си склонна да ми дадеш шанс, нали? Не само на мен. На това. На нас.

— Да — кимна Кат, сякаш капитулираше.

— Супер. — Той я подръпна за ръкава и й се усмихна. — И да си луда, няма проблем.

— Дори не знаеш колко…

— Не ми трябва да знам — каза той. — С теб съм.

* * *

Щеше да й прати есемес на следващия ден. За да излязат, след като свърши работа.

На среща.

Ливай не го нарече така, но си беше среща, нали? Той я харесваше и щяха да излязат заедно. Щеше да дойде да я вземе.

Толкова й се искаше да се обади на Рен. Имам среща. При това не с помощна масичка, а с някого, който по никакъв начин не може да бъде сравнен с мебел. Той ме целуна. И мисля, че ще го направи отново, ако му позволя.

Не й се обади. Седна да учи. А после писа за Баз и Саймън, докато очите й започнаха да се затварят, надявайки се да дочака Рийгън.

Беше почти заспала, когато вратата се отвори.

Рийгън зашумоля в тъмното. Идеално се ориентираше, без да пали лампа. Кат никога не я усещаше кога се прибира.

— Ехо — обади се Кат.

— Спи, спи — прошепна Рийгън.

— Ливай дойде тая вечер. Мисля, че ще изляза с него утре. Проблем ли е за теб?

Шумоленето спря.

— Не — каза Рийгън, вече без да шепне. — Стига за теб да не е.

— Мисля, че не — отвърна Кат.

— Хубаво.

Чу се лекото скърцане на вратата на дрешника, а после два тъпи удара. Явно Рийгън бе метнала вътре ботушите си. Чекмеджето на нощното й шкафче се отвори и затвори, леглото изпука, изшумоляха чаршафи. Лягаше си.

— Странна работа… — промърмори тя.

— Знам — каза Кат, взирайки се в тъмнината. — Извинявай.

— Престани да се извиняваш. Това е хубаво. И за теб, и за Ливай. Повече за теб, струва ми се.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Ливай е страхотен. И все си пада по момичета, които са истинска напаст.

Кат се обърна на другата страна и дръпна завивката към врата си.

— Да, права си.