Рейнбоу Роуъл
Фенка (10)

Глава 5

— Моля те, не ме оставяй в коридора — примоли се Ливай.

Кат прескочи краката му, за да се добере до вратата на стаята.

— Имам да уча.

— Рийгън закъснява. Вече половин час вися тук — каза той и сниши глас. — Съседката ви с розовите ботуши непрекъснато си търси повод да излезе, за да ме заговори. Имай милост.

Кат го погледна изпод вежди.

— Няма да те притеснявам — настоя той. — Просто ще си седя кротко и ще чакам Рийгън.

Тя въздъхна и влезе в стаята, оставяйки вратата отворена. Той стана да я последва.

— Сега разбирам защо сте се сдушили с Рийгън. И двете сте нетърпими понякога.

— Не сме се сдушили.

— Аз друго разбрах… Абе, след като вече ядеш в столовата, може ли да се черпя от вафлите ти?

— Ти и без това се черпиш — отвърна троснато Кат, седна на бюрото си и отвори лаптопа.

— Чувствах се кофти, че го правя зад гърба ти.

— Радвам се.

— Обаче кажи честно, не се ли чувстваш по-добре сега? — Той седна на края на леглото й и се облегна на стената, скръствайки дългите си крака в глезените. — Няма и седмица, откакто ядеш като хората, а вече не изглеждаш недохранена.

— Да ти благодаря за комплимента ли?

— Е?

— Какво „е“?

— Мога ли да си взема една вафла? — ухили се той.

— Нямаш равен просто!

Ливай се наведе и бръкна под леглото.

— Тия с горските плодове са ми любими…

Кат наистина се чувстваше по-добре. (Не че щеше да си го признае пред Ливай.) В момента приятелството, което Рийгън по милост й бе натрапила, не изискваше кой знае какви усилия — просто да се храни с нея в столовата и да участва в подигравателните коментари, които тя правеше за всеки, имал неблагоразумието да мине покрай тях.

Рийгън обичаше да сяда близо до вратата на кухнята — там, където опашката пред бюфета се изнизваше към масите. Всички минаваха пред тях като на парад и никой не беше пощаден.

— Виж — каза тя предишната вечер, — това е Гимпи. Как мислиш, че си е счупил крака?

Кат хвърли поглед към въпросния студент — доста неприятен хипар с проскубана коса и огромни очила.

— Сигурно се е спънал в брадата си.

— Ха! — възкликна Рийгън. — Тая, дето му носи таблата, му е гадже. Погледни я, моля ти се. Страшна гугутка! Ще рече човек, че са се запознали в реклама на „Американ Апарел“.

— Ако питаш мен, запознали са се в Ню Йорк, но са им трябвали пет години, за да стигнат дотук.

— Виж я пък тая лисичка! — възкликна Рийгън.

— С изкуствена опашка ли е? От ония, дето се хващат с щипка?

— Не знам. Чакай да видим… Да, по дяволите!

— Е, какво? Не й е толкова лоша опашката — отбеляза Кат и се усмихна любезно на пълничкото момиче с боядисана в гарвановочерно коса.

— Ако съдбата е предопределила да се появя в живота ти, за да те предпазя от носенето на изкуствена опашка, с радост приемам мисията — каза Рийгън.

Според нея Кат и без това беше пълна откачалка.

— Не стига че имаш ръчно правени плакати на Саймън Сноу, ами и са гейски на всичкото отгоре — отбеляза една вечер, докато се събличаше да си легне.

Кат погледна към рисунката с хванатите за ръка Саймън и Баз над бюрото си.

— Остави ги на мира. Те се обичат.

— Не си спомням подобно нещо от книгите, които съм чела.

— Когато ги пиша аз, има.

— Как така, когато ги пишеш ти? — озадачи се Рийгън, нахлузвайки тениската през главата си. — Всъщност недей, не ми казвай. Не искам да знам. И без това ми е достатъчно трудно да те гледам в очите.

Ливай май беше прав. Явно се бяха сближили, след като на Кат й ставаше смешно, когато Рийгън говореше така. Ако съквартирантката й не дойдеше за вечеря, тя слизаше в столовата сама и сядаше на тяхната маса, а когато Рийгън се прибираше по-късно вечерта — ако се прибереше, Кат й разказваше всичко, което беше изпуснала.

— Онзи с джапанките най-после заговори венецуелската Линдзи Лоуън — обявяваше Кат.

— Слава богу! — отвръщаше Рийгън, просвайки се с престорено облекчение на леглото. — Сексуалното напрежение помежду им направо ме съсипваше.

Кат не знаеше къде ходи Рийгън, когато не прекарваше нощта в общежитието. Сигурно преспиваше при Ливай.

Кат го погледна… Все още седеше на леглото й и ядеше втората вафла с горски плодове. Носеше черни джинси и черна тениска. Вероятно и той работеше в „Олив Гардън“.

— Като сервитьор ли бачкаш? — попита тя.

— В момента ли? Не.

— Да не би да си консултант на щанда на „Ланком“?

— Какво?! — разсмя се той.

— Опитвам се да разбера защо понякога се обличаш целия в черно.

— Може да съм депресар, ама само от време на време.

Кат не можеше да си го представи нито мрачен, нито депресиран. Той беше най-усмихнатият човек, когото бе срещала. Смееше се с цялото си лице. Челото му се набръчкваше, очите му грейваха, дори ушите му се наостряха като на куче.

— Или пък просто работя в „Старбъкс“ — каза той.

— Сериозно? — изсумтя тя.

— Съвсем сериозно — отвърна той, все така усмихнат. — Един ден ще ти се наложи да имаш здравна осигуровка и няма да ти се вижда толкова невероятно, че някой може да работи в „Старбъкс“.

Двамата с Рийгън непрекъснато намираха повод да й напомнят колко е млада и наивна. А Рийгън беше едва две години по-голяма от нея. Нямаше право дори да пие още. Поне по закон. (Не че това имаше някакво значение в студентския град, където се пиеше повсеместно. Рен вече имаше фалшива лична карта. „Можеш да я ползваш, ако искаш, беше предложила веднъж на Кат. — Ще кажеш, че си си сложила екстеншъни.“)

Кат се запита на колко години е Ливай. Определено изглеждаше пълнолетен, но може би беше заради косата… Не че беше плешив. Дори не и оплешивяващ. (Поне засега.) Просто косата му се отдръпваше рязко назад над слепоочията. И вместо да я пусне надолу или напред, за да го прикрие, или пък да се подстриже късо, както биха направили повечето мъже, той я носеше дълга и я решеше назад. Освен това непрекъснато я рошеше и оправяше, с което още повече привличаше внимание върху голямото си чело. Дори и сега го правеше.

— В какво си се вглъбила толкова? — попита той и прекара пръсти през косата си, за да я отметне назад.

— Опитвам се да уча на спокойствие — отвърна тя.

* * *

Кат беше постнала само една глава от Само напред, Саймън тази седмица, при това наполовина по-кратка от обичайното. Обикновено постваше по нещо на страницата си във ФенФикс всяка вечер — ако не цяла глава от историята, то поне нещо в блога.

Коментарите на феновете й бяха съвсем приятелски — Как си?, Просто влязох да видя има ли нещо ново, Нямам търпение да прочета продължението, Искам си ежедневната доза Баз. Но Кат ги възприемаше като критика.

Преди четеше и отговаряше на всеки коментар — за нея те бяха като червени точки, като златни звездички, като букет цветя. Но откакто Само напред, Саймън започна да добива популярност миналата година, вече не смогваше. Редовните й читатели изведнъж се увеличиха от петдесет на хиляди.

После един от авторитетите на най-големия сайт за фенска литература определи историята й като „най-добрия завършек на поредицата“ и страницата на Кат във ФенФикс бе посетена от трийсет и пет хиляди души за един ден.

Тя се опитваше да отговаря на коментарите и въпросите, доколкото можеше, но нищо не беше както преди.

Вече не пишеше само за Рен и за приятелите им от стария форум. Не ставаше дума просто за група момичета, които си разменят историйки за рождените дни, или пишат, за да се забавляват и да се шегуват една с друга.

Кат вече имаше публика, последователи. Сума ти хора, които не познаваше лично, но които имаха очаквания към нея и поставяха под въпрос всяко нейно решение. Понякога дори се обръщаха срещу нея. Критикуваха я на други фенски сайтове, пишеха, че е била много добра преди, но историите й вече не са толкова вълнуващи, че нейният Баз е твърде праволинеен или пък недостатъчно праволинеен, че представя Саймън като прекалено стеснителен, дори божа кравичка, че се е престарала с образа на Пинелъпи…

— Не им дължиш нищо — каза й веднъж Рен, протягайки се през леглото й, за да дръпне лаптопа от ръцете й. — Заспивай вече.

— Ей сега. Просто… искам да довърша сцената. Мисля, че Баз най-после ще каже на Саймън, че го обича.

— Ще го обича и утре.

— Сцената е важна.

— Винаги е важна.

— Този път е различно. — Кат твърдеше, че е различно от една година насам. — Това е финалът.

Рен беше права. Можеше да го довърши на сутринта. Освен това десетки пъти беше описвала тази сцена, беше я разказала по петдесет различни начина. Дори репликата Сноу… Саймън, обичам те беше писана вече.

Но със Само напред наистина беше различно.

Това бе най-мащабната история, която бе писала. Беше по-дълга от романите на Джема Т. Лесли, а дори не беше довършена още.

Само напред бе написана сякаш бе осмата, последна книга от поредицата за Саймън Сноу, сякаш върху Кат падаше отговорността да доведе всички сюжетни линии до край, да се погрижи Саймън да бъде повишен до Маг, да реабилитира Баз (нещо, което Джема Лесли никога не би направила), да направи така, че и двамата да забравят Агата… Да опише всички сцени на раздяла, всички моменти около завършването, всички неочаквани обрати… И да режисира финалната битка между Саймън и Досад Подмолни.

Всички във фен пространството пишеха в момента финала на поредицата. Всички искаха да предвидят великата развръзка преди излизането на последния роман за Саймън Сноу през май.

За хиляди читатели обаче той вече беше излязъл и се казваше Само напред, Саймън.

Хората казваха на Кат, че гледат по друг начин на оригиналните романи, след като са прочели нейните истории. (Защо Джема мрази Баз?)

Някой даже беше почнал да продава онлайн тениски с надпис Спокойно и само напред и със снимка на Баз и Саймън. Рен й бе подарила една за осемнайсетия им рожден ден.

Кат се опитваше да не отдава прекалено значение на всичко това. Героите в тази история са създадени от Джема Т. Лесли, пишеше тя в началото на всяка нова глава.

— Ти си на Джема — казваше на плаката на Баз над леглото в стаята, която делеше със сестра си. — Аз само те взимам назаем.

— Въобще не си го взела назаем — подкачаше я Рен. — Ти направо го отвлече и си го отгледа като свой.

Ако Кат стоеше до среднощ твърде много вечери наред, ако се тревожеше прекалено за коментарите или критиките, които получаваше, Рен идваше до леглото й и взимаше лаптопа, а после спеше с него, сякаш е плюшено мече.

В такива случаи Кат винаги можеше да слезе на долния етаж и да продължи да пише на компютъра на баща им, ако толкова искаше, но никога не го правеше. Не обичаше да се противопоставя на Рен. Двете винаги се слушаха дори когато не слушаха никого другиго.

Здравейте, хора, почна да пише Кат в дневника си на страницата на ФенФикс. Искаше й се Рен да беше тук, за да го прочете, преди да го постне. Май е време да призная, че студентството не е лесна работа — Трудна е, разбира се! Или поне времеемка! — и вероятно няма да мога да публикувам нови глави на „Само напред“ толкова често, колкото преди и колкото ми се иска… Но не ви изоставям, кълна се. И не се предавам. Вече знам как свършва всичко това и няма да спра, докато не стигна до финала.

* * *

Ник се обърна назад, веднага щом свърши часът на професор Пайпър.

— Искаш ли да работим заедно?

— Разбира се — отвърна Кат.

Едно момиче от по-долния ред ги погледна разочаровано. Може би тя искаше да работи с Ник.

Трябваше да си изберат партньор, с когото да напишат история извън клас, като всеки пише по един параграф. Целта на упражнението според професор Пайпър бе да се научат да работят с различни сюжети и различни гледни точки и да отведат въображението си в посока, в която сами не биха тръгнали.

Ник й предложи да се срещнат в библиотека „Лав“^[1]. (Наистина се казваше така. Построена с дарение на бившия кмет Дон Латръп Лав.) Ник работеше там няколко вечери на седмица — подреждаше книги по рафтовете.

Рийгън се изненада, когато видя Кат да прибира лаптопа си в чантата след вечеря.

— Излизаш от общежитието по тъмно? Да не би да имаш среща с мъж? — каза тя, сякаш самата идея беше пълен абсурд.

— Ще уча с един състудент. Разпределиха ни по двойки.

— Не се прибирай сама, ако е късно — обади се Ливай.

Двамата с Рийгън бяха пръснали записки из половината стая.

— Та аз винаги се прибирам сама — сопна се Рийгън.

— Това е друго — усмихна й се нежно Ливай. — Ти нямаш вид на Червената шапчица. По-скоро би уплашила някого.

Рийгън му се озъби като Големия лош вълк.

— Мисля, че изнасилвачите не се интересуват особено дали жертвата им излъчва увереност, или не — каза Кат.

— Така ли? — Ливай я погледна съвсем сериозно. — Аз пък мисля, че просто търсят лесна плячка. Нещо младо и глупаво като теб.

Рийгън изсумтя. Кат сложи шала си и смотолеви:

— Аз не съм глупава…

Ливай се надигна от леглото на Рийгън и облече якето си.

— Хайде — каза.

— Къде?

— Ще те придружа до библиотеката.

— Няма нужда — възрази Кат.

— Просто върви, Кат — намеси се Рийгън. — Ще отнеме по-малко от пет минути, а ако те изнасилят, вината ще е наша. Нямам време за такива неприятни емоции.

— Ти идваш ли? — попита я Ливай.

— Как ли пък не! На тоя студ!

Наистина беше студено. Кат почти подтичваше, а Ливай с дългите си крака вървеше като на разходка и се опитваше да води разговор на тема биволи. По всичко личеше, че университетът им предлага отделен курс по развъждането на биволи. Ливай говореше така, сякаш би специализирал в тая област, ако имаше такава възможност. Може би пък имаше…

Откакто бе станала студентка, Кат постоянно имаше поводи да се убеждава колко аграрен е щатът Небраска — нещо, за което не се бе замисляла, докато живееше в Омаха, единствения голям град в щата. Беше прекосявала няколко пъти Небраска на път за Колорадо, беше виждала полетата и царевичните ниви, но не й бе минавало през ум кой ги обработва. За нея това бе просто гледка.

Ливай и Рийгън бяха от някакво градче на име Арнолд, което според Рийгън на вид и на мирис било като тор. Ливай го нарече „Божия земя“. „На всички богове, уточни той. — Брахма и Один биха се чувствали прекрасно там.“

Вече бяха стигнали пред библиотеката, а Ливай продължаваше да говори за биволи. Кат прекрачи първото стъпало и взе да подскача нагоре-надолу, за да се стопли. Понеже бе стъпила по-високо, беше почти равна с него на ръст.

— Разбираш ли какво имам предвид? — попита той.

— Да — кимна тя. — Биволите са добри. Кравите не толкова.

— Кравите са добри. Бизоните са още по-добри — поправи я той със закачлива усмивка. — Това са важни неща. Затова ти ги казвам.

— Жизненоважни — каза тя. — Екосистеми. Водоносни слоеве. Земеровки, застрашени от изчезване.

— Обади ми се, като свършиш, Червена шапчице.

Да бе, помисли си Кат, дори нямам номера ти.

Ливай се обърна и тръгна.

— Ще бъда в стаята ти — подвикна той през рамо. — Звънни ми там.

* * *

Библиотеката имаше три надземни и два подземни етажа.

Подземните етажи, в които се намираше хранилището, бяха със странно разпределение и до тях се стигаше по определени стълбища. Човек имаше чувството, че хранилището се простира и под други сгради наоколо.

Ник работеше в северното хранилище, в една дълга бяла зала, която приличаше на ракетен силоз с рафтове за книги. Непрекъснато се чуваше някакво бучене, където и да застанеше човек, а на места се усещаше някакво странно течение, въпреки че никъде не се виждаха въздуховоди. На масата, на която седяха, толкова духаше, че Ник бе сложил химикалка върху отворената си тетрадка, за да не се обръщат страниците.

Ник предпочиташе да пише на ръка. Кат се опита да го убеди да се сменят и да пишат на лаптопа й.

— Няма да е същото — възрази той.

— Не мога да мисля на хартия — настоя тя.

— Още по-хубаво — отвърна Ник. — Идеята на цялото упражнение е да излезем от обичайния си начин на писане.

— Уф, добре — въздъхна Кат.

Нямаше смисъл да спори повече. Той вече беше избутал лаптопа й настрана.

— Ами да почваме тогава. — Ник взе химикалката и махна капачката със зъби. — Ще започна аз.

— Чакай малко — спря го Кат. — Дай да се разберем първо за какво ще пишем.

— Ще видиш.

— Не е честно така — възрази тя, надничайки в празния лист. — Не искам да пиша за мъртви тела, нито пък за… голи тела.

— Значи никакви тела.

Ник имаше разкривен, наклонен почерк. Беше левичар и размазваше синьо мастило по листа, докато пишеше. Вземи си тънкописец, бе човек, помисли си Кат, докато се опитваше да разчете почерка му наобратно от другата страна на масата. Когато той й подаде тетрадката, се оказа, че драсканиците му не се четат дори и гледани не наобратно.

— Коя е тази дума? — попита тя, сочейки в листа.

— Ретините.

Тя стои на паркинга. Стои под уличната лампа. Косата й е толкова руса, че блести на светлината като злато. Прогаря ти ретината слой по слой. Тя се протяга и те сграбчва за тениската. Надига се на пръсти. Вече е почти пред лицето ти. Ухае на черен чай и ароматен тютюн. А когато устните й се докосват до ухото ти, изведнъж се питаш дали помни кой си.

— Значи ще пишем в сегашно време? — каза Кат.

— Във второ лице — допълни Ник.

Тя го погледна, озадачена.

— Какво? Не ти ли харесват любовните истории?

Кат усети, че се изчервява, и се опита да се овладее. Споко, Червена шапчице. Тя се надвеси над раницата си, за да търси химикалка.

Беше й трудно да пише на ръка и още по-трудно под погледа на Ник, който я гледаше така, сякаш току-що й бе подал горещ картоф.

— Моля те, не казвай на мама — прошепва тя.

— Кое от всичко да й спестя? — питаш я. — Изрусената коса или тъпите цигари?

Тя злобно те дърпа за тениската и ти я блъскаш назад, сякаш е на дванайсет години. Всъщност не е кой знае колко по-голяма — още е дете. А ти си толкова уморен. Но какво ще си помисли Дейв, ако се ометеш от първата ви среща, за да се погрижиш за тъпата си, идиотски изрусена по-малка сестра.

— Голям гадняр си, Ник — казва тя, залитайки. Главата й отново попада под уличната лампа.

Кат обърна тетрадката и я бутна към Ник.

Той прехапа устни и се усмихна.

— Значи главният ни герой е гей… — заключи той. — И носи моето име…

— Обожавам любовни истории — каза Кат.

Ник кимна няколко пъти и двамата се разсмяха.

* * *

Беше почти като да пише с Рен — както едно време, когато двете седяха пред компютъра и дърпаха клавиатурата насам-натам, четейки написаното на глас.

Кат обикновено пишеше диалозите. Рен беше по-добра в сюжетните линии и в описанията. Понякога Кат измисляше всички реплики, а Рен след това решаваше къде се намират Баз и Саймън, какво правят и къде отиват. Веднъж Кат беше написала диалог, който си представяше в любовна сцена, а сестра й го превърна в бой със саби.

Дори и когато престанаха да пишат заедно, Кат продължаваше да върви след Рен из къщата, молейки я за помощ, когато не беше в състояние да направи нищо със Саймън и Баз, освен да сложи някакви думи в устата им.

Ник не беше Рен.

Обичаше да си налага мнението и да се изтъква. И беше момче — очевидно. Отблизо очите му изглеждаха още по-сини, а веждите му — още по-гъсти. Той хапеше устни, докато пишеше, и почукваше с език по предните си зъби.

Трябва да му се отчете, че прие гей закачката почти веднага. Не се възпротиви дори когато Кат дари литературния Ник с плътни черни вежди и сини колежански обувки.

Нелитературният Ник не изчакваше реда си. Дърпаше тетрадката от ръцете й, преди да е свършила да пише, и зелената й химикалка драскаше черти по листа.

— Чакай де! — противеше се Кат.

— Не, имам идея и си на път да я опропастиш.

Тя се стараеше параграфите й да звучат като неговите, но собственият й стил непрекъснато се прокрадваше в текста. Стана й приятно, като осъзна, че и той се опитва да я имитира.

След няколко часа Кат вече се прозяваше, а разказът им бе два пъти по-дълъг от необходимото.

— Ще ми отнеме сума ти време да го препиша на компютъра — каза тя.

— Ами не го преписвай тогава. Ще го предадем така.

Кат погледна към надрасканите със синьо и зелено мастило страници.

— Нямаме друг екземпляр.

— Значи ще гледаш да не го изяде кучето ти. — Той закопча сивия си суитчър и посегна към джинсовото си яке. — Полунощ е. Трябва да си чукна картата.

Количката до масата им все още беше пълна с книги.

— Ами тези? — попита Кат.

— Момичето от сутрешната смяна ще ги подреди. Тъкмо ще има повод да се увери, че е жива.

Кат внимателно откъсна страниците с разказа от тетрадката на Ник и ги прибра в раницата си, след което го последва по витата стълба. Не срещнаха никого по пътя.

Чувстваше се различно с него сега. По-различно дори отколкото преди няколко часа. Беше й забавно. Нямаше усещането, че истинското й Аз е скрито някъде дълбоко под осем пласта страх и патологично притеснение. Ник вървеше плътно до нея по стълбите и двамата разговаряха, сякаш все още си подаваха тетрадката напред-назад.

Когато излязоха навън, спряха да се сбогуват на тротоара.

Кат усети, че я обзема отново обичайната нервност. Пристъпваше от крак на крак, чоплеше копчетата на палтото си.

— Е — каза Ник, мятайки раницата си през рамо, — ще се видим в клас.

— Да — отвърна Кат. — Ще внимавам да не загубя общата ни творба.

— Първата ни обща творба — каза той и пое по пътеката, която водеше извън студентския град. — Лека нощ.

— Лека нощ.

Тя проследи с поглед чернокосата му глава, която проблясваше на лунната светлина, и остана сама на двора. Сама сред стотици дървета, които не беше забелязвала през деня. Осветлението на библиотеката угасна зад нея и сянката й изчезна.

Кат въздъхна и извади телефона от раницата си. Имаше две съобщения от Ейбъл, които дори не погледна. Набра номера в стаята си и зачака с надеждата съквартирантката й да не е заспала.

— Ало? — отговори Рийгън на третото позвъняване. В слушалката се чуваше музика.

— Кат се обажда.

— О, здрасти, Кат. Как мина срещата ти?

— Не бях… Виж, прибирам се. Ще вървя бързо. Вече тръгнах.

— Ливай изхвърча, щом звънна телефонът. По-добре го изчакай.

— Не е нужно да идва…

— Ще е по-сложно, ако не може да те намери.

— Добре, ще го изчакам — отвърна Кат. — Ами… благодаря.

Рийгън затвори телефона.

Кат застана под една улична лампа, за да може Ливай да я види, и се опита да изглежда като ловеца, а не като момиченцето с кошницата. Ливай се появи много по-бързо, отколкото очакваше. Тичаше по пътеката. Дори тичането му излъчваше спокойствие.

Тя тръгна към него, за да му спести поне няколко крачки.

— Катрин! — възкликна той, когато се срещнаха, и се обърна кръгом, за да продължат да вървят заедно. — При това цяла и невредима.

— Няма ли да научиш името ми най-после? — каза тя.

— Кати ли беше?

— Просто Кат.

— Успя ли да се загубиш в библиотеката?

— Не, разбира се.

— Откъде се разбира? — отвърна той. — Аз винаги се губя в библиотеката. Всеки път. Дори си мисля, че колкото по-често ходя там, толкова повече се губя. Сякаш ме опознава и почва да ми прави номера.

— Е, колко пък често ходиш в тая библиотека?

— Всъщност доста често.

— И кога по-точно, след като непрекъснато висиш в стаята ми?

— Къде мислиш, че спя? — попита той.

Тя вдигна глава да го погледне. Беше ухилен до уши.