Рейнбоу Роуъл
Фенка (18)

Глава 9

Кат имаше около час, преди да тръгне за Омаха, и не искаше да го прекара в стаята. Времето навън беше чудесно за ноември. Студено и ясно, но без вятър, сняг или лед. Беше точно толкова мразовито, колкото да може съвсем оправдано да облече любимите си дрехи — вълнени жилетки, клинове и калци.

Помисли си да отиде до Студентския съюз и да почете там, но после реши да се разходи из центъра на Линкълн. Почти никога не излизаше извън студентския град. Имаше чувството, че минава държавна граница. Какво щеше да прави, ако й откраднеха портфейла или се изгубеше? Щеше да й се наложи да потърси помощ от посолството…

Линкълн беше малко градче в сравнение с Омаха, но все пак в центъра имаше кина и малки магазинчета. Кат дори видя тайландски ресторант и количка на „Чипотле“. Влезе в един магазин за козметика и уби малко време, разглеждайки парфюмите и етеричните масла. От другата страна на улицата имаше „Старбъкс“. Тя се запита дали е този, в който работи Ливай, и миг по-късно вече пресичаше отсреща.

Отвътре заведението изглеждаше като всички „Старбъкс“, които беше виждала. С тази разлика, че сред посетителите имаше повече хора с костюми, а зад машината за еспресо сновеше Ливай, който се смееше на нещо, което някой му говореше в слушалките.

Беше облечен с бяла тениска и черен пуловер и май се бе подстригал, защото косата му изглеждаше по-къса отзад, макар все така да се спускаше над челото му. Той повика някого по име и подаде чаша кафе на един мъж, който приличаше на пенсиониран учител по цигулка, като, естествено, го заговори, защото беше Ливай и това за него бе биологична необходимост.

— На опашката ли сте? — обърна се една жена към Кат.

— Не, заповядайте — каза тя, но после реши, че може би е добре да се нареди. Все пак не беше дошла, за да наблюдава Ливай в действие. Всъщност не беше съвсем сигурна какво прави тук.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита младежът зад щанда.

— С нищо — каза Ливай и го побутна към следващия клиент. — Аз ще я обслужа. Катрин! — ухили й се той.

— Здрасти — отвърна тя, изненадана, че я е видял.

— Я каква си опакована. Какво са това? Пуловерчета за краката?

— Казват се калци.

— По теб има поне четири вида пуловери.

— Това е шал.

— Изглеждаш опуловерена отвсякъде.

— Разбрах ти намека.

— Дошла си да ме видиш ли?

— Не — отвърна тя и го изгледа ококорено. — Дойдох за кафе.

— Какво по-точно?

— Просто кафе. Гранде.

— Студено е. Нека ти направя нещо по-добро.

Кат сви рамене. Ливай взе една чаша и започна да сипва някакъв сироп в нея. Тя стоеше и чакаше от другата страна на кафемашината.

— Какво ще правиш тази вечер? — попита той. — Трябва да дойдеш с нас. Мисля, че ще си напалим огън.

— Ще се прибера вкъщи — каза Кат. — В Омаха.

— Сериозно ли говориш? — усмихна й се Ливай. Машината изсъска. — Родителите ти сигурно много се радват, че ще те видят.

Кат отново сви рамене. Ливай сложи бита сметана в чашата й. Пръстите му бяха дълги и някак по-едри от останалите части на тялото му, малко възлести, с къси, квадратни нокти.

— Да ти е сладко — каза той и й подаде напитката.

— Не съм платила.

— Моля ти се — вдигна ръка той. — Не ме обиждай.

— Какво е това? — попита тя и надникна в чашата.

— Мое творение — късо с тиквен сироп и мока. Не си го поръчвай при друг. Няма да е същото.

— Благодаря — каза Кат.

Той отново й се усмихна. Тя отстъпи крачка назад и едва не се блъсна в един шкаф, пълен с чаши.

— Чао — каза.

Ливай вече обслужваше следващия клиент, както винаги, усмихнат.

* * *

Кат пътува до Омаха с едно момиче на име Ерин, което беше сложило съобщение на таблото пред банята на техния етаж, че търси човек, с когото да подели разходите за бензин. През целия път Ерин говори само за гаджето си, който все още живееше в Омаха и вероятно й изневеряваше. Кат нямаше търпение да стигнат.

Когато слезе пред къщата им, я обзе оптимизъм. Някой беше обрал с гребло листата по двора. Хора, които стояха будни по цяла нощ, за да правят планини от картофено пюре, рядко имаха достатъчно разсъдък, та да се погрижат за градината.

Не че баща й би сторил подобно нещо — да прави картофено пюре. Не му беше в природата. Виж, да сложи пожарникарски пилон към таванския етаж, да тръгне да обикаля безцелно околността с колата или да будува три денонощия, понеже е открил, че дават Бойна звезда „Галактика“ по „Нетфликс“… бе напълно в негов стил.

— Татко?

В къщата беше тъмно. Трябваше да се е прибрал досега. Каза, че ще си дойде по-рано.

— Кат!

Оказа се в кухнята. Тя се спусна да го прегърне. Той я притисна в обятията си, сякаш години го е чакал. После й се усмихна — радост за очите и прочее.

— Много е тъмно тук — каза тя.

Баща й се огледа, като че ли сега влизаше в стаята.

— Имаш право — отвърна и започна да пали лампите на етажа. Кат вървеше след него и ги гасеше.

— Работех върху нещо и не съм обърнал внимание…

— Служебно ли?

— Да — отвърна разсеяно той и светна една лампа, която тя току-що бе угасила. — Какво ще кажеш за „Гравиоли“?

— Харесват ми. Това ли ще вечеряме?

— Не, те са клиентът, за когото работя.

— Работите с „Гравиоли“?

— Още не. Опитваме се да ги спечелим. Какво мислиш?

— За гравиолите ли?

— Да…

— Обичам и сос грейви, и равиоли.

— Друго?

— Засищат…

— Кат, моля ти се. Това е ужасно.

— Ами… карат ме да се чувствам добре? Като при баба? Уютно? Двойно по-уютно, защото ям две неща, които свързвам с детството си?

— Топло… — каза той.

— Замислям се какво друго би могло да се съчетае със сос грейви.

— А! Още по-топло — възкликна той и тръгна към кухнята.

Кат знаеше, че бърза да си вземе бележника.

— Какво ще вечеряме все пак? — попита тя.

— Каквото искаш — отвърна той, а после спря и се обърна, сякаш изведнъж се беше сетил за нещо. — Не. Тако или бурито. Какво ще кажеш?

— Супер. Аз ще карам. Не съм карала от месеци. Къде предлагаш да отидем? Дай да ги обиколим всичките.

— Има поне седем закусвални за мексиканска храна в радиус от три километра.

— Още по-добре — каза Кат. — Искам да ям бурито чак до неделя сутрин.

Ядоха бурито пред телевизора. Баща й нахвърляше идеи в бележника си, тя отвори лаптопа си. Ако Рен беше тук, щеше също да извади лаптопа си и да й праща съобщения в чата.

Кат реши да й напише мейл.

Жалко, че не дойде. Липсваш ни. Татко изглежда добре. Май не е мил чинии, откакто заминахме. Всъщност изобщо не е ползвал съдове, като се изключат чашите. Но работи по нов проект за агенцията. И нищо не е счупено. Не си е извадил око, въобще разбираш какво имам предвид. Това е. Ще се видим в понеделник. Пази се и гледай някой да не ти сложи нещо в чашата и да се събудиш в чуждо легло.

Кат си легна в един. В три слезе отново долу, за да провери дали е заключена входната врата. Правеше понякога такива работи, когато не можеше да спи заради усещането, че нещо не е наред.

Баща й беше покрил дневната със скици и изрезки от вестникарски заглавия. Обикаляше около тях, сякаш търсеше нещо.

— Няма ли да си лягаш? — попита тя.

Отне му няколко секунди да се съсредоточи върху нея.

— Ще — отвърна и се усмихна.

В пет сутринта Кат пак слезе да го нагледа. Вече беше в стаята си и похъркваше.

* * *

Когато стана по-късно сутринта, баща й беше излязъл.

Кат реши да огледа щетите в дневната. Изрезките и бележките бяха сортирани по раздели — „множества“, както ги наричаше той. Бяха залепени с тиксо по стените и прозорците, а към някои от тях бяха прикрепени в кръг други записки, сякаш идеята бе експлодирала. Кат започна да чете и да отбелязва със зелена химикалка хрумванията, който най-много й допадаха. (Тя пишеше със зелено, Рен — с червено.)

Целият този организиран хаос я караше да се чувства по-добре.

Толкова маниакалност бе в реда на нещата. Караше го да става сутрин, помагаше му да си плаща сметките, носеше му вдъхновение, когато най-много имаше нужда от него. „Направо ги разбих днес, момичета“, казваше след важна презентация и двете с Рен знаеха, че следва вечеря в изискан ресторант с лобстери и индивидуални купички с разтопено масло, подгрявани със свещ.

Умерената му маниакалност беше онова, на което се крепеше домът им. Добрият дух, който предеше злато от слама в мазето.^[1]

Кат прегледа кухнята. Хладилникът беше празен. Фризерът — натъпкан със замразени готови ястия и пайове с месо. Тя зареди миялната с мръсни чаши и лъжици и отиде да огледа банята. Там всичко беше наред. После надникна в спалнята му и събра още чаши. Цялата стая бе пълна с разхвърляни книжа и записки и купища неотворена поща. Кат се запита дали просто беше набутал всичко вътре преди идването й, но не пипна нищо, освен чашите.

После претопли едно от замразените ястия в микровълновата, изяде го права на кухненския плот и реши да се върне в леглото.

Едва сега оценяваше колко мек и удобен е матракът й у дома. И колко хубаво ухаеха възглавниците. Едва сега си даваше сметка колко й липсват постерите на Саймън и Баз и картонената фигура на Баз в цял ръст, която висеше над леглото й. Как ли щеше да реагира Рийгън, ако я вземе в общежитието? Може пък да си я държи в дрешника, но дали ще се събере?

* * *

Двамата с баща й ядоха мексиканска храна през целия уикенд — по два пъти на ден, все от различна закусвалня. Кат опита всички възможни ястия със сос от зелени домати в менюто.

Баща й през повечето време работеше и на нея не й оставаше друго, освен и тя да се отдаде на писане. Не беше отмятала толкова работа по Само напред, Саймън от седмици. В събота вечер, около един след полунощ, все още беше съвсем бодра, но специално се яви по пижама да каже на баща си „лека нощ“, за да го убеди да си легне, а после писа още два часа.

Беше й хубаво, че може да пише в собствената си стая, в собственото си легло. Да потъне в света на маговете и да остане в него. Да не чува ничии други гласове в главата си, освен гласовете на Саймън и на Баз. Дори не своя. Затова пишеше. За тези прекрасни часове, в които техният свят изместваше действителността. За моментите, в които можеше просто да се остави чувствата им един към друг да я пометат като вълна, като нещо, което пада по надолнище.

В неделя вечер цялата къща беше пълна с кутии от храна за вкъщи и хартии от бурито. Кат зареди още една миялна с чаши и събра ухаещия на вкусно боклук.

Имаше среща с момичето, с което пътува, в западната част на Омаха. Баща й вече чакаше пред вратата, за да я закара, и подрънкваше с ключовете по бедрото си.

Кат го погледна и се опита да запечата образа му в съзнанието си, за да се връща към него, когато се почувства несигурна. Имаше светлокестенява коса, също като Кат и Рен. Плътна и права като техните. И носът му беше същият, само че малко по-широк и по-дълъг. И очите им бяха еднакви — толкова пъстри, че човек не можеше да определи цвета им — ту сини, ту зелени, ту сиви, ту кафеникави. Тримата така си приличаха, сякаш баща им ги бе създал сам, без участието на друг. Сякаш си бяха разделили едно и също ДНК на три.

Образът му щеше да й вдъхва много повече сигурност, ако не изглеждаше толкова тъжен. Но ключовете се удряха твърде нервно в бедрото му.

— Готова съм — каза тя.

— Кат… — погледна я той и сърцето й се сви от лошо предчувствие. — Седни за малко. Искам да ти кажа нещо.

— Защо да сядам? Не искам да сядам.

— Моля те — отвърна той и махна към масата в дневната.

Кат седна, стараейки се да не размести книжата му.

— Смятах да не оставям това за последния момент… — подхвана той.

— Говори направо — каза тя. — Притесняваш ме още повече.

Не беше просто притеснена. Стомахът й така се бе свил, че едва дишаше.

— Чувам се с майка ви — изплю камъчето той.

— Какво?! — подскочи Кат. Сигурно ако й беше казал, че разговаря с духове, щеше да се изненада по-малко. — Как така? Защо?

— Не заради мен — каза бързо той, сякаш знаеше, че дори мисълта да се съберат би я ужасила. — Заради вас.

— Престани да се чуваш с нея — отсече тя. — Няма какво да си говорите за нас.

— Кат… тя ви е майка.

— С нищо не го е доказала.

— Просто ме изслушай, Кат. Дори не знаеш какво искам да ти кажа.

Кат беше на ръба да се разплаче.

— Каквото и да е, не ме интересува.

Баща й реши да продължи да говори.

— Тя иска да ви види. Да ви опознае.

— Изключено!

— Миличка, много й мина през главата.

— Напротив, нищо не й е минало през главата и това е проблемът — отвърна Кат и това беше самата истина. Каквото и да преживяваха, хубаво или лошо, майка им никога не беше до тях. — Защо изобщо говорим за нея?

Кат отново чу дрънкането на ключовете върху крака на баща й. Дори почукваха от долната страна на масата. Рен трябваше да е тук. Имаха огромна нужда от нея в този момент. Тя не се стряскаше от такива работи. Не я избиваше на рев. Рен нямаше да допусне баща им да продължи да говори по този въпрос.

— Тя ви е майка — каза той. — И мисля, че трябва да й дадете шанс.

— Дали сме й. С раждането си. Дай да не го обсъждаме повече — отвърна Кат и така рязко стана, че по масата се разлетяха листове.

— Да поговорим пак, като си дойдете за Деня на благодарността?

— А може ли изобщо да не говорим за това? Особено пък на празника… Ще кажеш ли на Рен?

— Вече й казах. Пратих й мейл.

— И как реагира?

— Каза, че ще си помисли.

— Е, аз няма да си помисля — каза Кат. — Не мога дори да мисля за това.

Тя стана от масата и започна да събира багажа си. Имаше нужда да прави нещо, за да се успокои. Не беше прав да говори с тях поотделно за това. Изобщо не трябваше да отваря дума по този въпрос.

* * *

Пътуването до западната част на града с баща й беше ужасно. Пътуването до Линкълн без него — още по-отвратително.