Рейнбоу Роуъл
Фенка (64)

Глава 32

Отношенията й с Рен отново бяха като едно време и Кат се чувстваше така, сякаш някой изведнъж бе преобърнал целия й свят и го бе поставил както трябва. Сякаш бе висяла от пода цяла година, опитвайки се да не се сгромоляса на тавана.

Можеше да се обади на сестра си, когато си поиска. Без да се замисля, без да се притеснява. Виждаха се и на обяд, и на вечеря. Уточняваха ангажиментите си, така че да запълват всяко свободно време една с друга.

— Цялата сияеш — каза Ливай. — Все едно са ти били отнели крак или ръка и сега са ти ги върнали. — Той също грееше, все едно ставаше дума за неговата сестра. — Но напълно те разбирам. Хич не ти беше лесно. Да не говориш с майка си, да не говориш със сестра си. Дори Яков и Исав^[1] биха се потресли.

— Все още не разговарям с майка си — каза Кат.

Но пък беше говорила с Рен за нея. При това доста.

Рен изобщо не се изненада, че Лора не е останала в болницата.

— Тя не прави нищо, което би могло да наруши спокойствието й — каза тя. — Не мога да повярвам, че въобще е дошла.

— Сигурно е решила, че умираш.

— Стига с това умиране. Нямаше да умра.

— Как така не прави неща, които могат да нарушат спокойствието й? — възмути се Кат. — Не можеш да бъдеш родител и да искаш все да ти е спокойно.

— Тя не иска да бъде родител — каза Рен. — Настоява да й викам Лора.

Кат реши да започне да я нарича „мама“ в главата си. А после реши въобще нищо да не я нарича…

Рен все още поддържаше контакт с нея (с безименната). Каза, че най-вече си разменят есемеси и са приятели във фейсбук. Това напълно я удовлетворяваше. Беше по-добре от нищо и по-безопасно от всичко.

Кат не беше на това мнение. Съзнанието й просто не работеше така. Сърцето й също. Но нямаше повече да се кара с Рен по този въпрос.

Сега, когато Кат и Рен отново бяха Кат и Рен, Ливай реши, че би било добре да излизат заедно четиримата.

— Знаеш ли, че Хандро също учи в Селскостопанския? — попита той. — Дори сме в една и съща група по някои предмети.

— И какво предлагаш? — попита Кат. — Да почнем да излизаме по двойки, а после да се оженим в един и същи ден с двойна церемония с еднакви рокли и четиримата да запалим едновременно свещта на единението в църквата?

— А, не — отвърна Ливай. — Аз искам моята рокля да е уникална.

Четиримата действително излязоха заедно веднъж или два пъти, но винаги по случайност. Когато Хандро идваше да вземе Рен или пък Ливай идваше да вземе Кат.

— Няма да ти е интересно да прекараш вечерта с мен и с Рен — опита се да му каже веднъж Кат. — Единственото, което правим, е да слушаме рап и да си говорим за Саймън.

Оставаха едва шест седмици до излизането на Осмият танц и Рен беше дори по-притеснена от Кат.

— Просто не знам как ще успееш да доведеш всички сюжетни линии докрай — тюхкаше се тя.

— Имам план — успокояваше я Кат.

— Но имаш и лекции. Дай да видя плана ти.

Обикновено висяха пред лаптопа в стаята на Кат. Общежитието й беше по-близо до сградите, в които се провеждаха занимания.

— Не очаквайте да се науча да ви различавам — каза Рийгън, когато това зачести.

— Аз съм с къса коса, тя носи очила. Какво толкова има да се учиш? — озадачи се Рен.

— Не, не, не. Моля те — извърна глава Рийгън. — Не искам да знам. И без това се чувствам като в Сиянието тук.

Рен я изгледа и свъси вежди.

— Не мога да разбера кога се шегуваш и кога говориш сериозно.

— Няма значение — намеси се Кат. — Не й обръщай внимание.

Рийгън я погледна като през лупа.

— Ти Зак ли си, или Коуди?

Днес бяха отишли в стаята на Рен, за да може Рийгън малко да си почине от тях. Седяха на леглото на Рен с лаптопа по средата. Кортни също беше там и се готвеше за излизане.

— Не можеш да убиеш Баз — каза Рен, натискайки стрелката надолу, за да прегледа набързо целия план на Кат. Непрекъснато й го повтаряше. Беше непоколебима.

— И през ум не ми е минавало, преди да го убия — отвърна Кат. — Никога. Но ако се замислиш, ще видиш, че това е съвършеното изкупление. Ако той пожертва себе си заради Саймън след всичките тези години на вражда и след тази незабравима една година на любов… всичко, което са преживели заедно, ще стане още по-безценно.

— Ако го убиеш, ще съм първата, която ще иска да ти отмъсти — каза Рен. — И въобще няма да съм единствената на опашката.

— Аз пък съм напълно убедена, че Базил ще умре в последния филм — намеси се Кортни, докато обличаше сакото си. — Саймън просто е длъжен да го убие. Та той е вампир.

— Ще трябва да умре първо в книгата, преди да стигне до филма — каза Кат.

Още не можеше да разбере дали Кортни действително е толкова глупава, или просто не си правеше труда да мисли, преди да говори. Рен погледна към Кат и поклати глава, сякаш искаше да й каже: „Не си губи времето с нея“.

— Не се преработвайте, мацки — помаха Кортни от вратата.

Само Кат й махна в отговор.

Нещо се беше случило между Рен и съквартирантката й. Кат не беше сигурна дали е свързано с инцидента в спешното, но определено имаше нещо. Двете все още се държаха приятелски и обядваха заедно, но Рен се дразнеше дори от най-малкото — че Кортни носи високи токчета с джинси и мисли, че истукан е минало причастие на глагола истукавам. Кат няколко пъти се опита да разбере какво е станало, но Рен винаги отклоняваше темата.

— Не е права — каза Кат. — Мисля, че Джема Т. Лесли не може да убие Баз.

— Ти също не можеш — отвърна Рен.

— Но това би го превърнало в съвършения романтичен герой. Сети се за Тони в Уестсайдска история. Или за Джак в Титаник. Дори за Исус.

— Това са пълни глупотевини — възрази Рен.

— Глупотевини?! — засмя се Кат.

Рен я ръгна с лакът.

— Да, именно. Най-възвишеният акт на героизъм не би следвало да е смъртта. Винаги твърдиш, че пишеш историите, които Баз заслужава, за да го спасиш от Джема…

— Просто мисля, че тя не осъзнава възможностите му като литературен герой — каза Кат.

— А ти понеже го осъзнаваш, вземи, та го убий накрая. Не е ли щастливият и безметежен живот най-доброто отмъщение? Пънкарският завършек на Само напред би бил Баз и Саймън да заживеят щастливо дълги години.

Кат се разсмя.

— Сериозно ти говоря — продължи Рен. — Двамата преживяха толкова много трудности — не само в твоите истории, но и в романите, и във всичката останала фенска литература, написана за тях… Помисли за читателите си. Помисли колко добре биха се почувствали, ако им дадеш капка надежда.

— Не искам да го направя сладникаво.

— Да живеят щастливо дълги години и дори само да живеят заедно дълги години, не е сладникаво — каза Рен. — Това е най-благородното, най-смелото нещо, към което двама души могат да се стремят.

Кат се вгледа в лицето й. Имаше чувството, че я вижда за първи път. Или пък че вижда отражението й в леко криво огледало.

— Ти да не би да си влюбена?

Рен се изчерви и сведе поглед към лаптопа.

— Не става дума за мен. Говорим за Баз и Саймън.

— Аз пък говоря за теб — настоя Кат. — Влюбена ли си?

Рен сложи компютъра върху коленете си и започна да се връща към началото на файла.

— Да — каза сухо тя. — Какво лошо има в това?

— Не съм казала, че е лошо — ухили се Кат. — Рен е влюбенааа!

— О, я млъквай. Ти да не би да не си.

Кат понечи да възрази.

— Стига, моля ти се — прекъсна я Рен. — Нали те виждам как гледаш Ливай. Как беше онова, което беше писала за Саймън? Очите му следваха Баз, сякаш беше най-яркият обект в стаята, сякаш всичко около него потъваше в сянка. Ето така гледаш и ти. Като омагьосана.

— Ами… — Кат действително смяташе, че Ливай е най-яркият обект във всяка стая. Светъл, топъл, уютен… като лагерен огън в човешки вид. — Аз наистина много го харесвам.

— Спа ли с него?

— Не, разбира се.

Кат знаеше какво има предвид Рен и беше убедена, че не иска да чуе как са се сгушили под кувертюрата на баба му и са заспали, долепени един до друг като сгъваеми столове.

— А ти с Хандро?

Рен се разсмя.

— Естествено. И какво… смяташ ли да го направиш?

Кат разтри дясната си китка.

— Мисля, че да — каза тихо тя.

Рен така се въодушеви, че я удари с юмрук по рамото.

— Боже господи! Нали ще ми кажеш, когато го направите?

— Ти как мислиш? — попита Кат и й върна удара. — Не че очаквам да стане сега, веднага, но като съм с него, усещам, че го желая. Той ме кара да си мисля, че… всичко ще бъде наред, че няма да оплескам нещата.

Рен я погледна внимателно.

— Нищо няма да оплескаш.

— Няма и да го уцеля от първи път, дай да не се заблуждаваме. Помниш ли колко време ми отне да се науча да шофирам? А и до ден-днешен не мога да карам кънки назад…

— Само си помисли колко много вълнуващи „първи пъти“ си написала за Баз и Саймън.

— Това е съвсем различно — възрази Кат. — Дори органите им са други.

Рен прихна и просто не можеше да спре. Стискаше лаптопа към гърдите си и се тресеше от смях.

— Значи си по-наясно… с техните органи… отколкото със своите — не спираше да се киска тя. — При това, без да си виждала…

— Опитвам се да пиша около тях — отвърна Кат. Вече и тя се смееше.

— Знам — каза Рен. — И добре се справяш.

Когато спряха да се хилят, Рен я побутна с лакът.

— Всичко ще бъде наред. И без това първите няколко пъти те оценяват само за присъствие.

— Супер. Много ме успокои — изсумтя Кат, а после поклати глава. — Целият този разговор е преждевременен.

Рен се усмихна и я погледна, вече сериозно, сякаш искаше нещо.

— Кат…

— Какво сега?

— Не убивай Баз. Готова съм дори да редактирам текста, ако искаш. Само… не го убивай. Той заслужава хепиенд повече от всеки друг.