Рейнбоу Роуъл
Фенка (62)

Глава 31

Когато пристигнаха пред Шрам Хол, Алехандро ги чакаше на входа. Той подаде официално ръка на Кат вместо поздрав. „Така ги учат в братството“, поясни Рен. Хандро беше член на едно от студентските братства в Източния корпус — Фермата. „Наистина така се казва“, добави тя.

Повечето от момчетата, които членуваха във Фермата, учеха в Селскостопанския факултет и бяха от други щати, не от Небраска. Хандро беше от Скотсблъф, което всъщност си беше в Уайоминг. „Дори не знаех, че живеят мексиканци там, но той твърди, че са голяма общност“, каза Рен.

Самият Хандро почти нищо не каза, освен: „Радвам се най-после да се запознаем, Кат. Рен непрекъснато говори за теб. А когато постваш истории за Саймън Сноу, ми е забранено да си отварям устата, докато ги прочете“. Той изглеждаше като повечето гаджета на Рен — къса коса, остри черти, физика на футболист, — но Кат не помнеше сестра й да е гледала останалите по този начин. Май си беше намерила майстора.

* * *

Беше десет часа вечерта, когато Ливай се прибра от Арнолд.

Кат вече се беше изкъпала и бе облякла пижамата си. Имаше чувството, че уикендът е бил две години, а не два дни.

Той се обади да й каже, че е пристигнал. Сега, когато се намираха в един и същи град, усети липсата му десетократно по-силно. Почувства я в слабините си. Защо хората непрекъснато превъзнасяха сърцето? Почти всичко, свързано с Ливай, се случваше в коремната област на Кат — я в стомаха, я в слабините.

— Мога ли да мина за малко? — попита той. — Колкото да ти кажа „лека нощ“.

— Рийгън е тук — отвърна Кат. — Къпе се в момента. Мисля, че ще си ляга.

— Не можеш ли да слезеш долу?

— Къде ще отидем? — попита Кат.

— Можем да поседим в пикапа…

— Навън е кучи студ.

— Ще пусна парното.

— Парното ти не работи.

Той се поколеба за миг.

— Можем да отидем у нас.

— Съквартирантите ти не са ли си вкъщи? — попита Кат, все едно имаше списък с аргументи и вървеше по него, без самата тя да знае защо.

— И да са, няма значение — не губеше търпение Ливай. — Имам отделна стая. Освен това всички искат да се запознаят с теб.

— Мисля, че се запознах с повечето от тях на онова парти.

Ливай въздъхна шумно.

— Колко основни правила ни въведе Рийгън? — попита той.

— Не знам. Пет или шест.

— Добре. Ето едно, седмо: Повече никакво споменаване на това проклето парти, освен ако е абсолютно неизбежно.

Кат се усмихна.

— С какво ще те тормозя тогава?

— Сигурен съм, че ще измислиш нещо.

— Няма — каза тя. — Ти си толкова разоръжаващо добър с мен.

— Ела у нас, Кат — примоли й се той. — Още е рано и не искам да се разделяме.

— Аз никога не искам да се разделяме, но се справяме някак.

— Чакай, наистина ли?

— Наистина — прошепна тя.

— Ела с мен у нас — каза тихо той.

— В твоя храм на порока?

— Да, всички така наричат стаята ми.

— Нали ме знаеш каква съм — въздъхна Кат. — Просто… у вас. В стаята ти… Ще влезем и ще има само легло и нищо друго. И ще взема да повърна от притеснение.

— И желание… може би?

— Най-вече от притеснение — отвърна тя.

— Защо ти се струва толкова страшно? И в твоята стая има само едно легло.

— Има две легла — отвърна тя. — И две бюра. И постоянната заплаха съквартирантката ми да нахлуе с гръм и трясък.

— Именно затова трябва да отидем у нас. В моята стая няма опасност да нахлуе никой.

— Точно това ме притеснява.

Ливай замълча, явно нещо мислеше.

— Ами ако ти обещая, че няма да те докосна?

— Тогава какъв е стимулът ми да дойда — разсмя се Кат.

— Добре, а ако обещая да не правя нищо, докато не ме докоснеш ти първа?

— Ти шегуваш ли се? Аз съм ненадеждната половина в тази връзка. Знаеш ли как ми шарят ръцете?

— Нямам абсолютно никакви основания да подозирам подобно нещо.

— Защото не знаеш какво става в главата ми.

— Искам да живея в главата ти.

Кат скри лицето си с ръка, все едно можеше да я види. Обикновено не флиртуваха толкова открито. Може би това, че не говореха очи в очи, й помагаше да се отпусне. Може би това, което се случи през уикенда, също оказваше влияние. Какво ли още щеше да стане през този уикенд?

— Кат… — каза съвсем тихо Ливай. — Какво точно чакаме?

— Тоест?

— Да не би да си дала обет за целомъдрие?

Тя се разсмя, но все пак успя да прозвучи засегната.

— Не, разбира се.

— Тогава какво? — Той замълча за миг, сякаш събираше сили да го изрече. — Не ми ли вярваш? Не съм ли спечелил доверието ти?

На Кат й прималя. Гласът й едва се чуваше.

— Господи, Ливай. Как можа да си го помислиш? Естествено, че ти вярвам.

— И дори не говоря за секс — каза той. — Тоест… не само за секс. Можем съвсем да забравим за това, ако ще се почувстваш по-добре.

— Съвсем?

— За неопределен период. Ако знаеш, че не ми е това целта, ако въобще няма изгледи да се случи такова нещо, мислиш ли, че ще можеш да се отпуснеш и просто… да ме оставиш да те докосна?

— Да ме докоснеш как? — попита тя.

— Да взема надуваема кукла и да ти покажа ли?

Кат се разсмя.

— Просто искам да те прегърна — каза той. — Да те подържа в ръцете си. Да си до мен дори без да правим нищо.

Тя пое дълбоко въздух. Чувстваше, че трябва да му отговори, че му дължи поне това.

— Аз също искам да те докосна.

— Така ли?

— Да — отвърна тя.

— Да ме докоснеш как? — попита той.

— Даде ли на оператора номера на кредитната си карта?

Ливай се разсмя.

— Ела с мен у нас, Кат. Липсваш ми. Не искам да се разделяме.

Вратата се отвори и Рийгън влетя в стаята, облечена с тениска и клин. Косата й беше увита с хавлиена кърпа.

— Добре — отвърна Кат. — След колко време ще дойдеш?

— Вече съм долу — каза той.

Личеше, че е ухилен до уши.

* * *

Кат облече кафяв, едро плетен клин и една карирана туника, която бе взела от стаята на Рен. Сложи на ръцете си плетени маншети, които й напомняха за рицарски ръкавици и я караха да се чувства като храбър рицар с розова плетена броня. Покрай закачките на Ливай „пуловерната й мания“, както той я наричаше, се бе обострила съвсем.

— Излизаш ли? — изненада се Рийгън.

— Ливай току-що се прибра.

— Да те чакам ли да се върнеш? — ухили й се многозначително тя.

— Да — отвърна Кат. — Да ме чакаш. Тъкмо ще имаш достатъчно време да си дадеш сметка колко безсрамно престъпваш собствените си правила.

Чувстваше се глупаво, застанала пред асансьора. Наоколо се разхождаха момичета по пижами, а тя тепърва излизаше.

Когато слезе във фоайето, завари Ливай да разговаря с някакво момиче, подпрян на една колона. Щом я видя, той се усмихна широко, отлепи се от колоната и моментално каза „чао“ на момичето.

— Кат! — възкликна той, спусна се към нея и я целуна по главата. — Косата ти е мокра.

— Обикновено така става, като си я мие човек.

Ливай вдигна качулката й. Тя хвана ръката му първа и той я възнагради с още по-широка усмивка.

Когато излязоха от сградата, Кат знаеше в сърцето си, в стомаха и в слабините, че ще прекара нощта при него.

* * *

В първия момент тя си помисли, че в къщата му пак има купон. Свиреше музика и навсякъде беше пълно с хора. Всички обаче се оказаха съквартиранти на Ливай и техните приятелки — в един случай може би приятел.

Ливай тръгна по стаите да я представя. „Това е Катрин“. „Това е приятелката ми, Катрин“. „Хора, Катрин“. Тя се усмихваше мило с ясното съзнание, че няма да запомни имената им.

Когато приключиха с „официалната част“, той я поведе по едно стълбище, което явно не беше строено заедно с къщата — площадките бяха тесни и се намираха на странни места, на различно разстояние една от друга. Докато се качваха, Ливай й обясняваше кое какво е, кой къде живее, къде са баните. Кат преброи три етажа, а продължаваха да вървят нагоре. Когато стълбището стана толкова тясно, че вече не можеха да се изкачват един до друг, той мина напред, за да я води.

Стълбата зави още веднъж и свърши пред една-единствена врата. Ливай спря, обърна се, опря ръце на парапета от двете страни и тържествено обяви:

— Катрин, успях да те доведа в стаята си!

— Наистина е постижение след тоя лабиринт.

Той отвори вратата, хвана я за двете ръце и я въведе вътре. Стаята беше малка, със скосен покрив и две тесни капандури от двете страни.

Нямаше лампа на тавана и Ливай светна един лампион до двойното легло. Наистина беше просто стая с едно легло и… яркосиньо двуместно канапе с лъскава, атлазена тапицерия, което беше поне на петдесет години.

— Намираме се на върха на къщата, нали?

— В помещенията за прислугата — отвърна той. — Никой друг не беше навит да катери тия стъпала всеки ден.

— Как успя да качиш канапето?

— Навих Томи да ми помогне. Излезе ни душата. Акълът ми не го побира как са вкарали матрака през всичките тия завои. Тук е открай време.

Кат пристъпи, притеснена, и дюшемето изскърца под краката й. Леглото на Ливай беше неоправено. Просто беше метнал отгоре поизбеляла кувертюра. Възглавниците бяха нахвърляни навсякъде. Той се наведе да поопъне кувертюрата и вдигна една възглавница от пода.

Стаята бе по-близо до небето, отколкото до останалата част на къщата. Вятърът я брулеше отвсякъде. Кат го чуваше как свисти в рамките на прозорците.

— Сигурно става студено тук през зимата… — каза тя.

— И горещо през лятото — отвърна той. — Жадна ли си? Мога да направя чай. Не се сетих да те попитам, докато бяхме долу.

— Не, нищо не искам.

На мястото, на което бе застанал Ливай, косата му се опираше в тавана.

— Имаш ли нещо против да се преоблека? Помогнах на нашите да напоят конете, преди да тръгна, и съм малко кален.

Кат се опита да се усмихне.

— Не, давай — каза тя.

На една от стените имаше вградени чекмеджета. Ливай коленичи пред едно от тях, а после излезе от стаята почти с поклон — вратата беше поне с пет сантиметра по-ниска от ръста му. Кат се огледа и внимателно седна на канапето. Тапицерията беше хладна. Тя прокара длан по нея — беше релефна, с извивки и цветя.

Стаята изглеждаше по-зле, отколкото бе очаквала.

Тъмна. Отдалечена. Почти в облаците. Като омагьосана. Тест по висша математика би се чувствал съвсем уютно тук.

Тя свали палтото си и го остави на леглото. После измъкна подгизналите си ботуши и сви крака на канапето. Ако се заслушаше, можеше да чуе музиката, която дънеше поне три етажа по-надолу.

Ливай се върна, преди Кат да се подготви за него. (Което просто беше неизбежно.) Изглеждаше освежен. Беше облечен с джинси и бебешкосин пуловер. Цветът много му отиваше. Подчертаваше очите и русата му коса.

Той седна на дивана до нея. Тя не се изненада. В тази стая нямаше място за лично пространство. Взе ръката й от канапето и я сложи между дланите си, а после започна да я гали с върха на пръстите си.

Тя пое дълбоко въздух.

— Как дойде да живееш тук?

— Работих с Томи в „Старбъкс“. Един от съквартирантите му завърши и се изнесе. Тогава живеех с трима непрокопсаници и нямах нищо против да катеря стълбите… Къщата е на бащата на Томи. Купил я като инвестиция. Самият Томи живее тук от втори курс.

— Сега в кой курс е?

— Завършва право.

Кат кимна. Ливай не спираше да гали ръката й и тя имаше чувството, че ще се стече по пода. Изпъна пръсти и пое плахо въздух.

— Приятно ли ти е така? — попита той и я погледна, без да вдига глава.

Тя отново кимна. Ако продължеше да я докосва, нямаше да е в състояние дори да кима с глава. Щеше да се наложи да мига веднъж за „да“, два пъти за „не“.

— Как се развиха нещата пред уикенда? — попита той. — Какво стана?

— Беше голяма лудница — отвърна Кат. — Но се оправихме. Сдобрихме се с Рен. Мисля, че ще си бъдем както преди.

— Наистина ли? — усмихна се той.

— Да.

— Това е страхотно!

Личеше, че наистина се радва за нея.

— Да, страхотно е — отвърна Кат. — Чувствам се…

Ливай се намести и без да иска, допря бедрото си до коляното й. Тя подскочи като опарена.

Той издаде някакъв странен звук, който беше нещо средно между смях и въздишка, и я погледна.

— Наистина ли си толкова притеснена?

— Май да — каза тя. — Извинявай.

— Знаеш ли защо? Какво те притеснява? Бях напълно искрен, като ти казах, че този въпрос не стои на дневен ред. Въобще не е на масата даже.

— Тук няма маса — смотолеви Кат. — Има само легло.

Той допря ръката й до гърдите си.

— От това ли те е страх?

— Не знам от какво ме е страх…

Това беше лъжа. Опашата. Беше я е страх, че ще започне да я докосва и после просто няма да спрат. Страхуваше, че още не е готова за това. Че няма да може да се справи.

— Извинявай — повтори тя.

Ливай сведе поглед към ръцете им. Изглеждаше толкова разочарован и объркан, а на нея й беше толкова гадно да се държи с него по този начин. Нечестно. Резервирано. След всичко, което бе направил за нея.

— Този уикенд… — понечи да каже Кат, но не знаеше как да продължи. Затова коленичи на канапето до него и просто каза: — Благодаря ти.

Ливай се усмихна и вдигна очи към нея — само очите.

— Не мога да ти опиша какво означава това за мен. Това, че дойде в болницата.

Той стисна ръката й. Кат събра сили и продължи.

— Не мога да ти опиша какво означаваш ти за мен, Ливай.

Този път той вдигна глава и застана лице в лице с нея. В очите му се четеше надежда, макар и плаха.

— Ела — каза той и я подръпна за ръката.

— Не съм сигурна, че знам как.

Той стисна зъби.

— Имам идея.

— Не мога да ти чета — подкачи го тя. — Не съм си взела лаптопа.

— А телефон нямаш ли?

Тя го погледна, изненадана.

— Наистина ли искаш да четем истории за Саймън Сноу?

— Да — отвърна той, галейки опакото на ръката й. — Това те кара да се отпуснеш.

— Аз пък си мислех, че ме караш да ти чета, защото ти харесват историите… — подкачи го тя.

— Харесват ми. Но ми харесва и как се успокояваш, когато ми ги четеш. Така и не довършихме онази със заека. Пък и нищо не си ми чела от Само напред.

Кат погледна към палтото си. Телефонът беше в джоба.

— Чувствам се така, сякаш съм те измамила — каза тя. — Идеята беше да дойдем тук, за да правим нещо заедно, а не да четем фенска литература.

Ливай прехапа устна и едва се сдържа да не се разсмее.

— Да правим нещо заедно? Така ли му викат вече? Хайде, Кат, искам да видя какво става по-нататък. Тъкмо бяха убили заека и Саймън най-после разбра, че Баз е вампир.

— Сигурен ли си?

Ливай се усмихна — все още крайно предпазлив, и кимна.

Кат се пресегна от канапето и извади телефона си. Нямаше навика да търси собствените си истории в гугъл, но когато написа Маджикат и Петият заек, веднага попадна на текста.

Докато търсеше мястото, до което бяха стигнали, Ливай нежно сложи ръце на кръста й и я притегли към себе си така, че да се облегне на гърдите му.

— Така добре ли е? — попита.

Тя кимна.

— Това четохме ли го? Саймън не знаеше какво да каже. Как да реагира на… всичко това.

— Мисля, че да.

— Стигнахме ли дотам, където заекът се подпали?

— Какво? Не.

— Добре — каза Кат. — Мисля, че разбрах къде сме.

После се облегна на гърдите на Ливай и усети брадичката му в косата си. Няма проблем, каза си. Това вече сме го правили. Свали очилата си, прокашля се и зачете.

Саймън не знаеше какво да каже. Как да реагира на… всичко това.

Той вдигна меча от земята и го изтри в мантията си.

— Добре ли си?

Баз облиза устни (Сигурно са му пресъхнали, помисли си Саймън) и кимна.

— Слава богу — каза той и си даде сметка, че е напълно искрен.

Изведнъж зад гърба на Баз лумна огън и лицето му потъна в сянка.

Той се обърна рязко назад и побърза да се отдалечи от заека. Лапата на животното вече гореше яко и пламъците пълзяха нагоре по гърдите му.

— Пръчицата ми! — възкликна Баз и започна да се оглежда по пода. — Бързо, кажи някакво заклинание против огън, Сноу.

— Н-н-не знам нито едно — заекна Саймън.

Баз грабна вълшебната пръчица от ръката му и сплете окървавените си пръсти в неговите.

— Във вода се превърни, сам се угаси — извика той и описа полукръг във въздуха с пръчицата.

Огънят изсъска и угасна. В стаята стана тъмно.

Баз пусна ръката на Саймън и започна да търси вълшебната си пръчица по пода. Саймън пристъпи към обезобразеното тяло на заека.

— И сега какво? — попита той.

Сякаш за да му отговори, заекът започна да трепти, после да избледнява и след секунди изчезна пред очите му, оставяйки само мирис на изгоряло.

И нещо друго…

Баз произведе едно от сините си огнени кълбета и се вгледа в пода.

— А, ето къде е била — каза той и се наведе да вземе вълшебната си пръчица. — Това гнусно чудовище е било легнало върху нея.

— Виж! — възкликна Саймън, сочейки още нещо на земята. — Мисля, че е ключ.

Той коленичи и го взе. Наистина беше ключ — стар, ръждясал ключ със зъбци във формата на заешки зъби.

Баз се приближи да го огледа. От дрехите му капеше кръв. Миризмата беше непоносима.

— Мислиш ли, че целта е била да го намерим? — попита Саймън.

— Ами ключовете определено са по-полезни от гигантски зайци убийци… — отвърна Баз, умислен. — Колко още такива животни трябва да пребориш?

— Пет. Но не мога да го направя сам. Този тук щеше да ме убие, ако…

— Трябва да изчистим тая кочина — каза Баз, гледайки петната по плътния килим.

— Ще се наложи да кажем на Мага, като се върне — възрази Саймън. — Не можем да заличим следите напълно.

Баз мълчеше.

— Хайде — подкани го Саймън. — Дай поне ние да се измием.

Банята на момчетата беше също толкова пуста, колкото и останалата сграда. Двамата влязоха в две кабинки в противоположни краища на помещението…

Кат спря да чете.

— Какво има? — попита Ливай.

— Не мога да чета тия гейски сантименталности на глас. Съквартирантите ти са тук. Впрочем единият от тях гей ли е? Не бих могла да прочета такова нещо в присъствието на хора с обратна сексуална ориентация.

Ливай се разсмя.

— Мика ли бе? Повярвай ми, той няма никакъв проблем с тия работи. Непрекъснато гледа любовни филми за хетеросексуални. Луд е по Титаник например.

— Това е друго.

— Кат, всичко е наред. Никой не може да те чуе… Чакай малко. Наистина ли следва сцена в банята? Ама сцена, сцена?

— Не, разбира се! — възкликна Кат. — Ти добре ли си?

Ливай намести ръцете си около кръста й и зарови лице в косата й.

— Чети ми, мила моя.

Саймън свърши пръв и облече чисти джинси. Когато погледна към кабинката на Баз, от нея още течеше кървава вода.

Вампир… помисли си Саймън, за първи път дръзнал да изрече думата макар и наум.

Вместо да се изпълни с омраза и отвращение, както обикновено се случваше, когато си помислеше за Баз, той с изненада установи, че чувства само облекчение. Баз му помогна да намери заека, би се без страх, благодарение на него бяха живи.

Саймън изпитваше облекчение. И благодарност.

Хвърли мръсните си и обгорени дрехи в коша и се прибра в стаята им. Мина доста време. Когато Баз най-после дойде, изглеждаше по-добре, отколкото когато и да било през последната година. Страните и устните му бяха розови, тъмните кръгове около сивите му очи бяха изчезнали.

— Гладен ли си? — попита Саймън.

Баз прихна.

* * *

Слънцето все още не се бе подало на хоризонта и в кухнята нямаше никого. Саймън намери хляб, сирене и ябълки и ги сложи в една голяма чиния. Стори им се някак странно да седнат да се хранят сами в пустата трапезария, затова двамата с Баз седнаха на каменния под в кухнята, облягайки се на една стена с шкафове.

— Дай да говорим направо — каза Баз и отхапа една ябълка, опитвайки се да се държи така, сякаш нищо не се е случило. — Ще кажеш ли на Мага за мен?

— Той вече е наясно, че си гадняр — подкачи го Саймън.

— Да — отвърна тихо Баз, — но това е съвсем друго и ти го знаеш. Знаеш какво е длъжен да направи Мага.

Трябваше да го предаде на Върховния съвет на магьосниците.

А това означаваше затвор и вероятно смърт. Саймън от шест години правеше какво ли не, за да изключат Баз от училище, но не искаше да го види набучен на кол.

Обаче… той беше вампир — вампир, по дяволите! Звяр. А отношенията помежду им далеч не бяха приятелски.

— Звяр! — повтори Ливай, вдигна ръка и откопча шнолата на Кат. Косата й се спусна върху раменете и той зарови пръсти в нея. — Още е мокра.

Саймън погледна Баз и отново се опита да го види с други очи, да се ужаси, както подобаваше на ситуацията. Но единственото, което чувстваше, бе умора и недоумение.

— Кога стана това? — попита той.

— Нали ти казах? — отвърна Баз. — Току-що напуснахме местопрестъплението.

— Ухапали са те в детската градина? Като малък? Как така никой не го е забелязал?

— Майка ми беше мъртва. Баща ми дойде да ме вземе и ме отведе обратно в имението. Мисля, че подозираше… Никога не сме говорили за това.

— Не му ли направи впечатление, когато започна да пиеш човешка кръв?

— Не пия човешка кръв! — отсече гневно Баз. — Освен това жаждата не се проявява веднага. Идва по време на пубертета.

— Като акнето?

— Говори за себе си, Сноу.

— При теб кога се прояви?

— Това лято — отвърна Баз и сведе очи.

— И не си…

— Не, разбира се!

— Защо?

Баз се обърна и застана лице в лице с него.

— Ти шегуваш ли се? Майка ми бе убита от вампири. Освен това, ако ме хванат, ще изгубя всичко… вълшебната си пръчица, семейството си, вероятно и живота си. Аз съм магьосник, за бога. Не съм… — Той посочи с ръка гърлото и лицето си — това.

Саймън се замисли дали някога през всичките тези години се бе случвало да седят толкова близо един до друг, да чувстват такава близост помежду си. Рамото на Баз почти се докосваше до неговото, можеше да види всяка извивка, всяка гънка, всяка пора на наистина изключително чистото му лице. Присвиването на устните му, блясъка в сивите му очи.

— Как изобщо си жив? — попита Саймън.

— Справям се. Благодаря.

— Не много добре — отвърна Саймън. — Изглеждаш ужасно.

Баз изсумтя.

— Много ти благодаря, Сноу. Страшно си мил.

— Не говоря за сега — каза Саймън. — Сега изглеждаш страхотно. — Баз вдигна едната си вежда и го погледна. — Напоследък обаче… сякаш чезнеш с всеки изминал ден. Ъъъ… пиеш ли… нещо?

— Правя каквото мога — отвърна Баз и хвърли огризката от ябълката в чинията. — Не ти трябва да знаеш подробности.

— Напротив — възрази Саймън. — Виж, като твой съквартирант имам право да знам, в случай че обикаляш нощем, жаден за кръв.

Ръката на Ливай все още бе в косата й. Той леко я повдигна и докосна устни до шията й, прегръщайки я силно с другата ръка. Кат се съсредоточи върху екрана на телефона. Толкова отдавна беше писала тази история, че дори не помнеше как завършва.

— Никога не бих те ухапал — каза Баз, гледайки го в очите.

— Благодаря — отвърна Саймън. — Радвам се, че все още възнамеряваш да ме убиеш по старомодния начин. Но не можеш да не признаеш поне пред себе си, че не ти е лесно.

— Естествено, че не ми е лесно — отсече Баз и махна с ръка. Саймън вече знаеше наизуст всичките му жестове. — Измъчва ме хилядолетна жажда, а по цял ден съм обкръжен от безполезни чували с кръв.

— И по цяла нощ — прошепна Саймън.

Баз поклати глава и отново извърна поглед.

— Казах ти, че никога не бих те наранил — измънка той.

— Тогава позволи ми да ти помогна.

Саймън мръдна, за да се намести, и раменете им се докоснаха. Дори и през дрехите усещаше, че Баз вече не е студен. Беше топъл. И отново изглеждаше здрав.

— Защо искаш да ми помогнеш? — попита той и се обърна към Саймън. Бяха толкова близо един до друг, че Саймън усещаше дъха му върху брадичката си. — Ще пазиш тайна от любимия си ментор, за да помогнеш на най-големия си враг?

— Ти не си ми враг — каза Саймън. — Ти си просто… много кофти съквартирант.

Ливай се разсмя и Кат го усети върху шията си.

Баз се разсмя и Саймън го почувства върху миглите си.

— Та ти ме ненавиждаш! — възрази Баз. — Мразиш ме от мига, в който се запознахме.

— Да, но не мога да не отчета това, което правиш — каза Саймън. — Пренебрегваш най-силните си пориви, само и само да не навредиш на някого. Това е по-самоотвержено от всичко, което някога си правил.

— Това не са най-силните ми импулси — измънка Баз под нос.

— Не мога да разбера защо в повечето случаи, когато сме заедно, говориш така, все едно приказваш на себе си.

— О, Сноу, ти си забелязал! — възкликна Баз. — Нима?

— Разбира се, че съм забелязал! — отсече Саймън.

Шест години гняв и раздразнение — и дванайсет часа изтощение — изведнъж се събраха между очите му. Той разтърси глава, за да разсее напрежението, и вероятно без да иска, се бе навел напред, защото носът и брадичката му се отъркаха в лицето на Баз.

— Нека ти помогна — каза Саймън.

Баз стоеше напълно неподвижен. Когато най-после кимна, челото му леко се удари в челото на Саймън.

— Всичко забелязвам — каза Саймън, вперил поглед в устните му. Същите устни, през които бе преминала толкова кръв, горчилка и ругатни.

Те бяха невероятно меки сега. И имаха вкус на ябълка.

В този миг Саймън пет пари не даваше, че обръща всичко наопаки.

Кат затвори очи и усети брадичката на Ливай по протежение на врата си.

— Чети, чети — прошепна той.

— Не мога — каза тя. — Няма повече.

— Свърши ли? — изненада се той и я погледна. — И какво става в крайна сметка? Ще се бият ли с останалите зайци? Залюбват ли се? Саймън разделя ли се с Агата?

— От теб зависи. Не пише.

— Как така не пише? Нали ти си го писала?

— Писала съм го преди две години — отвърна Кат. — Представа нямам какво съм имала предвид тогава. Особено с последната сцена. Много е калпава.

— На мен пък много ми хареса. Цялото. „Хилядолетна жажда“…

— Да, това е горе-долу.

— Прочети ми нещо друго — прошепна той и я целуна под ухото.

Кат пое дълбоко въздух.

— Какво?

— Каквото и да е. Някоя друга история, прогнозата за времето… Ти си като тигър, който си пада по Брамс. Докато четеш, мога да те докосвам.

Беше прав. Докато четеше, Кат имаше чувството, че той докосва друг човек. Което беше доста сбъркано, като се замисляше сега…

Кат остави телефона и бавно се обърна към Ливай. Усети как кръстът й се извива в ръцете му. Вдигна поглед до брадичката му и поклати глава.

— Не, не искам да се разсейвам с друго. Искам и аз да те докосвам.

Тя сложи ръце на гърдите му и дъхът му сякаш спря. Очите му се ококориха. Кат се съсредоточи върху пръстите си. Опипваше като слепец мекия плат на ризата му, който се плъзгаше по памука на тениската отдолу. Усещаше тялото му под тях — извивките на мускулите, твърдостта на костите. Сърцето му така биеше в дланта й, че имаше чувството, че ако свие пръсти, ще го хване…

— Прекрасна си — прошепна Ливай.

Тя кимна и разпери пръсти.

— И ти си прекрасен.

— Повтори го — каза той.

Тя се засмя. Трябваше да измислят дума за смях, който свършваше в мига, в който е започнал. Смях, който беше по-скоро възглас на изненада, отколкото каквото и да било друго. Така се засмя Кат, а после наведе глава и продължи да го гали.

— Прекрасен си, Ливай.

Усещаше ръцете му на кръста си и устните му в косата си.

— Не спирай да го повтаряш — каза той.

Кат се усмихна.

— Прекрасен си — каза нежно тя и допря върха на носа си до брадичката му.

— Ако знаех, че ще се видим тази вечер, щях да се обръсна.

Брадичката му се движеше, докато говореше.

— Харесваш ми така — прошепна тя и отърка лицето си в бузата му. — Прекрасен си.

Той положи длан на тила й и я погледна в очите.

— Кат…

Тя преглътна и допря устни до брадичката му.

— Ливай…

Едва тогава си даде сметка колко близо е до него и се сети какво се бе зарекла да направи. Затвори очи и го целуна под брадичката — там, където кожата му беше мека и нежна като на бебе. Той вдигна глава назад и усещането бе дори по-хубаво, отколкото си беше представяла.

— Прекрасен си — каза тя. — Особено тук.

После плъзна ръце по шията му. Господи, колко беше топъл! Кожата му беше гладка и плътна, по-плътна от нейната. Тя зарови пръсти в косата му и ги събра на тила му.

Ръцете му следваха нейните.

— Кат, ако те целуна сега, ще избягаш ли?

— Не.

— Ще се уплашиш ли?

Тя поклати глава.

Той прехапа устна и се усмихна.

— Прекрасен си — прошепна тя.

Той я притегли към себе си.

Това беше. Целуваше се с Ливай.

И беше толкова по-хубаво, когато бе съвсем будна и устните й не бяха изтръпнали от цяла нощ четене на глас. Тя се отпусна и се отдаде напълно на усещането. Остави се то да я води и вече знаеше какво да прави.

Когато Баз и Саймън се целуваха, Кат винаги отделяше специално внимание на мига, в който някой от тях разтваряше устни. Но при истинската целувка човек въобще не се замисля над това. Устните му сами се разтварят. Като нейните, когато Ливай се приближи към тях.

И сега бяха разтворени. Неговите също. Отдръпваха се за миг, сякаш щеше да каже нещо, а после пак се впиваха в нейните. Тогава брадичката му се издаваше напред и Кат примираше от удоволствие. Господи, колко й харесваше брадичката му! Искаше да я превземе цялата, да я запази само за себе си.

При следващия път, в който устните му се отлепиха от нейните, Кат се спусна надолу и започна да го целува под брадичката, притискайки лице към шията му.

— Толкова си прекрасен тук.

— А ти си навсякъде прекрасна — каза той и отпусна глава назад. — Дори не можеш да си представиш колко.

— И тук — прошепна тя, плъзгайки се от шията към ухото му.

Ушната му мида беше малка, нежна, почти изцяло прилепена към главата му. На Кат й идеше да я захапе със зъби. Тя леко я гризна долу на мекичкото, а после впи устни в нея. Ливай се изопна.

— Ела тук, ела — прошепна той и понечи да я вдигне от кръста.

Кат седеше плътно до него, но явно искаше да я сложи в скута си.

— Тежка съм — каза тя.

— Още по-добре.

Кат от самото начало знаеше, че ще стане за смях, ако остане с Ливай насаме, и точно натам вървяха нещата. Смучеше ухото му като обезумяла. Искаше да усети с устните си всяка частица от лицето му.

Представяше си го как казва на Рийгън или на някого от осемнайсетте си съквартиранти: Беше странно. Тя не спря да ближе ухото ми. Май има някакъв фетиш. А какво правеше с брадичката ми, не мога даже да ви опиша.

Ливай все още я стискаше през кръста, сякаш се готвеше да изпълни троен аксел на състезание по фигурно пързаляне.

— Кат… — каза той и преглътна.

Адамовата му ябълка слезе надолу и тя се опита да я улови с устните си.

— И тук — прошепна тя. Гласът й прозвуча като стон. Чувстваше се като в сън. Той беше прекалено добър, прекалено нежен, всичко беше прекалено. — Толкова си прекрасен тук. Всъщност навсякъде… Цялата ти глава е прекрасна.

Ливай се разсмя и тя се опита да го целуне по всичко, което се движеше от смеха. По гърлото, по устните, по бузите, по ъгълчетата на очите му.

Баз никога не би целувал Саймън толкова хаотично. Саймън никога не би заравял нос в шията му, както правеше тя.

Кат се остави в ръцете на Ливай и той я положи в скута си. Коленете й останаха от двете страни на бедрата му. Той вдигна глава, за да срещне погледа й, а Кат сложи ръце върху слепоочията му.

— Тук, и тук, и тук — повтаряше тя, обсипвайки с целувки челото му чак дотам, откъдето започваше русата му коса. — О, Ливай… направо ме побъркваш тук.

После приглади косата му назад и го целуна по главата, както той я целуваше винаги (единствената близост, която му позволяваше седмици наред).

Косата на Ливай не миришеше на шампоан. Нито на прясно окосена детелина. Миришеше най-вече на кафе и на възглавницата на Кат в седмицата, след като прекараха нощта заедно. Беше изумително мека и фина, особено на върха на високото му чело, откъдето започваше. Нейната коса изобщо не беше такава. Тя го целуна точно там и прошепна:

— Прекрасен си. Толкова си прекрасен, Ливай.

Имаше чувството, че ще се разплаче от вълнение.

И после тя ме целуна по оплешивяващата коса и ревна, представи си го как казва на приятелите си. Във въображението й Ливай беше Дани Зуко от „Брилянтин“, а съквартирантите му — останалите от бандата. И какво? И какво?

Лицето му пламтеше в ръцете й.

— Ела тук — каза той, хвана брадичката й с една ръка и впи устни в нейните.

Това беше. Целуваше се с Ливай. И после пак, и пак, и пак.

* * *

— Ръцете ти не шарят… — прошепна той по-късно.

Беше легнал по дължина на канапето, а тя лежеше върху него. От часове беше върху него. Впита в тялото му като вампир. Чувстваше се изтощена, но не можеше да спре да притиска изтръпналите си устни към гърдите му, нищо че беше с риза.

— Устните ти шарят — допълни той.

— Извинявай — каза Кат и прехапа устни.

— Не ставай глупава — каза той и дръпна брадичката й, за да освободи устните й от зъбите. — И никога вече, ама никога не се извинявай.

Той я вдигна по-нагоре, така че лицето й да се изравни с неговото. Очите й блуждаеха, сякаш се чудеше какво по-напред да види.

— Погледни ме — каза той.

Кат съсредоточи погледа си върху сините му очи.

— Прекрасна си… тук… с мен — прошепна той и я стисна по-силно в прегръдките си.

Тя се усмихна и притеснено сведе поглед.

— Катрин… — Очите им пак се срещнаха. — Разбираш, че се влюбвам в теб, нали?