Рейнбоу Роуъл
Фенка (52)

Глава 26

Професор Пайпър разпери ръце от радост, когато я видя да влиза в кабинета й.

— Кат! Ти се върна! Ще ми се да кажа „знаех си“, но истината е, че не бях сигурна. Надявах се.

Кат наистина беше дошла да я уведоми за решението си. Нямаше да напише този разказ. Имаше достатъчно да пише и да мисли в момента. Тази курсова работа беше излишен товар, изостанал от първия семестър. Само като си помислеше за нея, в устата й започваше да горчи. Заради чувството за провал (заради плагиатството — нейното, заради пладнешкия обир — на тъпия Ник, който й бе откраднал най-хубавите пасажи). Кат искаше да остави всичко това зад гърба си.

Но когато застана в кабинета на професор Пайпър и я видя да й се усмихва като фея от приказките, не можа да го изрече.

Това така красноречиво показва какви вреди ми е нанесла липсата на майка, че не е за приказване, помисли си тя, отвратена от себе си. Дали ще се размеквам пред жени на средна възраст чак докато самата аз стана на тия години?

— Беше наистина мило от ваша страна да ми дадете втори шанс — каза Кат и седна на креслото, което професор Пайпър й посочи.

Тук беше мястото да каже „но ще се наложи да ви откажа“. Вместо това каза:

— Би било лудост да не го приема.

Професор Пайпър засия насреща й. Наведе се напред, подпря лакът на бюрото си и положи брадичка върху юмрука си, сякаш позираше за снимка.

— Е, решила ли си вече на каква тема ще бъде разказът? — попита тя.

— Не — отвърна Кат, притискайки юмруци в бедрата си. — Много пъти мислих, но нищо свястно не ми идва наум. Просто се чувствам… празна.

Преподавателката кимна.

— Каза ми нещо миналия път, което ме накара да се замисля. Че не искаш да създаваш свои светове.

Кат вдигна глава да я погледне.

— Да. Точно така. В мен няма някакви прекрасни нови светове, които да напират да бъдат създадени. Не искам да започвам от нищото.

— Но, Кат, у повечето писатели няма. Хората като Джема Т. Лесли са рядкост. Останалите пишем за световете, които вече познаваме — каза тя и махна с ръка наоколо. — Написала съм четири книги. И в четирите действието се развива в радиус от двеста и петдесет километра от родния ми град. В повечето от тях се разказват неща, които съм преживяла в истинския си живот.

— Но вие пишете исторически романи…

Професор Пайпър кимна.

— Да, взимам нещо, което се е случило с мен през 1983, и го описвам, сякаш се е случило с някого другиго през 1943. Така разнищвам живота си и се опитвам да го разбера по-добре през погледа на трети човек.

— Значи всичко в книгите ви е истина?

Преподавателката наклони глава на една страна и я погледна.

— Хм… и да, и не. Всичко започва от една малка истина, около която впоследствие оплитам паяжините си. Понякога се отдалечавам съвсем от първоначалната случка. Но същественото е, че не започвам от нищото.

— Аз никога не съм писала нищо, което да не е свързано с вълшебства — каза Кат.

— Пак можеш да пишеш за вълшебства, ако така предпочиташ. Но не е нужно да започваш на молекулярно равнище с някакъв Голям взрив в главата си.

Кат заби нокти в дланите си.

— За този разказ например — подхвана деликатно професор Пайпър — би могла да започнеш с нещо, което наистина се е случило. С един ден от живота си. С нещо, което те объркало или те е заинтригувало, което искаш да изследваш по-задълбочено. Започни оттам и виж къде ще те отведе. Можеш да останеш в сферата на реалното, но можеш и да го превърнеш в друго, да му добавиш магия. Но започни отнякъде.

Кат кимна, по-скоро защото беше готова да си върви, отколкото защото бе схванала това, което й говореше преподавателката.

— Искам да се видим отново — каза професор Пайпър. — След няколко седмици. Нека се срещнем пак тук и да видим докъде си стигнала.

Кат прие и побърза да си тръгне, надявайки се да не е изглеждало невъзпитано.

Няколко седмици. Да бе. Понеже дотогава празнотата в главата й ще се запълни.

Тя си проби път през тълпа наперени кандидат-англицисти и избяга навън на снега.

* * *

Ливай не пускаше коша й за пране.

— Мога да го нося и сама — каза тя.

Мислено беше все още в кабинета на професор Пайпър и не беше в настроение за… добре де, за Ливай. За вечната му усмивка и постоянната му готовност да се притече на помощ. Ако беше куче, със сигурност щеше да е голдън ретрийвър. Ако беше игра, щеше да е пинг-понг — енергичен, лек, вечно подскачащ. На Кат в момента не й беше до игри.

— Дай го на мен — каза той. — Ти отвори вратата.

— Не, сериозно — продължи да се противи тя. — Мога да го нося.

Ливай беше целият усмивки и нежни погледи.

— Мила моя, отвори вратата и остави коша на мен.

Кат го погледна, изненадана.

— „Мила моя“ ли ме нарече?

— Така ми дойде — ухили й се той. — Добре звучи.

— Мила моя?

— Да не би да предпочиташ „скъпа“? Напомня ми за майка ми… Или може би „бебчо“? Не. „Пиленце“? „Котенце“? „Патенце“? — Той спря и се замисли. — Знаеш ли какво? Май ще се спра на „мила моя“?

— Даже не знам откъде да започна — въздъхна Кат.

— Започни с вратата.

— Ливай, мога да нося сама коша с мръсните си дрехи.

— Кат, няма да ти позволя.

— Дрехите са си мои.

— Притежанието е девет десети от правото.

— Не е нужно да носиш каквото и да било вместо мен. Имам две съвсем здрави ръце.

— Не е в това въпросът — каза той. — Какъв мъж ще съм, ако оставя момичето си да носи нещо тежко, докато вървя до нея с празни ръце?

Момичето му?

— Такъв, който уважава желанията ми — каза тя. — И силата ми, и… ръцете ми.

Ливай се усмихна още по-широко. Защото изобщо не я приемаше сериозно.

— Изпитвам огромно уважение към ръцете ти. Много ми харесва как са прикрепени към остатъка от тялото ти.

— Караш ме да се чувствам като инвалид. Дай си ми дрехите! — отсече тя и посегна към коша.

Ливай отстъпи назад.

— Катрин, знам, че си в състояние да пренесеш това. Аз не съм в състояние да ти позволя. Съвсем буквално не бих могъл да вървя до теб с ръце в джобовете. Не е нищо лично. Бих направил това за всеки, който има две хромозоми Х.

— Това е още по-лошо.

— Защо? Кое му е лошото? Че уважавам жените?

— Това не е уважение. Това е подценяване. Уважавай силата ни.

— Уважавам я. — Един кичур падна над очите му и той се опита да го издуха настрани. — Кавалерството е проява на уважение. Жените са били подлагани на унижение и тормоз от незапомнени времена. Ако мога да направя живота им по-лек с по-висшата сила на горната половина от тялото си, ще го правя при всеки удобен случай.

— По-висша?!

— Да. По-висша. Искаш ли да играем на канадска борба?

— Нямам нужда от по-висша сила в горната половина на тялото си, за да нося сама мръсните си дрехи — каза тя и хвана дръжките на коша, опитвайки се да избута ръцете му.

— Нарочно се отклоняваш от същината на въпроса.

— Не, ти се отклоняваш.

— Лицето ти е пламнало, знаеш ли?

— Ами ядосана съм, какво очакваш?

— Не ме карай да те целувам, както си ядосана.

— Дай ми коша!

— Страстите се разгорещяват, лицата пламват… Така стават тия работи.

На Кат й стана смешно. И още повече се раздразни. Затова вложи цялата си сила, за да му навре коша в гърдите.

Ливай отблъсна нежно атаката, но не пусна дръжките.

— Дай да не се караме по тоя въпрос следващия път, когато реша да направя нещо мило за теб, става ли?

Тя го погледна в очите. Начинът, по който отвърна на погледа й, я накара да се почувства като разтворена книга. Всяка мисъл сякаш бе изписана на челото й. Тя отдръпна ръце от коша и тръгна да отключи вратата.

— Най-после — каза той. — Трицепсите ми се схванаха.

* * *

Кат не помнеше толкова студена и снежна зима. Вече беше средата на март, още малко и щеше да настъпи астрономическата пролет, а времето беше като през януари. Тя си обуваше дебелите ботуши сутрин, без дори да се замисли.

Толкова беше свикнала със снега, че дори не й бе хрумнало да погледне прогнозата за времето. Ходеше все пеша и не й мина през ум, че пътните условия и видимостта може да не са добри и едва ли е разумно Ливай да я кара до тях точно днес.

Сега осъзнаваше грешката си, но беше късно.

Имаше чувството, че тяхната кола е единствената на междущатската магистрала. Не виждаха слънцето, не виждаха пътя. На всеки десетина минути от снежната пелена пред тях изникваха червените габаритни светлини на някой автомобил и Ливай леко натискаше спирачки.

Беше спрял да говори преди около час. Лицето му беше напълно сериозно, взираше се в предното стъкло като човек, който си е забравил очилата.

— Трябва да се върнем — прошепна Кат.

— Мислиш ли? — отвърна той, изтри челото си с опакото на ръката и отново стисна лоста за скоростите. — Струва ми се, че е по-добре да продължим напред. Назад е по-зле. Надявах се да стигнем до Омаха преди бурята.

Една кола ги задмина отляво и в тишината се чу дрънчене на метал.

— Какъв е този звук? — попита тя.

— Вериги.

Ливай не изглеждаше уплашен, но беше неестествено мълчалив.

— Извинявай — каза тя. — Не помислих за времето.

— Грешката е моя — отвърна той, обръщайки се за секунда, колкото да й се усмихне. — Не исках да те разочаровам. Но бих се чувствал доста по-зле, ако взема да те претрепя сега…

— Хич няма да е кавалерско.

Той отново се усмихна. Тя се пресегна към лоста за скоростите и сложи ръка върху неговата. Само за миг.

Отново замълчаха за няколко минути. Може би не чак толкова дълго. Беше трудно да се прецени времето при цялото напрежение и липсата на какъвто и да било ориентир навън.

— За какво мислиш? — попита Ливай.

— За нищо.

— Не е нищо. Изглеждаш странно умислена, откакто дойдох да те взема от стаята. Да не би да се притесняваш от срещата ми с баща ти?

— Не — побърза да каже Кат. — Почти бях забравила за това.

Настъпи поредното мълчание.

— Тогава какво?

— Просто… случи се нещо с една преподавателка. Ще ти разкажа, когато не се намираме в смъртна опасност.

Ливай се пресегна опипом към седалката й, за да хване ръката й, и тя му я подаде. Той я стисна.

— Не си в смъртна опасност — каза й нежно, а после отново хвана скоростния лост. — Евентуално… в опасност от типа „заседнали-в-някоя-канавка-в-продължение-на-няколко-часа“. Разкажи ми. Не мога много да говоря в момента, но мога да слушам. Искам да слушам.

Кат извърна глава от прозореца и го погледна. Беше й приятно да го гледа, когато той не можеше да отвърне на погледа й. Харесваше й профилът му. Беше много… линеен. Една права линия минаваше от високото му чело към дългия му нос, който беше леко чип на върха, но не много, а друга вървеше от носа до квадратната му брадичка, която понякога омекваше, когато се усмихваше или се преструваше на изненадан, но никога не ставаше закръглена. Един ден щеше да го целуне точно там, под брадичката, където кожата му беше най-мека.

— Та какво стана в училище? — попита той.

— След часовете отидох… Не, трябва да започна малко по-отрано. Нали помниш, че миналия семестър ходех на един семинар по творческо писане?

— Да.

— Ами не предадох курсова работа в края на семестъра. Трябваше да напиша разказ, но не го написах.

— Какво? — Брадичката му омекна от истинска изненада. — Защо?

— Ами… по много причини.

Беше по-сложно, отколкото очакваше. Не желаеше да му казва колко е била нещастна миналия семестър, как е мислела да не се връща в колежа, как не е искала да го вижда. Не й беше приятно той да си помисли, че има чак такава власт над нея.

— Не исках да го пиша — каза тя. — Има и други причини, но основната е тази. Бях блокирала. Нищо свястно не ми идваше наум. А и баща ми… знаеш. Не се върнах за сесията, след като постъпи в болница.

— Не знаех, че не си се върнала.

— Ами не. И реших да не предавам курсова работа. Обаче преподавателката не ми е вписала оценка. Иска да ми даде втори шанс. Каза, че мога да напиша разказа до края на този семестър. И аз, в общи линии, се съгласих.

— Това е страхотно.

— Ами…

— Не е ли страхотно?

— Не че не е. Просто… сметнах, че всичко това вече е зад гърба ми. Цялата тази идея, че мога да се занимавам с писане на литература.

— Та ти непрекъснато пишеш литература!

— Пиша фенска литература. Не е същото.

— Не ми задавай ребуси точно сега. Карам в снежна буря.

От бялата пелена пред тях изникна една кола и Ливай видимо се напрегна. Кат изчака да се успокои и едва тогава продължи.

— Не искам да създавам свои герои и свои светове. Нямам такава дарба.

Той не реагира. Тя също замълча. Почти пълзяха по пътя… Изведнъж нещо улови погледа на Кат откъм страната на Ливай. Един малък камион се беше завъртял напряко в средната лента. Тя пое рязко въздух от страх и той отново хвана ръката й.

— Само още двайсетина километра.

— Дали не трябва да му помогнем?

— Имаше патрулна кола до него.

— Не я видях.

— Много съжалявам за всичко това — каза Ливай.

— Престани — отвърна тя. — Да не би от теб да зависи дали ще вали?

— Баща ти ще реши, че съм безотговорен.

Тя приближи ръката му до устните си и целуна пръстите му. Той сбърчи чело почти сякаш го заболя.

Отново настъпи мълчание. Кат гледаше чистачките, които се движеха бързо по предното стъкло, и се взираше за следващото препятствие по пътя им.

— Сигурна ли си? — попита Ливай след няколко километра. — Че не искаш да се занимаваш с литература. Че нямаш дарба за това. Невероятна си, когато пишеш за Саймън и Баз…

— Това е друго. Те вече съществуват. Аз просто ги поставям в нови ситуации.

Той кимна.

— Може пък да си като Франк Синатра. Той не е написал нито една песен, но е гениален изпълнител.

— Не харесвам Франк Синатра.

— Стига де, няма човек, който да не го харесва.

— Гледал е на жените като на предмети.

— А, това ли било… — Ливай се намести на седалката и разкърши врат. — Добре, не като Франк Синатра, ами като… Арета Франклин.

— Как ли пък не. Някаква дива.

— Рой Ейкъф тогава?

— Кой?

Ливай се засмя и Кат отново целуна пръстите му. Той й хвърли въпросителен поглед.

— Това, което се опитвам да ти кажа… — подхвана той тихо (бурята някак ги караше да говорят тихо), — е, че хората имат различни дарби. Може би твоята е в интерпретацията. Може би имаш талант за стилов редактор.

— И мислиш, че това се брои за талант?

— Тим Бъртън не е измислил Батман. Питър Джаксън не е написал Властелинът на пръстените.

— Направо ме изненадваш на моменти.

Усмивката му стана още по-широка. Пикапът влезе в заледен участък и Ливай дръпна ръката си, но продължи да се усмихва. Пред прозореца му бавно се изниза водната кула на Омаха, онази във формата на каничка за кафе. Вече навлизаха в града и колите наоколо се увеличиха — по пътя и в канавките.

— Все пак трябва да напишеш този разказ — каза Ливай.

— Защо?

— За да си повишиш успеха. Не ти ли трябва висок общ успех, за да запазиш стипендията си?

Беше му казала за стипендията преди няколко вечери. („Ходя с гений и обещаващ млад учен!“, възкликна той.)

— Трябва ми — отвърна тя.

— Тогава напиши разказа. Не е нужно да е шедьовър. Никой не очаква от теб да засенчиш Ърнест Хемингуей. Имаш късмет, че преподавателката ти дава втори шанс.

— Да — въздъхна Кат.

— Не знам къде точно живееш, така че ще трябва да ме упътваш — каза той.

— Няма проблем. Ти само внимавай — отвърна тя и бързо се протегна да го целуне по бузата.