Рейнбоу Роуъл
Фенка (14)

Глава 7

Като видя името на Ейбъл на екрана на телефона си, Кат отначало си помисли, че е получила съобщение, макар да беше очевидно, че телефонът звъни.

Ейбъл никога не й се обаждаше.

Пишеха си имейли, разменяха си съобщения — дори предишната вечер си писаха есемеси. Но никога не говореха — освен очи в очи.

— Ало? — обади се тя.

Стоеше на любимото си място зад Андрюс Хол, сградата на факултета по англицистика. Вече беше твърде студено, за да се стои навън, но Ник понякога минаваше оттук преди часа и преглеждаха писмените си работи или пък обсъждаха новата история, която пишеха заедно. (Май пак щеше да се окаже любовна. Ник я водеше в тази посока.)

— Кат? — Гласът на Ейбъл беше сериозен, но приятно познат.

— Здрасти — отвърна тя и изведнъж й стана по-топло. Изненада се. Може би той все пак й липсваше. Или пък просто й беше мъчно за къщи. Още не бе простила на Рен. Откакто я засегна в пияно състояние, Кат не беше обядвала с нея в Селек и определено я отбягваше. — Какво става? Добре ли си?

— Добре съм — отвърна той. — Нали си писахме снощи.

— Да, знам. Но по телефона е по-различно.

— Точно това каза и Кейти — каза той, изненадан.

— Коя е Кейти?

— Кейти е поводът да ти се обадя. Тя всъщност е основната причина да ти се обадя.

Кат застина.

— Какво?

— Кат, срещнах едно момиче — каза той. Просто ей така. Сякаш беше герой в някакъв сапунен сериал.

— Кейти ли?

— Да. И… как да ти кажа… покрай нея разбрах, че… това между нас не е истинско.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид връзката ни, Кат. Не е истинска.

Защо повтаряше името й така?

— Как така не е истинска, Ейбъл?! Заедно сме от три години.

— Да, но… не съвсем.

— Съвсем — отвърна Кат.

— Както и да е — каза той. Гласът му звучеше непоколебимо. — Срещнах друга.

Кат се обърна с лице към сградата и опря чело в тухлите.

— Кейти.

— И е по-истинско — продължи той. — Просто… пасваме си. Как да ти обясня? Говорим си за всичко. И тя пише кодове като мен. И е приета в колеж с трийсет и четири точки на теста.

Кат беше изкарала трийсет и две.

— Късаш с мен, понеже не съм достатъчно умна?

— Знаеш, че не става дума за това. Просто нямаме истинска връзка.

— Това ли каза на Кейти?

— Казах й, че сме се отчуждили.

— Ами отчуждили сме се — сопна се Кат. — Защото ми се обаждаш само за да скъсаш с мен.

Тя изрита тухлената стена и веднага съжали.

— Понеже ти ми звъниш всеки ден.

— Щях да ти звъня, ако имаше желание да говориш с мен — каза тя.

— Дали?

Кат отново изрита стената.

— Съмняваш ли се?

Ейбъл въздъхна. Беше отегчен повече от каквото и да било друго. Не му беше тъжно, не даваше вид, че съжалява. Просто искаше разговорът да приключи.

— Не сме били заедно в истинския смисъл на думата от единайсети клас.

Кат искаше да възрази, но не й хрумваше нищо убедително.

Но ти ми беше кавалер на бала, помисли си тя. Научи ме да карам кола.

— Баба ти ми прави сметанова торта за всеки рожден ден, за бога!

— И без това я прави за пекарната.

— Добре — отсече Кат и се обърна, за да се облегне на стената. Искаше й се да се разреве само за да го накара да се почувства неудобно. — Всичко е ясно. Не късаме. Просто всичко между нас е свършено.

— Не е свършено — отвърна Ейбъл. — Можем да останем приятели. Да чета нещата, които пишеш. Кейти също ги чете. Още отпреди да се запознаем. Представяш ли си?

Кат поклати глава, неспособна да каже каквото и да било.

В този момент Ник се появи иззад ъгъла и я поздрави по обичайния си начин — погледна я в очите и кимна. Тя също му кимна.

— Да — каза тя в телефона. — Представям си.

Ник подпря раницата си върху една каменна саксия и започна да рови из учебниците си. Якето му беше разкопчано и както се беше навел, Кат виждаше пазвата му. Не беше кой знае какво. Няколко пръста бледа кожа, покрита с рехави черни косми.

— Трябва да тръгвам — каза тя.

— Ами… добре тогава — отвърна Ейбъл. — Ще се видим ли на Деня на благодарността?

— Трябва да тръгвам — повтори тя и прекъсна разговора.

После пое дълбоко въздух. Чувстваше се смазана и изтощена, сякаш върху гърдите й се бе стоварил огромен товар. Опря се отново на стената, за да се съвземе, и погледна Ник.

Той вдигна глава и й се усмихна съучастнически. После се приближи към нея и й подаде няколко листа.

— Ще го прочетеш ли? Не знам дали става. Може пък да съм написал нещо велико. Най-вероятно така ще се окаже. Кажи ми, че е велико. Освен ако е съвсем за изхвърляне.

* * *

Малко преди да започне семинарът по творческо писане, Кат се скри зад широкия гръб на Ник и извади телефона, за да изпрати съобщение на Рен.

Ейбъл скъса с мен.

О, боже. Съжалявам. Искаш ли да дойда?

Да. В 5?

Става. Добре ли си?

Мисля, че да. Помощната масичка се счупи.

* * *

— Рева ли?

Седяха на леглото на Кат и нагъваха последните вафли.

— Не — отвърна Кат. — Мисля, че няма да рева.

Рен стисна зъби. Буквално.

— Кажи го — подкани я Кат.

— Смятам, че не е нужно. Никога не съм предполагала, че ще изпитам такова удовлетворение от неказването на нещо.

— Кажи го де.

— Той не ти беше истинско гадже! Никога не си го харесвала по този начин! — изстреля Рен и я бутна толкова силно, че я събори назад.

Кат се надигна през смях и сви колене пред гърдите си.

— Наистина си мислех, че го харесвам.

— Как си могла да си мислиш подобно нещо? — разсмя се на свой ред Рен.

Кат сви рамене.

Беше четвъртък вечер и Рен вече се бе нагласила за излизане. Беше си сложила бледозелени сенки, от които очите й изглеждаха по-скоро зелени, отколкото сини, и лъскаво червено червило на устните. Късата й коса беше разделена на път встрани и преметната в ефектна лимба над челото й.

— Сериозно, защо си се заблуждавала? — попита Рен. — Де да не знаеш какво е любов. Чела съм как я описваш по хиляда различни начина.

Кат махна с ръка.

— Това е друго. Това са фантазии. Неща от типа на: Саймън прошепна името на Баз и се почувства така, сякаш изричаше заклинание.

— Не са само фантазии… — каза Рен.

Кат си спомни какво излъчваха очите на Ливай, когато Рийгън го закачаше. Спомни си колко сладък беше Ник, когато почукваше с език белите си, равни зъби.

— Не мога да повярвам, че Ейбъл ми каза колко е изкарала девойката на приемния изпит за колежа — каза тя. — Как точно се очаква да реагирам? Да й предложа стипендия?

— Съжаляваш ли за него? — попита Рен и се пресегна под леглото да вземе поредната вафла, но извади само празна кутия.

— Не точно за него… Тъпо ми е, че поддържах тази илюзия толкова дълго. Че се заблуждавах, че можем да продължим постарому. И ми е тъжно, защото с това ученическите ми години наистина приключват. Просто Ейбъл беше част от един много щастлив период от живота ми, който се надявах, че мога да задържа по-дълго.

— А помниш ли, че веднъж ти подари кабел за лаптопа за рождения ти ден?

— Добре се беше сетил човекът — каза Кат.

Рен я тупна по рамото.

— Стига, моля ти се. И какво? Мислеше ли си за него всеки път, когато си пускаше лаптопа?

— Имах нужда от нов кабел. — Кат се облегна на стената и погледна сестра си. — Тогава той ме целуна за първи път. Беше на седемнайсетия ми рожден ден. Или може би аз го целунах.

— Страстна ли беше целувката?

Кат се разсмя.

— Не. Но си спомням, че си помислих… че ме кара да се чувствам спокойна и сигурна. — Тя вдигна глава към тавана. — Мина ми през ум, че с Ейбъл никога няма да ми се случи това, което стана с татко и мама. Че ако един ден му омръзна, ще го преживея.

Рен се протегна и я хвана за ръката. После се облегна до нея на стената. Кат вече плачеше.

— И ето че го преживя — каза Рен.

Кат се разсмя и пъхна пръсти под очилата си, за да изтрие сълзите. Рен хвана и другата й ръка.

— Нали знаеш какво казвам в такива случаи? — попита тя.

— Огън и вода — прошепна Кат.

Рен стисна китките й.

— Нищо не може да ни победи.

Кат погледна лъскавата й кестенява коса и стоманените отблясъци в синьо-зелените й очи и си помисли: Теб не може да те победи.

— Това означава ли, че няма да ядем вече сметанова торта на рождения ни ден? — попита Рен.

— Има и нещо друго, което искам да ти кажа — изпусна се Кат, преди успее да го обмисли. — Появи се… едно момче. Поне така си мисля.

Рен вдигна вежди от изненада.

В този момент се чуха гласове и щракане на ключ във вратата. Рен пусна ръцете на Кат и се поизправи. Миг по-късно в стаята нахлу Рийгън, метна сака си на пода и изхвърча навън, преди Ливай да успее да влезе.

— Здрасти, Кат — каза той, както винаги ухилен. — Пак ли…

Той погледна към леглото и млъкна.

— Ливай, това е сестра ми Рен.

Рен му подаде ръка.

Ливай се опули, както никога досега, а после се усмихна на Рен и се здрависа с нея.

— Рен — каза той. — Какви интересни имена имате във вашето семейство…

— Майка ни не е очаквала да роди близнаци — обясни Рен. — Не й е било до това да мисли за второ име.

— Кат, Рен… От Катрин! — възкликна Ливай, сякаш току-що беше открил топлата вода.

Кат го изгледа изпод око. Рен просто се усмихна.

— Хитро, нали?

Ливай се опита да седне до Рен на леглото, въпреки че очевидно нямаше достатъчно място. Тя се разсмя и се премести по-близо до сестра си. Кат също се дръпна по-встрани. Неохотно. Ливай само това чакаше — да му направят малко място.

— Кат — каза той, — не знаех, че имаш майка. Нито пък сестра. Какво друго криеш?

— Петима братовчеди и цяла популация злощастни хамстери, всички на име Саймън — побърза да отговори Рен.

Ливай вече се разля в усмивка.

— О, недей, моля ти се — каза Кат с престорено отвращение. — Стига си заливал сестра ми с очарование. Току-виж се оказало, че не се пере.

Рийгън отново влезе в стаята и погледна към половината на Кат. Забеляза Рен и свъси вежди.

— Това ли е близначката ти?

— Ти си знаела, че има близначка? — изненада се Ливай.

— Рен, това е Рийгън — представи я Кат.

— Здрасти — каза Рийгън, все така намръщена.

— Не го приемай лично — обърна се Кат към сестра си. — Те се държат така с всички.

— И без това трябва да тръгвам вече — отвърна Рен и изящно стана от леглото.

Беше облечена с розова рокля, кафяви чорапи и кафяви боти на висок ток с малки зелени копченца отстрани. Ботите бяха на Кат, но тя така и не прояви смелост да ги обуе.

— Радвам се, че се запознах и с двамата — усмихна се Рен на Рийгън и на Ливай, а на сестра си каза: — Ще се видим утре на обяд.

Рийгън не й обърна никакво внимание, Ливай помаха, а Кат я изпрати до вратата.

— Благодаря ти — каза тя на прага.

Щом вратата се затвори, Ливай отново опули сините си очи.

— Това ли е сестра ти?

— Близначка — каза Рийгън така, все едно устата й беше пълна с косми.

Кат кимна и седна на бюрото си.

— Леле!

Ливай се дотътри по леглото, за да дойде по-близо до нея.

— Не знам какво намекваш, но подозирам, че е нещо обидно — изгледа го Кат.

— Как може фактът, че сестра ти е суперяка, да е обиден, при положение че сте близначки?

— Може — отвърна Кат, все още достатъчно заредена с кураж след разговора си с Рен и случката с Ейбъл (колкото и да е странно), а може би и заради онова, което се случваше с Ник, че да премълчи точно сега. — Кара ме да се чувствам като грозното патенце.

— Не си грозното патенце — ухили й се Ливай. — Ти си просто Кларк Кент.

Кат почна да проверява имейла си.

— Имам една молба — каза Ливай, подритвайки стола й. По гласа му се усещаше, че я подкача. — Да ме предупредиш, като решиш да си свалиш очилата.