Рейнбоу Роуъл
Фенка (30)

Глава 15

Когато видя Ливай на прага, Кат толкова се зарадва, че го пусна да влезе без никакви възражения. Не му каза дори че съквартирантката й я няма.

— Рийгън тук ли е? — попита той с влизането.

Вечно усмихнатото му лице изглеждаше напрегнато. Челото му беше набраздено, а малките му, изписани устни — свити от притеснение.

— Не, излезе преди часове — отвърна Кат, без да добави: С един огромен пич на име Чанс, който рита футбол в студентската лига и спокойно може да изиграе ролята на Джон Хенри^[1], ако някой реши да прави филм за него.

— Мамка му! — изруга Ливай и се облегна на вратата. Дори и ядосан, имаше склонност да си поляга.

— Случило ли се е нещо? — попита Кат.

Да не би да я ревнуваше? Да не би да знаеше за другия? Кат винаги бе смятала, че двамата с Рийгън имат уговорка.

— Бяхме се разбрали да учи с мен — каза той.

— А… — отвърна, озадачена, Кат. — Ами може да останеш да учиш тук, ако искаш.

— Не е там работата — отсече ядосано той. — Трябваше да учим снощи, но тя ме отсвири, а тестът е утре и… — Той метна някаква книга на леглото на Рийгън и седна в края на леглото на Кат, гледайки в друга посока, сякаш се срамуваше от нещо. — Обеща да ми помогне.

Кат прекоси стаята и взе книгата.

— За Аутсайдерите ли?

— Да — вдигна поглед той. — Чела ли си я?

— Не. А ти?

— Не.

— Ами прочети я — каза тя. — Тестът е утре, нали? Имаш време. Не е дълга.

Ливай поклати глава и отново наведе очи към пода.

— Ти не разбираш. Трябва непременно да изкарам този тест.

— Ами прочети книгата тогава. За какво ти е Рийгън? Тя ли щеше да я прочете вместо теб?

Той отново поклати глава — не толкова за да й отговори, колкото за да отхвърли самата идея, че може да седне да чете романа.

— Не разбра ли, че не си падам по книгите?

Каза го, все едно ставаше дума за агнешко или за филми на ужасите.

— Разбрах, но в случая нямаш друг избор — отвърна тя. — Имаш тест. Да не искаш Рийгън да се яви вместо теб?

— Де да можеше… — въздъхна той.

Кат метна книгата на леглото до него и седна на бюрото си.

— Поне филма да беше гледал — каза тя с отвращение.

— Не можах да го намеря.

Кат изсумтя.

— Ти не разбираш — повтори той. — Ако не изкарам поне четворка на този предмет, ще ме изключат.

— Ами прочети книгата тогава.

— Не е толкова просто.

— Точно толкова просто е — взе да се дразни тя. — Имаш тест утре, приятелката ти я няма, за да ти свърши работата, сядаш и четеш.

— Нищо не разбираш.

Ливай бе станал от леглото и вече беше почти до вратата, но Кат дори не се извърна. Беше й писнало да спори. Проблемът не беше неин.

— Хубаво — отсече тя. — Нищо не разбирам. И не държа да разбера. Рийгън я няма. Аз имам да уча, никой няма да седне да чете вместо мен, така че…

Той рязко отвори вратата зад гърба й.

— Опитах се да я прочета — каза ядосано той. — От два часа се опитвам. Просто не мога да чета. Нито една книга не съм прочел до края.

Кат изведнъж се почувства кофти и се обърна да го погледне.

— Какво искаш да кажеш? Че не можеш да четеш ли?

Ливай отметна гневно косата си назад и поклати глава.

— Естествено, че мога да чета, за бога — отвърна.

— Тогава какво се опитваш да ми кажеш? Че не искаш ли?

— Не. Просто… — Той затвори очи и пое дълбоко въздух. — Не знам защо въобще се опитвам да ти кажа каквото и да било. Мога да чета. Стига да не става дума за книги.

— Ами представи си, че е много дълга улична табела и толкоз.

— Господи! — възкликна той, възмутен. Или може би засегнат. — Какво съм ти направил, че се държиш така гадно с мен?

— Не се държа гадно — възрази Кат, давайки си сметка, че може би е прав. — Просто не знам какво очакваш да ти отговоря. Че одобрявам? Какво правите с Рийгън, не ми влиза в работата.

— Мислиш, че ме мързи — каза той, гледайки в пода. — А не е това.

— Ами добре.

— Не мога да се съсредоточа. Чета един и същи параграф по сто пъти и нищо не ми остава в главата. Думите преминават пред очите ми, но сякаш не ги възприемам.

— Добре — повтори тя.

Той се обърна на прага, колкото да я погледне. Очите му изглеждаха много по-големи, когато не се усмихваше.

— Не съм кръшкач — каза той и излезе.

Вратата се затвори зад гърба му.

Кат въздъхна. Така я стягаше в гърдите, че я заболя и при вдишването, и при издишването. Не беше нормално Ливай да я кара да се чувства така. Не беше нормално въобще да има достъп до сърцето й. Не й беше нито гадже, нито роднина. Не го бе избирала, както се избира приятел. Беше й се паднал по разпределение заедно с Рийгън. Беше й съквартирант по съребрена линия.

Книгата все още стоеше на леглото й.

Кат я грабна и хукна навън.

— Ливай! — викна тя, тичайки по коридора. — Ливай!

Той стоеше пред асансьора, пъхнал ръце в джобовете на якето си.

Като го видя, Кат спря да тича. Той се обърна да я погледне. Очите му бяха все така големи.

— Забрави си книгата — каза тя и му подаде томчето.

— Благодаря — отвърна той, но не понечи да го вземе.

Кат се направи, че не забелязва.

— Виж… защо не се върнеш в стаята? Рийгън сигурно всеки момент ще се прибере.

— Извинявай, че ти се развиках — каза той.

— Развика ли ми се?

— Повиших тон.

Тя сви рамене и понечи да се обърне, за да тръгне към стаята.

— Хайде, идвай.

Ливай я погледна в очите. Тя не отмести поглед.

— Сигурна ли си?

— Хайде де.

Кат направи няколко крачки и го изчака да я настигне.

— Извинявай — каза тихо тя. — Помислих, че ме бъзикаш, както обикновено. Едва после осъзнах, че говориш сериозно, но вече беше късно.

— Наистина адски се притеснявам за тоя тест.

Когато стигнаха пред вратата, Кат изведнъж застина.

— По дяволите! — изруга тя и сложи ръце на главата си. — Мамка му! Мамка му! Не си взех ключовете.

— Споко бе — усмихна се Ливай и извади ключодържателя си.

Тя зяпна от почуда.

— Имаш ключ за стаята ни?!

— Рийгън ми даде резервния си, за спешни случаи.

Той отключи вратата и й я отвори.

— Защо тогава висиш в коридора, когато ни няма?

— Защото няма нищо спешно.

Кат влезе и Ливай я последва. Най-после се усмихваше, но беше очевидно, че не е в обичайното си настроение. Бяха спрели да се карат, но все още го грозеше опасността да го скъсат на теста.

— Как така не можа да намериш филма? — попита тя. — Дори онлайн ли го няма?

— Не. Той и без това не става. А и даскалите винаги разбират, когато пишеш по филма. — Той се стовари върху леглото й. — Обикновено слушам аудиокнигите.

— Това се брои за четене — каза Кат, сядайки на бюрото си.

— Сериозно?

— Естествено.

Ливай подритна закачливо стола й и подпря крак на пречката.

— Тогава съм чел доста книги… Тази обаче я нямаше.

Той разкопча якето си и го метна настрана. Отдолу носеше риза на зелени и жълти карета.

— И какво? Очакваше Рийгън да ти я прочете ли?

— Обикновено минаваме отгоре-отгоре, само най-важното. И на нея й е от полза.

Кат погледна книгата.

— Не мога много да ти помогна. Единственото, което знам за Аутсайдерите, е репликата „Остани златен, Понибой“^[2].

Ливай въздъхна и отметна косата си назад. Кат взе да прелиства книгата… Наистина беше кратка, с много пряка реч.

Тя го погледна. Слънцето залязваше зад гърба й и го обливаше в оранжева светлина.

Кат завъртя стола към леглото, без да й пука, че ще му избута крака, а после качи своя крак на рамката на леглото, свали очилата, прикрепи ги на главата си и започна да чете.

Когато излязох на яркото слънце от тъмния киносалон…

— Кат — прошепна Ливай. Тя усети, че столът й се клати, и разбра, че той пак го подритва. — Не си длъжна да го правиш.

— Естествено, че не съм — отвърна тя. — Когато излязох на яркото слънце…

— Катрин.

Тя се прокашля, без да вдига поглед от книгата.

— Млъкни. Имам да ти връщам. Освен това се опитвам да чета… Когато излязох на яркото слънце от тъмния киносалон, мислех само за две неща…

Между параграфите Кат от време на време го поглеждаше. Той беше намерил начин пак да си подпре краката на стола и седеше, облегнат на стената, със затворени очи и лека усмивка на лицето.

* * *

Никога не беше чела толкова дълго на глас. За щастие, книгата беше хубава и не след дълго тя почти забрави, че чете на глас и че Ливай я слуша. Забрави и при какви обстоятелства бяха стигнали дотук. Мина повече от час, може би дори два, преди да остави книгата в скута си. Слънцето вече беше залязло и единствената светлина в стаята идваше от настолната лампа на бюрото й.

— Можеш да спреш, когато решиш — каза Ливай.

— Не искам да спра. Просто… — погледна го тя и се изчерви, без да знае точно защо — много съм жадна.

Ливай се разсмя и стана.

— Естествено. Как не се сетих. Веднага ще ти донеса нещо за пиене. Какво искаш? Нещо безалкохолно? Вода? След десет минути мога да се върна дори с джинджифилово лате.

— Наистина ли?

— Десет минути — каза той, обличайки якето си.

Преди да излезе, спря на вратата и я погледна. На Кат й стана криво, като се сети за предишния път, в който беше стоял така на прага.

Ливай й се усмихна.

Тя не знаеше какво точно да направи и с целия си акъл взе, че вдигна палец като пълна тъпачка.

Когато той излезе, Кат стана от стола да се разтъпче. Протегна се и гръбнака й изпука. После отиде до тоалетната, върна се, раздвижи се още малко, провери телефона си и накрая легна на леглото.

Покривалото й миришеше на Ливай. На кафе и на нещо леко сладникаво, леко пикантно, което вероятно беше одеколон. Или сапун. Или дезодорант. Той толкова често седеше на леглото й, че всички тези миризми й бяха познати. Понякога миришеше и на цигари или на бира, но не и тази вечер.

Беше оставила вратата отключена, така че, когато той почука, тя просто се надигна до седнало положение и му подвикна да влезе. Смяташе да стане и да се върне на бюрото, но Ливай вече й подаваше чашата с лате и събличаше якето си. Лицето му беше зачервено от студа, а когато якето му се опря в нея, тя направо подскочи — толкова беше ледено.

— Двайсет градуса под нулата — каза той, свали шапката и разроши косата си. — Направи малко място.

Кат се премести към възглавницата и се облегна на стената. Ливай взе кафето си и й се усмихна. Тя се пресегна да остави картона от чашите на бюрото. Беше й донесъл и голяма чаша вода.

— Мога ли да те попитам нещо? — каза тя, гледайки в латето си.

— Естествено.

— Защо си записал курс по литература, след като не можеш да прочетеш нито една книга до края?

Той се обърна към нея. Седяха рамо до рамо.

— Трябват ми шест кредита по литература, за да завърша. Това са два курса. Опитах се да отметна единия още през първата година, но ме скъсаха. По доста предмети ме скъсаха тая година…

— Чудя се как изобщо успяваш.

Кат трябваше да зубри с часове почти всяка божа вечер.

— Имам си стратегия.

— Каква?

— Записвам лекциите и ги слушам след това. Преподавателите обикновено четат лекции почти върху целия материал, който дават на тестовете. Освен това си намирам групи за взаимопомощ.

— И разчиташ на Рийгън…

— Не само на Рийгън — ухили се той. — Много бързо разпознавам най-умното момиче във всеки курс.

Кат го изгледа изпод вежди.

— Господи, Ливай, това е експлоатация на основание на пола!

— Какво говориш? Не ги карам да носят къси поли. Не им викам „котенце“. Просто казвам: „Здравей, умнице, би ли могла да ми обясниш някои работи за Големите надежди?“.

— Сигурно си мислят, че ги харесваш.

— Но аз ги харесвам.

— Ако не беше експлоатация, щеше да тормозиш и умните момчета по този начин…

— И тях ги тормозя. В краен случай. Ти чувстваш ли се експлоатирана, Катрин? — попита той, продължавайки да й се усмихва над чашата си с кафе.

— Не — отвърна тя. — Аз не се заблуждавам, че ме харесваш.

— Много си заблудена.

— Значи това е установена практика, така ли? Да хванеш някое момиче да ти прочете цяла книга?

Той поклати глава.

— Не, за първи път ми е.

— Сега вече се чувствам експлоатирана — заяви тя, остави чашата и се пресегна да вземе книгата.

— Благодаря ти — каза той.

— Дванайсета глава… — започна тя.

Ливай свали книгата и я погледна в очите.

— Сериозно. Благодаря ти.

Кат задържа поглед върху неговия няколко секунди, а после кимна и отново хвана книгата.

* * *

След около петдесетина страници усети, че й се доспива. В някакъв момент Ливай се бе облегнал върху нея или тя върху него — беше й трудно да мисли какво всъщност се случва от тази страна на тялото й, защото съзнанието й беше заето да чете… Само дето почти през цялата последна глава устните и очите й се движеха, но мозъкът й не регистрираше на нищо друго, освен на това колко топъл е той. Колко топъл е приятелят на съквартирантката й.

Единият от приятелите й. Това правеше ли го по-различно? Ако Рийгън имаше три гаджета, щеше ли да е само една трета нередно?

Всъщност това, че се бе облегнала на Ливай, може би не беше чак толкова нередно. Но че се чувстваше топло и уютно до него… определено не беше редно.

Гласът й леко пресипна и той се понадигна да я погледне.

— Искаш ли да си починеш?

Тя кимна, донякъде разочарована.

Ливай стана и се протегна. Ризата му се вдигна, но не достатъчно. Кат също се изправи и взе да трие очите си.

— Уморена си — каза той. — Да спрем.

— Не, почти свършихме — отвърна тя.

— Имаме още сто страници…

— Досади ли ти?

— Не, разбира се. Просто мисля, че това, което правиш за мен, е прекалено. Граничи с експлоатация.

— Стига, моля ти се — възрази Кат. — Ей сега се връщам. И ще я довършим. Малко остана, а и искам да разбера какво става накрая. Никой още не е казал „Остани златен, Понибой“.

Когато се върна, той стоеше в коридора, облегнат на вратата на стаята. Сигурно беше ходил до мъжката тоалетна на горния етаж.

— Това вече е налудничаво, след като знам, че имаш ключ — каза тя и отключи вратата.

С влизането Ливай се стовари на леглото и й се усмихна. Кат погледна стола пред бюрото си, но той я хвана за ръкава и я притегли до себе си. Очите им се срещнаха за миг. Тя се направи, че не го е забелязала.

— Виж какво продаваме в „Старбъкс“ — каза той и й подаде една вафла с боровинки.

— Охо! — възкликна Кат. — Връщаш ме цели два месеца назад.

— Месеците вървят с различна скорост в колежа — каза Ливай. — Особено през първата година. Случват се твърде много неща. За първокурсниците всеки месец се равнява на шест — като кучешките.

Тя разопакова вафлата и му предложи половината. Той я взе и я чукна в нейната половина.

— Наздраве!

* * *

Беше станало много късно. И много тъмно в стаята, за да се чете. Гласът на Кат вече бе пресипнал, сякаш някой прекарваше тъп нож по гласните й струни. Сякаш беше настинала или пък ревала с часове.

В един момент Ливай беше преметнал лявата си ръка през рамото й и я бе наместил така, че да се облегне на гърдите му — видя, че й е неудобно върху твърдата стена и търси начин да застане по-добре, и просто се пресегна и я притегли към себе си.

После отново отпусна ръка на леглото и си остана така. Освен когато се протягаше или променяше положението си. Тогава Ливай я притискаше за малко към себе си, докато се намести, а после пак отдръпваше ръката си.

Кат усещаше как се надигат гърдите му, когато си поема въздух. Усещаше дъха му в косата си. Ако той обърнеше глава, брадичката му се опираше в тила й. Толкова дълго бе стояла под напрежение, че раменете, гърбът и вратът й вече започваха да се схващат.

Тя изгуби реда в книгата и спря да чете за миг.

Брадичката на Ливай се чукна в главата й.

— Почини си малко — каза той почти шепнешком.

Тя кимна и той я хвана за лакътя с едната си ръка, за да се пресегне да вземе водата с другата. За миг обви тялото си около нейното, а после отново се облегна на стената. Ръката му остана на лакътя й.

Кат отпи няколко глътки вода и остави чашата. Гледаше много-много да не мърда, но кръстът й се бе сковал и тя леко се изпъна, за да го раздвижи.

— Добре ли си? — попита той.

Тя отново кимна.

— Чакай малко… — Ливай се плъзна надолу, легна на една страна и я притегли към себе си така, че да застане по гръб — ръката му беше под главата й като възглавница. Кат веднага почувства облекчение. Тялото й се изпъна, раменете й вече не бяха така напрегнати, усещаше топлината на ръката му под врата си.

— Така по-добре ли е? — попита той с онзи полушепот.

Беше вперил очи в лицето й. Можеше да му каже „не“, без да изрече нито дума. Но не каза нищо — нито с думи, нито с поглед. Просто сведе очи, извъртя се леко на една страна, за да подпре книгата на гърдите му, и продължи да чете. Ливай сви ръката си върху рамото й.

* * *

Можеше да чете доста по-тихо сега, когато бяха толкова близо един до друг. Което беше добре, защото почти не й беше останал глас. Ливай беше топъл и от такова разстояние миризмата на тялото му толкова силно се усещаше, че на Кат й прималя. Очите й пареха от дългото четене. Беше уморена.

Когато раниха Джони — един от главните герои, Ливай се сепна и рязко пое въздух. Към този момент главата на Кат вече беше на гърдите му и тя съвсем ясно усети как се разширява гръдният му кош. Дали от вълнение, или от преумора гласът й стана още по-дрезгав и той я прегърна по-силно.

Мина й през ум, че ръката му може би е изтръпнала.

Запита се какво ще се случи, когато историята свърши. Но продължи да чете.

Имаше твърде много момчета в тая книга. Твърде много ръце, крака и зачервени лица. Кат очакваше да се разсмее, когато стигне до репликата „Остани златен, Понибой“, но не стана така. Джони беше мъртъв, а Ливай май се бе просълзил. Тя също май се просълзи. Очите й пареха. Беше уморена.

* * *

Когато излязох на яркото слънце от тъмния киносалон, мислех само за две неща: Пол Нюман и как ще се прибера вкъщи…

Кат затвори книгата и я пусна. Нямаше представа какво ще последва. Не беше сигурна дори дали е будна, като се има предвид цялата ситуация.

Щом томчето падна върху гърдите на Ливай, той я притегли към себе си. Върху себе си. С две ръце. Гърдите й бяха притиснати към неговите. Книгата се плъзна някъде между телата им.

Очите й бяха почти затворени. Неговите също. Едва сега си даде сметка, че устните му изглеждат малки само от разстояние. Отблизо бяха съвършено нормални, съвършено плътни. Просто съвършени.

Той допря носа си до нейния и устните им се сляха почти като насън.

Кат затвори очи и клепачите й сякаш залепнаха. Искаше да ги отвори, искаше да погледне тъмните вежди на Ливай, искаше да види високото му чело — имаше чувството, че това никога няма да се повтори, че след него животът й може би никога няма да бъде същият, затова искаше да отвори очи и поне да се наслади на момента.

Но беше толкова уморена.

А устните му бяха толкова меки.

Никой не я бе целувал така. Беше се целувала само с Ейбъл, но дори сравнение не можеше да става.

Целувките на Ливай бяха всепоглъщащи. Сякаш изсмукваше нещо от нея с малки, нежни движения на брадичката си.

Тя зарови пръсти в косата му и отново понечи да отвори очи, но не можа. След малко не можа дори да остане будна.