Рейнбоу Роуъл
Фенка (17)

Бяха минали два часа, откакто мостът на крепостта се вдигна пред ужасените им погледи. Два часа, в които не бяха спрели да се препират чия е вината.

Баз се цупеше и повтаряше:

— Нямаше да изпусна вечерния час, ако не ми се беше изпречил на пътя.

Саймън се въсеше и мърмореше:

— Нямаше да ти се изпреча на пътя, ако не се мотаеше като муха без глава.

Но истината беше, че се бяха увлекли в спорове и съвсем бяха изгубили представа за времето. И сега щеше да им се наложи да прекарат нощта навън. Нямаше начин да влязат в крепостта след вечерния час — колкото и пъти Баз да удряше пети и да казваше магическите думи. Който и да си, у дома ме пренеси. (Заклинанието беше за толкова напреднали, че просто нямаше как да стане.)

Саймън въздъхна и се строполи на тревата. Баз продължаваше да мрънка и да се взира в крепостта, сякаш това щеше да му помогне да влезе.

— Ей! — възкликна Саймън и го цапна по коляното.

— Уф, какво пък сега?

— Сетих се, че имам аерошоколад. Искаш ли да си го разделим?

Баз го погледна отвисоко. Продълговатото му лице изглеждаше сребристо като очите му на лунната светлина. Той отметна назад черната си коса, свъси вежди и седна до Саймън на поляната.

— Какъв точно?

— С мента — отвърна Саймън и извади шоколада от джоба на мантията си.

— Той е любимият ми — призна Баз, все така сърдит.

— И на мен — ухили му се Саймън с пълен набор бели зъби.

Маджикат и Ренегат

Из „Тайни, звезди и аерошоколад“

FanFixx.net

януари 2009