Рейнбоу Роуъл
Фенка (2)

Глава 1

В стаята й имаше момче.

Кат погледна номера на вратата, после настанителния лист в ръката си.

Паунд Хол, 913.

Стаята определено беше номер 913, може би пък сградата не беше Паунд Хол — всички общежития изглеждаха толкова еднакви, като общински жилища за стари хора. Май беше по-добре да изтича да пресрещне баща си, преди да е домъкнал останалите кашони?

— Ти сигурно си Катрин — каза момчето с усмивка и й подаде ръка.

— Кат — отвърна тя, усещайки пристъп на паника под лъжичката.

Не пое ръката му. (Държеше кашон все пак, какво се очакваше да направи?)

Не, беше станала някаква грешка. Нямаше начин да не е грешка. Знаеше, че общежитието е смесено, но… нима и стаите бяха смесени?

Момчето пое кашона от ръцете й и го сложи на празното легло. Другото вече беше затрупано с дрехи и кутии.

— Имаш ли да качваш още багаж? — попита той. — Ние тъкмо приключихме. Май ще ходим да ядем бургери. Яде ли ти се бургер? Била ли си в „Пиърс“? Бургерите им са колкото юмрука ти. — Той вдигна ръката й. Тя преглътна. — Я свий юмрук.

Кат сви пръсти.

— По-големи са — каза момчето, пусна ръката й и грабна раницата, която тя бе оставила пред вратата. — Имаш ли още багаж? Не може само това да са нещата ти. Гладна ли си?

Беше висок и слаб, и загорял. Изглеждаше така, сякаш току-що е свалил скиорска шапка от главата си. Тъмнорусата му коса хвърчеше на всички страни. Кат пак погледна настанителния лист. Това ли беше Рийгън?

— Рийгън! — възкликна младежът. — Виж, съквартирантката ти дойде.

Едно момиче мина покрай Кат, влезе в стаята и погледна небрежно през рамо. Гладката й кестенява коса блестеше. На устните й висеше цигара. Момчето я дръпна и я захапа.

— Катрин, Рийгън. Рийгън, Катрин — запозна ги той.

— Кат — поправи го Кат.

Рийгън кимна и взе да рови в чантата си за друга цигара.

— Настаних се на това легло — каза и посочи купчината от дясната страна на стаята. — Но нямам претенции. Ако имаш проблеми с фън шуи, можеш спокойно да преместиш нещата ми. Тръгваме ли? — обърна се тя към момчето.

— Ти идваш ли? — попита той Кат.

Тя поклати глава.

Когато вратата се затвори зад гърба им, Кат седна на голия матрак, който явно щеше да бъде неин — фън шуи беше последният й проблем в момента — и облегна глава на циментовата стена.

Имаше нужда да се успокои.

Да укроти напрежението, което бодеше в очите й, да разкара второто сърце, което туптеше в гърлото й, и да набута всичко обратно в стомаха си, където му беше мястото — където поне можеше да го събере на топка и да го държи под контрол.

Баща й и Рен щяха да се качат всеки момент и Кат не искаше да я видят така. Ако се размекнеше, баща й щеше да се разчувства, а Рен щеше да реши, че и двамата го правят нарочно, за да опропастят идеалния й първи ден в колежа. Прекрасното й ново приключение.

Ще си ми благодарна за това, повтаряше Рен още от юни.

Кат вече бе подала документи за общежитие и естествено, беше вписала Рен за съквартирантка. Дори през ум не й мина да не го направи. Двете бяха делили една стая в продължение на осемнайсет години. Защо да живеят отделно?

— Цял живот сме спали в една стая — възропта Рен и седна в края на леглото й с онова вбесяващо изражение на по-зряла и по-умна.

— И сме си били супер — опита се да я убеди Кат, махайки с ръка из общата им стая — към купчините книги и плакатите на Саймън Сноу, към дрешника, в който се опитваха да набутат дрехите си, често пъти, без дори да ги е грижа кое на кого е.

Кат седеше на другия край на леглото си и правеше всичко възможно да не изглежда като Жалката-дето-винаги-циври.

— Отиваме в колеж — настоя Рен. — Целият смисъл на ходенето в колеж е да се запознае човек с нови хора.

— Целият смисъл на това да има човек близначка е, че не му се налага да понася такива работи — възрази Кат. — Откачени непознати, които ти крадат тампоните, миришат на салатен дресинг и те снимат с телефона, докато спиш.

— Какви ги говориш? — изсумтя с досада Рен. — Кой изобщо мирише на салатен дресинг?

— Добре де, на оцет — отвърна Кат. — Помниш ли като ходихме на оная екскурзия в началото на гимназията? Имаше едно момиче… цялата й стая вонеше на италиански дресинг.

— Нищо такова не помня.

— Е, беше отвратително.

— Това е колеж, Кат — въздъхна отчаяно Рен и зарови лице в дланите си. — Приеми го като приключение.

— То вече е приключение, при това не от най-приятните — отвърна Кат, допълзя до сестра си и махна ръцете от лицето й. — Ужасявам се само като си помисля какво ни чака.

— Идеята е да се запознаем с нови хора — повтори Рен.

— Не ми трябват никакви нови хора.

— Това само доказва колко всъщност ти трябват… — каза Рен и я хвана за ръцете. — Кат, помисли малко. Ако непрекъснато сме заедно, хората ще се държат с нас като с един и същи човек. Ще минат четири години и още няма да ни различават.

— То пък не е чак толкова сложно — отвърна Кат и прекара пръст по белега на брадичката на сестра си. (Падане с шейна. Бяха на девет. Рен се возеше отпред, когато шейната се заби в дървото. Кат изхвърча назад в снега.)

— Прекрасно знаеш, че съм права — каза Рен.

Кат поклати глава.

— Не, не си.

— Стига де…

— Моля те, не ме оставяй сама.

— Ти никога не си сама — въздъхна Рен. — Нали затова имаш близначка.

* * *

— Виж колко е хубаво — каза баща им, оглеждайки се наоколо, и остави един кош за пране, пълен с обувки и книги, на леглото на Кат.

— Какво му е хубавото, тате? — отвърна Кат, застанала като закована до вратата. — Прилича на болнична стая, само че по-малка и без телевизор.

— Имаш чудесен изглед — отбеляза баща й.

Рен отиде да погледне през прозореца.

— Моята стая гледа към паркинг.

— Откъде знаеш? — попита Кат.

— От Google Earth.

Рен нямаше търпение да започне колежанският й живот. Със съквартирантката й — Кортни — общуваха от седмици. Кортни също беше от Омаха. Двете вече се бяха срещали и дори бяха ходили да купуват заедно разни неща за студентската си стая. Кат цял ден се влачи с тях, стараейки се да не изглежда нацупена, докато ги гледаше как избират плакати и настолни лампи в еднакъв стил.

Баща й се отдръпна от прозореца и я прегърна през рамо.

— Всичко ще бъде наред — каза той.

— Знам — кимна тя.

— Момичета — плесна с ръце той. — Следваща спирка: Шрам Хол. Междинна спирка: пица. Последна спирка: тъжното ми и празно гнездо.

— Без пица — възрази Рен. — Извинявай, тате, но с Кортни ще ходим на купона на първокурсниците довечера. — Тя стрелна поглед към сестра си и добави: — И Кат трябва да дойде.

— С пица — отсече Кат.

Баща им се усмихна.

— Сестра ти е права, Кат. Трябва да отидеш. Да се запознаеш с нови хора.

— Ще се запознавам с нови хора през следващите девет месеца. Тази вечер предпочитам да отида на пица.

Рен я изгледа изпод око.

— Добре, добре — отвърна баща й и я потупа по рамото. — А сега към Шрам Хол. Дами… — Той отвори вратата.

Кат не помръдна.

— Ела да ме вземеш, като я оставиш — каза тя, кимвайки към сестра си. — Искам да си разопаковам нещата.

Рен не възрази. Просто излезе в коридора.

— Ще се видим утре — каза тя, без дори да погледне Кат.

— Да — отвърна Кат.

* * *

Разопаковането беше приятно. Застла леглото си, подреди новите си, безобразно скъпи учебници на рафтовете над новото си бюро.

Когато баща й дойде да я вземе, отидоха пеша до „Валентино“. Всички хора, които срещнаха по пътя, бяха на възрастта на Кат. Беше направо нереално.

— Защо всички са руси? — попита Кат. — И защо са все бели?

Баща й се разсмя.

— Просто си свикнала да живееш в квартала с най-малко бели в цяла Небраска.

Домът им в южната част на Омаха се намираше в район, населен предимно с мексиканци. Бяха единственото бяло семейство на улицата.

— Сега остава да няма и тако в тоя град — каза тя.

— Мисля, че ми се мерна количка на „Чипотле“.

Кат се намръщи.

— Стига де — смъмри я нежно баща й. — Ти обичаш „Чипотле“.

— Не е там работата.

Пицарията беше пълна със студенти. Неколцина бяха дошли с родителите си като Кат, но повечето бяха в младежка компания.

— Като в научнофантастичен филм е — каза тя. — Никакви деца… Никакви хора над трийсет… Къде са всички възрастни?

— Направо Зеленият сойлент^[1] — отвърна баща й и й подаде парче пица.

Кат се разсмя.

— Във всеки случай аз не мога да мина за възрастен — каза той, почуквайки по масата с два пръста. — На четирийсет и една съм. Колегите ми на тая възраст тепърва мислят за деца.

— Ти си си по-добре — отвърна Кат. — Махаме ти се от главата, докато си още млад, и вече можеш да си водиш мацки вкъщи. Теренът е чист.

— Единствените мацки, които ме интересуват, сте вие двете със сестра ти — каза той, гледайки в чинията си.

— Нали си даваш сметка как прозвуча това?

— Знаеш какво имам предвид. Какво ви става? Никога не сте се карали така преди…

— И сега не се караме — каза Кат, лапайки парче от пицата.

— Отстрани не изглежда така — възрази баща й.

Тя поклати глава. Двете с Рен почти не си говореха напоследък. Как точно да се скарат?

— Рен просто иска да бъде по-… независима.

— Може би има право — отвърна баща й.

Естествено, че има право, кога не е имала, помисли си Кат, но реши да не задълбава. Не искаше да го притеснява допълнително точно сега. Личеше, че е достатъчно изнервен. Не спираше да барабани с пръсти по масата. Явно всичко това му идваше в повече.

— Умори ли се? — попита тя.

Той й хвърли извинителна усмивка и сложи ръка в скута си.

— Беше дълъг ден. Дълъг и труден. Не че не съм го очаквал, но… — Той повдигна веждите си. — И двете, в един и същи ден. Фиууу. Още не мога да повярвам, че няма да се приберем вкъщи заедно…

— Не бързай да се въодушевяваш. Не съм сигурна, че ще изкарам цял семестър тук — каза Кат.

И двамата знаеха, че това не е просто шега.

— Всичко ще бъде наред, миличка — успокои я той и сложи длан върху ръката й. — Ще се справиш. И аз ще се справя. Нали?

Кат не се сдържа да го погледне в очите макар и за миг. Изглеждаше уморен и напрегнат, но се държеше.

— Още мисля, че трябва да си вземеш куче — каза тя.

— Няма да се сещам да го храня.

— Не може ли да го дресираме то да те храни?

* * *

Когато Кат се прибра в стаята, съквартирантката й Рийгън още не се беше върнала. Или пък отново бе излязла. Така или иначе, багажът й изглеждаше недокоснат. Кат подреди и останалите си дрехи в дрешника и отвори кутията с лични неща, които носеше от къщи.

Извади една снимка, на която бяха двете с Рен, и я забоде на корковото табло пред бюрото си. Беше от церемонията за завършването. Бяха облечени с червени тоги и се усмихваха до уши. Рен още не се бе подстригала…

Дори не й беше казала, че има намерение да променя прическата си. Един ден в края на лятото просто се прибра от работа, подстригана като момче. Стоеше й страхотно — което вероятно означаваше, че ще стои страхотно и на Кат. Само дето тя никога нямаше да го разбере. Не можеше да си направи същата прическа, дори да събереше кураж да отреже половин метър коса. Не можеше да копира собствената си близначка.

После Кат извади снимка на баща им в рамка — онази, която открай време стоеше на тоалетката в стаята им. Беше страхотна снимка, от деня на сватбата му. Той беше млад, сияеше от щастие и носеше миниатюрен слънчоглед на ревера. Кат сложи рамката на рафта над бюрото.

Последната снимка бе от абитуриентския им бал. Тя и Ейбъл. Тя беше облечена със сатенена зелена рокля, а той носеше пояс в същия цвят. Кат беше излязла добре на тази снимка, въпреки че лицето й изглеждаше голо и плоско без очилата. Ейбъл също беше излязъл добре, макар и някак отегчен. Той винаги изглеждаше отегчен.

Може би трябваше да му прати есемес, поне да му каже, че е пристигнала, но искаше да изчака да се почувства по-спокойна и по-уверена. Не можеш да поправиш есемес. Ако си мрачна и унила, докато го пишеш, той си остава в телефона ти да ти напомня колко си зле.

На дъното на кутията бяха плакатите й на Саймън и Баз. Разгъна ги внимателно върху леглото. Някои бяха оригинали, рисувани или оцветени специално за нея. Трябваше да избере кои да закачи. Всичките нямаше да се съберат на таблото, а тя вече беше решила да не ги слага по стените — бог знае кой можеше да ги види.

Избра три…

Саймън, вдигнал Меча на Маговете. Баз, седнал на величествен черен трон. Двамата заедно сред вихър от златни листа, с развети от вятъра шалове.

В кутията бяха останали още няколко неща — едно изсъхнало букетче за ръка, наградна лента с надпис Клуб „Чиста чиния“, която Рен й бе подарила, и колекционерски бюстове на Саймън и Баз, които си беше поръчала от Аристократичната колекция.

Кат намери място за всичко, а после седна на очукания дървен стол пред бюрото. Ако стоеше така, с гръб към голите стени и натрупания багажа Рийгън, се чувстваше почти като у дома си.