Рейнбоу Роуъл
Фенка (46)

Глава 23

— Какво значи нео? — попита Кат.

Рийгън вдигна глава от бюрото. Правеше си флашкарти (много си падаше по тях, все така учеше). От устата й висеше незапалена цигара. Опитваше се да ги откаже.

— Задай си въпроса пак, само че по-смислено.

— Н-е-о — каза Кат. — Получих оценките си, но вместо А или В, пише Нео.

— Неоценен — отвърна Рийгън. — Значи, че не са ти вписали оценката.

— Кой?

— Не знам, вероятно преподавателят ти.

— Защо?

— Откъде да знам. Обикновено го правят по изключение — примерно, ако са ти дали допълнителен срок за нещо.

Кат гледаше с недоумение извадката с оценките си. Беше взела изпита си по психология още през първата седмица, така че не се изненада, като видя А срещу този предмет. (Успехът й по психология беше толкова висок, че нямаше смисъл да се явява на изпит). Виж, с творческото писане нещата стояха другояче. Не беше предала курсова работа и можеше да очаква най-много C — ако имаше дивашки късмет, но най-вероятно D.

Беше се примирила с това D. То бе цената, която трябваше да плати за миналия семестър. За Ник. За Ливай. За плагиатството. За това да осъзнае, че не иска да пише книги за упадъка и разрухата в провинциална Америка или за каквото и да било друго.

Кат беше готова да получи това D и да продължи нататък.

Нео.

— Какво трябва да направя? — попита тя Рийгън.

— Мамка му, Кат. Стига си ми задавала въпроси. Откъде да знам какво да правиш? Говори с преподавателя. Ще хвана рак от теб.

* * *

Кат идваше в Андрюс Хол за трети път, откакто бе получила извадката с оценките си. Първите два пъти просто влезе от единия вход на сградата, мина по коридора и излезе през другия.

Този път вече имаше напредък. Отби се в тоалетната.

Беше дошла малко преди да свършат лекциите, които започваха в четири, и от аудиториите изведнъж се изсипаха орди момичета с готини прически и момчета, които приличаха на Ник. Кат се шмугна в тоалетната и сега седеше в една от кабинките, чакайки да се разчисти теренът. Някой си бе направил труда да издълбае почти целия текст на Stairway to Heaven от вътрешната страна на вратата. Бая дълбаене беше паднало. Англицисти.

Кат нямаше никакви курсове по англицистика този семестър и се чудеше дали да смени специалността. Или поне профила — от творческо писане да се прехвърли ренесансова литература. Това щеше да й бъде от голяма полза в реалния живот — глава, пълна със сонети и алюзии с Христос. Ако учиш нещо, от което никой не се интересува, дали хората те оставят на мира?

Тя пусна водата за всеки случай и предпазливо отвори вратата на кабинката. После отиде до един от умивалниците (гореща вода в единия кран, студена в другия) и си наплиска лицето.

Щеше да се справи. Трябваше само да намери канцеларията на факултета и да попита къде е кабинетът на професор Пайпър. Вероятно дори не беше там.

Коридорът вече беше почти пуст. Кат стигна до стълбите и тръгна към канцеларията, следвайки табелите. Надолу по коридора и зад ъгъла. Може би ако просто минеше покрай вратата, щеше да е достатъчен напредък за днес. Тя вървеше бавно като на заколение.

— Кат?

Гласът беше женски, но в паниката си тя в първия момент си помисли, че е Ник.

— Кат!

Тя се обърна по посока на гласа и… видя професор Пайпър в кабинета си точно срещу нея. Стоеше права зад бюрото и й махна да дойде. Кат се приближи.

— Мислех си за теб — каза професор Пайпър с топла усмивка. — Къде се изгуби? Заповядай, ела да си поговорим.

Тя посочи креслото пред бюрото и Кат седна. (Явно професор Пайпър беше в състояние да я контролира с жестове. Като Говорещия с кучета.)

Преподавателката мина отпред и седна на бюрото — типично в неин стил.

— Какво стана с теб? Къде изчезна?

— Н-н-никъде — заекна Кат.

Точно в този момент ужасно й се искаше наистина да изчезне. Това беше твърде бърз напредък. Не го беше планирала. Не се беше подготвила за вероятността действително да осъществи онова, за което бе дошла.

— Не си предаде работата — каза професор Пайпър. — Да не би да ти се е случило нещо?

Кат си пое въздух колкото дълбоко можеше и се опита да прикрие притеснението си.

— Донякъде. Баща ми постъпи в болница. Но не това е причината да не си предам работата. Бях решила да не я пиша още преди го приемат.

Преподавателката опря длани в бюрото и се наведе напред. Изглеждаше изненадана.

— Но защо, Кат? С такова нетърпение очаквах да видя какво ще напишеш.

— Просто… — замънка пак Кат. — Осъзнах, че не ставам за писател.

Професор Пайпър примигна и се отдръпна назад.

— Какви ги говориш? Та ти имаш такъв талант! Ти си родена за писател, Кат!

Беше ред на Кат да примигне.

— Не съм — поклати глава тя. — Опитвах се… Няколко пъти започвах разказа. Вижте… знам какво е мнението ви за фенската литература, но това искам да пиша. Това е моята страст. И наистина ми се удава.

— Изобщо не се съмнявам — каза професор Пайпър. — Ти имаш дарбата на разказвач. Но това не обяснява защо не си завършила курсовата си работа.

— След като си дадох сметка, че това не е за мен, вече не можех да се насилвам да го правя. Исках просто да продължа нататък.

Професор Пайпър я гледаше, умислена, потропвайки с пръсти по бюрото.

Значи така изглежда, когато нормален човек потропва с пръсти.

— Защо твърдиш, че не е за теб? — попита преподавателката. — Всичките ти работи през миналия семестър бяха отлични. Всички до една. Ти си една от най-обещаващите студентки, които съм имала.

— Но аз не искам да пиша свои творби — каза Кат с цялата категоричност, на която бе способна. — Не искам да създавам свои герои и свои светове. Това не ме вълнува. — Тя стисна юмруци в скута си. — Вълнува ме Саймън Сноу. Да, знам, че той не е мое творение, но това няма значение за мен. Предпочитам да изливам душата си в свят, който обичам и разбирам, вместо да се мъча да създам нещо ново от нищото.

Професор Пайпър отново се наведе напред.

— Няма по-завладяващо преживяване от това да създаваш нещо ново от нищото — каза тя и красивото й лице се изопна от гняв. — Помисли си, Кат. Само боговете имат тази привилегия. И майките. Само те могат да дадат живот на нещо ново от самите себе си. Няма нищо по-велико от това.

Кат не очакваше професор Пайпър да приеме решението й без възражения, но определено не беше подготвена за такъв отпор.

— Разбирам ви, но мен това просто не ме вдъхновява — каза тя.

— Нима предпочиташ да вземеш, дори и назаем, нечие чуждо творение?

— Познавам Саймън и Баз. Знам как мислят, какво чувстват. Когато пиша за тях, потъвам изцяло в техния свят и съм щастлива. Когато се опитвам да напиша нещо свое, имам чувството, че плувам срещу течението. Или… падам от висока скала и отчаяно търся клони, за които да се хвана, но трябва сама да ги създам.

— Именно! — възкликна преподавателката и махна във въздуха, сякаш ловеше муха. — Това е да си писател.

Кат поклати глава. В очите й имаше сълзи.

— Може би, но аз не искам да правя това.

— Не искаш или просто те е страх?

Кат въздъхна и избърса очите си с ръкава на пуловера. Друг вероятно досега щеше да й е подал кутията със салфетки, но професор Пайпър беше неумолима.

— Получи специално разрешение, за да се включиш в семинара ми. Трябва да си имала голямо желание да пишеш. И творбите ти бяха чудесни. Не ти ли беше приятно да работиш върху тях?

— Нито една от тях не може да се сравни със Саймън.

— Господи, Кат, наистина ли се съизмерваш с най-успешната писателка на века?

— Да! — отвърна категорично Кат. — Защото, когато описвам героите на Джема Т. Лесли, понякога, в някои отношения, аз наистина съм по-добра от нея. Знам колко налудничаво звучи това, но знам също, че е вярно. Аз не съм бог. Никога не бих могла да създам Света на Маговете, но мога много, ама много добре да манипулирам този свят. С героите на Лесли мога да постигна неща, които никога не бих постигнала със свои герои. В сравнение с тях моите са просто… набързо нахвърляни скици.

— Но с фенска литература нищо не можеш да постигнеш. Тя е мъртвородена.

— Мога да я предоставям на хората да я четат. И страшно много хора действително го правят.

— Но не можеш да си изкарваш прехраната с това. Не можеш да направиш кариера.

— Колко хора въобще правят кариера като писатели? — отсече Кат. Имаше чувството, че всичко в нея е опънато до краен предел. Нервите й. Жилите й. Търпението. — Ще пиша за удоволствие, както другите хора плетат или шият гоблени. И ще намеря нещо друго, с което да изкарвам прехраната си.

Професор Пайпър отново се изправи и скръсти ръце.

— Повече не искам да говорим за фенска литература.

— Ваша воля.

— Но разговорът ни не е приключил.

Кат въздъхна.

— Опасявам се — каза преподавателката, — че никога няма да разбереш на какво си способна всъщност. Че няма да видиш, а и аз няма да видя, какъв рядък талант се крие у теб. Права си, нито една от работите ти през последния семестър не може да се сравни със Саймън Сноу и наследникът на Мага. Но имаш такъв потенциал. Героите ти са като живи, Кат, сякаш всеки момент ще излязат от страниците и ще ти заговорят наистина.

Кат я погледна с неверие и избърса носа си в рамото.

— Мога ли да те попитам нещо? — продължи професор Пайпър.

— И без това ще ме попитате.

Преподавателката се подсмихна.

— Помагала ли си на Ник Мантър за курсовата му работа?

Кат впери поглед в ъгъла на стаята и прехапа устни. Нова вълна от сълзи напираше в очите й. По дяволите! Беше изкарала цял месец, без да плаче.

Тя кимна.

— Бях сигурна — каза кротко професор Пайпър. — Личеше твоят стил. В някои от най-добрите пасажи.

Кат седеше като парализирана.

— Ник ми е асистент. Допреди малко беше тук всъщност. Ще бъде в курса ми за напреднали този семестър. Прекрасно знам как пише. А в тази работа стилът му беше… доста различен.

Кат инстинктивно погледна към вратата.

— Виж… — продължи безмилостно преподавателката. — Искам да ти предложа нещо.

Кат не смееше да вдигне глава.

— Още не съм вписала оценката ти. Надявах се да дойдеш да си поговорим. И не съм задължена да я впиша. Мога да ти дам срок до края на семестъра да завършиш разказа и да ми го предадеш. Щеше да имаш твърдо А по моя предмет, може би дори A+.

Кат се замисли за общия си успех. И за стипендията. И за това, че трябва да завърши този семестър с пълен отличен, за да не й я отнемат. Нямаше право на грешка.

— Наистина ли можете да го направите?

— Мога да правя каквото си искам с оценките на студентите си. Имам пълна власт какво и как ще се случва в моя курс.

Кат усети, че ноктите й се забиват в дланите.

— Мога ли да си помисля?

— Естествено — отвърна ведро професор Пайпър. — Но ако решиш да приемеш предложението ми, искам да идваш редовно при мен до края на семестъра, за да обсъждаме напредъка ти. Ще бъде като индивидуална консултация.

— Добре. Ще си помисля. Аз… Благодаря ви.

Кат взе раницата си от пода и стана. Изведнъж се оказа толкова близо до преподавателката, че инстинктивно сведе очи и бързо се шмугна към вратата. Вдигна поглед едва когато излезе от асансьора в общежитието.

* * *

— Арт слуша.

— Така ли отговаряш по телефона?

— Кат!

— Без „ало“, без нищо?

— Не ми харесва това „ало“. Все едно имам деменция и печеля време, докато се сетя какво се прави, когато звъни телефонът.

— Как си, тате?

— Добре.

— Колко добре?

— Тръгвам си от работа всеки ден в пет. Вечерям у баба ти. А тази сутрин Кели даже ми каза, че изглеждам „впечатляващо уравновесен“.

— Това наистина е впечатляващо.

— Току-що ме уведоми да не ползваме образа на Франкенщайн в предложенията за „Франкенбийнс“, защото вече не е интересен. Децата си падат по зомбита.

— Само дето марката не е „Зомбибийнс“.

— Щеше да стане, ако зависеше от шибания Кели. Днес ми каза да нахвърлям идеи за още две кампании.

— Стига бе! Чудя се как си успял да останеш уравновесен при всичко това.

— Представях си, че ям мозъка му с лъжичка.

— И въпреки това съм впечатлена. Тате, какво ще кажеш да си дойда следващия уикенд?

— Винаги се радвам, като си идваш, Кат… Стига да не го правиш, защото се притесняваш за мен. Чувствам се много по-добре, когато знам, че си спокойна.

— А аз съм спокойна, когато не се притеснявам за теб. Връзката ни е симбиотична.

— Като говорим за това, как е сестра ти?

* * *

Баща й не беше прав за безпокойството. Кат обичаше да се притеснява. Създаваше й усещането, че прави нещо дори когато беше напълно безпомощна.

Като с Ливай.

Нямаше контрол върху това дали ще се засече с него, но можеше да се притеснява по този повод, а докато се притесняваше, имаше чувството, че взима някакви мерки, за да го предотврати. Нещо като ваксина с живо безпокойство. Все едно гледаш мляко да не изкипи.

Процедурата беше следната. Първо се съсипваше от притеснения, че ще се срещне с Ливай и няма да знае какво да прави, а после изреждаше в главата си всички причини, поради които това няма как да се случи.

Като начало Рийгън обеща да го държи настрана, а на нея можеше да се разчита. Освен това Ливай нямаше никаква работа в Централния корпус. Кат непрекъснато си повтаряше, че цялото му време е заето или да учи как се развъждат биволи в Източния корпус, или да работи в „Старбъкс“, или да се натиска с момичета в кухнята си. Така че нямаше никаква причина пътищата им да се пресекат.

И все пак… тя продължаваше да изтръпва всеки път, когато видеше момче с руса коса или пък мернеше някой със зелено яке „Кархарт“. И всеки път, когато й се искаше да е така.

Изтръпна и сега.

Защото той седеше там, където изобщо не му беше мястото: пред вратата на стаята й. Безспорно доказателство, че не се бе притеснявала достатъчно.

Ливай също я видя и скочи на крака. Не се усмихваше. (И слава богу. Въобще не й беше до усмивките му.)

Кат плахо пристъпи напред.

— Рийгън е на лекции — каза тя още докато беше на десетина метра от него.

— Знам — отвърна той. — Затова съм тук.

Кат поклати глава. Жестът можеше да бъде разтълкуван като „не“ или като „недоумявам“ — и двете бяха верни. Тя спря насред коридора. Стомахът така я болеше, че й идеше да се превие на две.

— Просто искам да ти кажа нещо — побърза да я успокои Ливай.

— Предпочитам да не влизаш — каза тя.

— Няма проблем. Мога и тук да ти го кажа.

Кат притисна ръце към стомаха си.

Ливай пъхна ръце в джобовете на якето си.

— Не бях прав.

Тя отново кимна. Защото беше повече от очевидно и защото не знаеше какво друго да направи. Недоумяваше какво иска от нея. Той бръкна още по-дълбоко в джобовете си, по-скоро изпъна ръце, а с тях и якето, и с напълно сериозен тон каза:

— Кат… не беше просто целувка.

— Щом казваш…

Кат погледна към вратата и пристъпи напред с ключа в ръка, сякаш искаше да му подскаже, че разговорът е приключил.

Ливай отстъпи встрани, объркан, но все така добронамерен.

Кат пъхна ключа в ключалката и сложи ръка на дръжката, гледайки в пода. Чуваше го как диша учестено и пристъпва неловко зад гърба й. Ливай!

— Коя от двете? — попита.

— Моля?

— Коя целувка?

Гласът й беше тънък и крехък като мокра хартия.

— Първата — каза Ливай след няколко секунди.

— А втората си беше просто целувка?

— Не искам да говоря за втората — отвърна той.

— Ще ти се наложи.

— Тогава, да — каза той. — Беше просто… нищо.

— А третата каква ще бъде?

— Това подвеждащ въпрос ли е?

Кат сви рамене.

— Кат… опитвам се да ти кажа нещо.

Тя се обърна и веднага съжали. Косата на Ливай беше небрежно отметната назад, а няколко кичура бяха паднали над челото му. Не се усмихваше и сините му очи сякаш бяха превзели цялото му лице.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Не беше просто целувка, Катрин. Нищо не е просто.

— Нищо?

— Нищо.

— И?

Гласът й прозвуча доста по-равнодушно, отколкото всъщност се чувстваше.

Отвътре органите й се смилаха на каша от притеснение. Червата й отдавна бяха заминали. Бъбреците й се разпадаха. Стомахът й се обръщаше с опакото навън, теглейки след себе си и трахеята.

— Ами… — въздъхна Ливай, почти отчаян, и зарови и двете си ръце в косата си. — Ами съжалявам. Не знам защо казах оная глупост в болницата. Тоест, знам защо, но не бях прав. Не, ужасно сгреших. И бих дал всичко да можех да се върна в онази сутрин, когато се събудих тук, и да си поговоря сериозно със себе си. Ако можех да го направя, онова, което стана после, нямаше да се случи.

— Интересно дали ако изобретят някога машина на времето, ще се намери поне един човек, който да я ползва, за да отиде в бъдещето — каза тя.

— Катрин!

— Какво?

— Кажи ми какво мислиш.

Кат не мислеше. Чудеше се как ще живее без бъбреци и се държеше на два крака. Това изчерпваше целия й мисловен капацитет.

— Все още не съм сигурна, че разбирам какво искаш да ми кажеш.

— Искам да ти кажа, че наистина те харесвам. — Ръката му отново беше в косата. Само едната този път. — Ама много. И искам тази целувка да е начало на нещо, а не край.

Кат го погледна. Веждите му бяха свъсени. Страните му за първи път бяха напълно гладки, без намек дори за усмивка. Кукленските му устни бяха свити.

— Усетих я като начало на нещо — добави той и се наклони леко напред.

Кат отстъпи и се залепи като ваденка на вратата.

— Ами добре — кимна тя.

— Добре какво?

— Да влезеш — каза Кат и се обърна да отвори вратата. — За останалото не съм сигурна.

— Съгласен — отвърна Ливай.

Тя долови в гласа му наченка на усмивка и направо й прималя.