Рейнбоу Роуъл
Фенка (20)

Глава 10

Професор Пайпър още не им беше върнала текстовете с ненадеждния разказвач (което докарваше Ник до параноя), но вече настояваше да започнат да пишат курсовите си работи — разказ от десет хиляди думи. „Не отлагайте до последния момент, каза им тя, седейки на катедрата и клатейки крака. Разказите ви ще звучат така, сякаш сте ги писали предишната нощ, а аз не искам поток на съзнанието.“

Кат нямаше представа как ще се справи с всичко. Курсовата работа, седмичните задачи, цялото останало четене и писане по всички други предмети. Есетата, казусите, докладите. Плюс писането с Ник във вторник, а често и в четвъртък. Плюс имейлите, записките и отговарянето на коментари…

Имаше чувството, че плува в думи. Че понякога се дави в тях.

— Случвало ли ти се е да ти се струва, че си в черна дупка — попита тя Ник във вторник вечер. — Обърната черна дупка…

— Тоест, нещо, което експлодира навън, вместо да поглъща?

— Не, нещо, което поглъща, но навън — опита се да обясни тя, отпускайки глава върху раницата си. Усещаше течението върху врата си. — Обърната черна дупка от думи.

— Искаш да кажеш, че светът наоколо те изцежда… откъм думи? — попита той.

— Не съвсем. Поне не засега. Но думите се сипят от мен с такава скорост, че не знам откъде се взимат.

— И се притесняваш, че запасите ти са се изчерпали и думите вече смучат кръв и плът? — каза сериозно той.

— И въздух от дробовете ми — допълни тя.

Ник я погледна, свъсил плътните си вежди. Очите му бяха мастиленосини, с един особен цвят, който не съществуваше в светлинния спектър.

— Не — отвърна той. — Никога не съм се чувствал така.

Тя се разсмя и поклати глава.

— От мен думите излизат като паяжината от ръцете на Спайдърмен — каза Ник, свивайки двата си средни пръста към дланта. — Фшшш!

Кат се опита да се усмихне, но я изби на прозявка.

— Хайде — подкани я той. — Полунощ е. Да тръгваме.

Тя събра книгите си. Тетрадката винаги оставаше у него — все пак беше негова — и той работеше по историята между срещите им в библиотеката (или каквото беше това).

Навън бе по-студено, отколкото Кат очакваше.

— До утре — махна й Ник. — Да видим дали Пайпър ще ни върне най-после работите.

Кат кимна, но той вече се отдалечаваше. Тя извади телефона да се обади в стаята си.

— Ей! — каза тихо някой.

Кат подскочи и рязко се обърна. Беше Ливай. Стоеше под лампата като в етюд, озаглавен „Мъж, облегнат на уличен стълб“.

— Винаги свършваш в дванайсет — усмихна се той. — Реших да те предваря. Много е студено, за да чакаш навън.

— Благодаря — отвърна тя и двамата тръгнаха към общежитието.

Ливай беше необичайно мълчалив.

— Това ли беше момчето, с което учите? — попита той едва когато бяха преполовили пътя.

— Да — отвърна Кат в шала си. Дъхът й се втечни и замръзна във вълната. — Познаваш ли го?

— Виждал съм го наоколо.

Тя не отговори. Беше прекалено студено за приказки, а и беше по-уморена от обикновено.

— Не ти ли е предлагал да те изпрати до къщи?

— Не съм го молила — отвърна бързо Кат. — И теб не съм молила.

— Факт! — каза Ливай.

Последва мълчание. И нова порция студ.

Въздухът опари гърлото й, когато най-после реши да отговори.

— Така че, може да не го правиш.

— Не ставай смешна — каза Ливай. — Не това имах предвид.

* * *

Значи така изглеждаш, когато криеш нещо толкова важно от мен. По нищо не ти личи, мислеше си Кат при първото си виждане с Рен тази седмица.

Обядваха с Кортни, както обикновено, и Кат се питаше дали сестра й изобщо възнамерява да говори с нея по въпроса… който баща им бе повдигнал. Кой знае колко други неща премълчаваше? И кога беше започнала да го прави? Откога пресяваше онова, което споделяше с нея?

И аз мога така, помисли си Кат. Да крия от нея.

Но истината бе, че нямаше никакви тайни от Рен и не искаше да има. Чувстваше се прекрасно, че не се налага да мисли какво говори пред нея. Беше толкова освобождаващо.

Търсеше възможност да поговори насаме със сестра си, но Кортни все беше с тях. (И не спираше да дрънка най-безумните глупости, които човек може да си представи. Сякаш животът й беше кастинг за риалити шоу по MTV.)

След няколко дни Кат най-после реши да повърви с Рен до аудиторията, в която имаше занятия, дори с риск да закъснее за час.

— Какво става? — попита Рен, когато Кортни заприпка ведро към семинара по икономика.

Беше започнало да вали — неприятен мокър сняг.

— Ами… нали си ходих до къщи миналия уикенд… — подхвана Кат.

— Да, вярно. Как е татко?

— Добре… даже много добре. Опитват се да спечелят „Гравиоли“ за клиент.

— „Гравиоли“?! Това е страхотно.

— Да. Изглеждаше много въодушевен. И нямаше нищо притеснително. Всичко друго си беше наред.

— Казах ти, че няма нужда от нас — каза Рен.

— Глупости! — изсумтя Кат. — Повече от очевидно е, че му липсваме. Ако имаше котка, щеше да бъде олицетворение на типичния самотник. Яде по закусвалните и спи на дивана.

— Нали каза, че е добре.

— Предвид обстоятелствата. Трябва да се приберем заедно следващия път.

— Следващият път ще е за Деня на благодарността. Мисля, че няма да пропусна.

Кат спря да върви. Вече почти бяха стигнали до аудиторията на Рен, а дори не беше обелила дума по онзи въпрос.

— Разбрах от татко… че ти е казал…

Рен въздъхна, сякаш знаеше какво следва.

— Да.

— Казала си, че ще си помислиш.

— Да.

— Защо? — попита Кат, опитвайки се по всякакъв начин да не се разциври.

— Защото ни е майка — отвърна Рен. — И ще си помисля.

— Но… — понечи да възрази Кат. Не че не намираше аргументи. Просто бяха толкова много, че не знаеше откъде да започне. Блъскаха се в главата й като хора, които бягат от горяща сграда и се тълпят на изхода. — Тя ще съсипе всичко.

— Вече го е съсипала — отвърна Рен. — Какво повече може да направи? Да ни зареже пак?

— Естествено.

Рен поклати глава.

— Както и да е. Просто искам да си помисля.

— Ще ми кажеш ли, ако решиш нещо?

— Не и ако ще се разстройваш така — изгледа я Рен изпод вежди.

— Имам пълното право да се разстройвам от подобни неща.

— Знам. Просто не ми харесва — отвърна Рен и погледна през рамо към вратата на аудиторията. — Закъснявам.

Кат също закъсняваше.