Рейнбоу Роуъл
Фенка (70)

Глава 35

— Погледни тези сладурчетата — каза Рийгън и си придаде миловидно изражение. — Колко са пораснали.

Бяха в столовата. Кат се обърна към витрините с храна и забеляза две първокурснички, които видимо бяха препили предишната нощ.

— Още помня нощта, в която се прибраха у дома с първите си татуировки на Бамби — продължи Рийгън, все така грижовно.

— И сутринта, в която видяхме, че татуировките са се инфектирали — додаде Кат, отпивайки от доматения си сок.

Ето едно нещо, което определено щеше да й липсва от общежитието. Четири различни вида сок от смесител, включително доматен — къде другаде ще ти предложат доматен сок? Рийгън се отвращаваше, като я гледаше да го пие. „Имам чувството, че пиеш кръв, казваше тя, само че с консистенцията на сос грейви.“

— Чудя са колко познати лица ще видим догодина — каза тя, продължавайки да гледа препилите момичета. — Всяка година идва нова партида, а повечето от тях не се връщат тук за втори тур.

— Следващата година няма да направя грешката да се привържа толкова — каза Кат.

Рийгън изсумтя.

— Трябва да подадем молбите за общежитие още сега, ако искаме да останем в същата стая и догодина.

Кат остави сока.

— Чакай малко. Да не искаш да кажеш, че имаш желание да живееш с мен още една година?

— Естествено! Та теб през повечето време те няма. Най-после се уредих със самостоятелна стая.

Кат се усмихна и отново отпи от доматения сок.

— Ами… ще си помисля. Имаш ли още готини бивши гаджета?

* * *

Рен беше права.

Тормозеше Кат да качва по една глава от Само напред всяка божа вечер.

— Иначе никога няма да успееш до излизането на Осмият танц.

Щяха да отидат на тържественото представяне на романа в Омаха, който щеше да бъде пуснат по книжарниците в полунощ. Ливай също искаше да дойде.

— Ще се облечем ли като героите? — попита той предишната вечер, докато бяха в стаята му.

— Не сме го правили от прогимназията — отвърна Кат, която седеше на канапето с лаптоп в скута.

Вече можеше да пише в негово присъствие, а тези дни беше толкова съсредоточена върху Само напред, че сигурно щеше да пише и в стая, пълна с животни от цирка.

— Жалко — каза той. — Много исках да се маскирам.

— И като какво щеше да се маскираш?

— Като Мага. Или може би като някой от вампирите, граф Видалия например. Или не, като Баз. Ще ти се прииска да ми се нахвърлиш, ако се облека като Баз, нали?

— Мен и сега ми се иска да ти се нахвърля.

— Каза тя от другия край на стаята.

— Извинявай — погледна го жално Кат и разтри очите си. Ливай цяла вечер я подкачаше. Искаше да я разконцентрира, за да прекъсне за деня и да му обърне внимание. — Просто трябва да свърша тази глава, ако искам Рен да я прочете, преди да си легне.

Беше толкова близо до финала, че всяка сцена бе от значение. Ако напишеше нещо глупаво сега, нямаше да има възможност да го поправи или да го замаже по-късно. Вече нямаше място за пълнежи. Всеки ред водеше към развръзката или към финалната сцена за някой от героите. Кат искаше всеки от тях да получи финала, който заслужаваше. Не само Баз и Саймън, не само Агата и Пинелъпи, а и всички останали персонажи — Деклан, нерешителният ловец на вампири, Еб, пастирът на кози, професор Бенедикт, треньорът Мак…

Гледаше да не обръща внимание на посещенията на страницата й — това само я напрягаше още повече, но знаеше, че са достигнали рекордни нива. Бяха десетки хиляди. Получаваше толкова много коментари, че Рен се бе наела да ги администрира от нейно име. Влизаше в профила й и благодареше на хората или отговаряше на въпросите им, доколкото можеше.

Засега Кат успяваше да се справи и с ученето за колежа, но й костваше огромни усилия. Всяка задача беше като препятствие, което трябваше да прескочи, за да се върне към Саймън и Баз.

Хубавото на цялото това писане бе, че мозъкът й на практика не напускаше Света на Маговете. Когато сядаше да пише, не й се налагаше да навлиза бавно в историята, за да възстанови предишния ритъм. Беше си в нея постоянно. По цял ден. Реалният живот бе нещо, което се случваше в периферното й зрение.

Лаптопът й изведнъж се затвори и тя едва успя да дръпне пръстите си навреме. Дори не беше забелязала кога Ливай бе дошъл до нея на канапето. Той взе компютъра и внимателно го остави на пода.

— Рекламна пауза.

— В книгите няма рекламни паузи.

— Не съм много по книгите — каза той и я притегли към себе си. — Антракт?

Кат с неохота седна в скута му, все още мислейки дали да остави последното нещо, което бе написала, или да го махне.

— И антракт няма.

— Какво има тогава?

— Край.

Ръцете му бяха на ханша й.

— Ще стигнеш и дотам — каза той, заравяйки лице в шията й.

Косата му я погъделичка по брадичката и магията в главата на Кат се разсея. По-скоро се смени с друга.

— Добре, добре — въздъхна тя, целуна го по главата и се плъзна по-близо до гърдите му. — Антракт.

* * *

— Трябва да посветиш отделна глава на Пинелъпи — каза Рен.

Вървяха към общежитието, газейки в разтопен сняг. Рен носеше жълти гумени ботуши и непрекъснато скачаше в локвите, пръскайки всичко наоколо. Краката и глезените на Кат вече бяха подгизнали.

— Къде точно да я вмъкна? — въздъхна тя. Снегът се топеше, но дъхът й все още излизаше бял в студа. — Трябваше да я напиша преди две седмици. Сега ще изглежда изнасилено… Ето затова истинските писатели първо завършват книгата, пък после я показват на когото и да било. Какво ли не бих дала да мога да се върна назад и да пренапиша някои неща.

— Ти си истински писател — каза Рен, джапайки в поредната локва. — Като Дикенс. И той е публикувал на части.

— Ще ги запаля тия ботуши.

— Понеже завиждаш — отвърна Рен и пак мина през локва.

— Въобще не завиждам. Отвратителни са. Сто на сто краката ти се изпотяват в тях.

— Много важно. Никой не знае.

— Аз ще узная, като влезеш в стаята ми и ги събуеш. Отвратителни са.

— Добре че ме подсети — каза Рен. — Отдавна се каня да говоря с теб по този въпрос.

— По кой по-точно?

— За стаята. За стаите въобще. Какво ще кажеш догодина да живеем заедно? Може и в Паунд Хол, ако предпочиташ. Все ми е тая.

Кат спря и се обърна към сестра си, озадачена. Рен направи още няколко крачки, преди да се усети, след което също спря.

— Искаш да бъдем съквартирантки? — попита Кат.

Рен се чувстваше неловко. Личеше си.

— Защо не? — сви рамене тя. — Стига да искаш, естествено. Стига да не ми се сърдиш още за… всичко.

— Не ти се сърдя — отвърна Кат.

В спомените й изникна онзи ден миналото лято, когато Рен й каза, че не иска да живеят заедно. Кат никога не се бе чувствала по-предадена. Почти никога.

— Наистина не ти се сърдя — повтори тя, този път съвсем искрено.

Рен се усмихна и джапна в една локва пред тях.

— Радвам се.

— Но не мога — добави Кат.

Лицето на Рен помръкна.

— Какво искаш да кажеш?

— Вече се разбрах с Рийгън да живеем заедно.

— Но тя не може да те понася.

— Какво? Не е вярно. Защо мислиш така?

— Държи се супергадно.

— Просто си е такава. Всъщност мисля, че съм най-добрата й приятелка.

— О! — посърна Рен.

Приличаше на малко дете. Кат се чудеше какво да каже…

— А моята най-добра приятелка си ти — смотолеви тя. — Нали знаеш? По рождение и до живот.

— Знам… Не, всичко е наред. Трябваше да се сетя, че сигурно ще решите да живеете заедно и следващата година.

Тя отново тръгна и Кат я последва.

— Ами Кортни? Няма ли да остане в същата стая?

— Мести се в сградата на „Делта Гама“.

— Да, забравих, че стана техен член.

— Но не те попитах заради това — каза Рен, сякаш чувстваше, че е важно да го подчертае.

— Трябва да дойдеш в Паунд. Можем да живеем на един етаж. Сериозно ти говоря.

Рен се усмихна и вдигна чело. Вече го беше преглътнала.

— Да — отвърна тя. — Защо не? И без това ми е по-близо до лекциите.

Кат се засили и скочи в следващата голяма локва, опръсквайки Рен чак до бедрата. Рен рипна като попарена и изпищя. Определено си струваше. Пък и краката на Кат вече бяха съвсем мокри.