Рейнбоу Роуъл
Фенка (4)

Глава 2

В книгите, когато човек се буди на непознато място, винаги е объркан за миг, докато не осъзнае къде се намира.

Това никога не се бе случвало на Кат. Безпогрешно си спомняше къде е заспала.

И все пак се почувства странно, когато чу познатата аларма за събуждане да звъни в това съвсем ново за нея място. Светлината в стаята беше особена, прекалено жълта за ранния сутрешен час, а и въздухът имаше някаква непривична миризма на почистващи препарати, с която едва ли щеше да свикне. Кат взе телефона да изключи алармата и си даде сметка, че още не е писала на Ейбъл. Дори не си беше проверила пощата и акаунта във ФенФикс, преди да си легне.

Ден първи, написа тя на Ейбъл. Повече после. х, о и т.н.

Леглото в другия край на стаята беше празно.

Виж с това определено можеше да свикне. Може би пък Рийгън щеше да прекарва нощите в стаята на гаджето си. Или в квартирата му. Той изглеждаше по-голям и сигурно живееше извън студентското градче с още двайсет момчета в някоя порутена къща с продънен диван на двора.

Дори и сама Кат се притесняваше да се преоблече в стаята. Рийгън можеше да влезе всеки момент, гаджето й — също… А и единият, и другият можеше да си пада по снимането на непознати с мобилен телефон.

Затова взе дрехите си и отиде да се преоблече в една от кабинките в банята. При умивалниците имаше едно момиче, което отчаяно се опитваше да засече погледа й, но тя се направи, че не я забелязва.

Оправи се бързо и имаше достатъчно време да отиде да закуси, но не се чувстваше готова да се яви в столовата сама. Не знаеше нито къде се намира, нито какъв е редът…

На ново място най-възловите правила обикновено са онези, които никой не си прави труда да ти обясни (а и не можеш да ги намериш в интернет). Като например къде трябва да се наредиш на опашка? Каква храна можеш да вземеш? Къде трябва да застанеш, после къде трябва да седнеш? Какво правиш, след като свършиш? Защо всички те оглеждат… Въобще сложна работа.

Кат отвори кутия с вафли. Под леглото имаше складирани още четири такива кутии и три огромни буркана с фъстъчено масло. Ако ги консумираше с мярка, можеше да не й се наложи да ходи в столовата чак до октомври.

Отвори лаптопа си, докато ядеше вафлата, и влезе в акаунта си във ФенФикс. На страницата й имаше няколко нови коментара, все от хора, които чакаха продължението на историята й и се жалваха, че не е писала нищо предния ден.

Здравейте, хора, натрака набързо тя. Извинявайте за вчера. Първи ден в колежа, семейни ангажименти и прочее. Днес май също няма да успея, но ви обещавам да ви се реванширам във вторник. Готвя ви нещо суперинтересно. Доскоро. Маджикат.

* * *

Докато вървеше към аудиториите, Кат не можеше да се освободи от чувството, че играе колежанка в тийнейджърски филм. Декорът беше идеален — тучни зелени площи, тухлени сгради, студенти с раници навсякъде. Тя намести притеснено чантата на гърба си. Боже, сигурно изглеждам като излязла от рекламна брошура на колеж.

Стигна до стаята, в която щеше да има „Американска история“, десет минути по-рано, но пак не достатъчно навреме, че да намери свободно място в дъното. Всички наоколо бяха като стреснати и изглеждаха неестествено, сякаш твърде дълго бяха умували какво да облекат.

(Облечи се както смяташ да ходиш занапред, си бе казала тя, когато си приготви дрехите предишната вечер. Джинси. Тениска със Саймън. Зелена жилетка.)

Момчето на съседния чин имаше слушалки в ушите и клатеше някак театрално глава. Момичето от другата страна непрекъснато премяташе косата си от едното рамо на другото.

Кат затвори очи. Чуваше скърцането на чиновете им. Усещаше миризмата на дезодорантите им. Самата мисъл, че са там, я караше да се чувства притисната в ъгъла.

Ако не беше чак толкова горда, можеше да запише този предмет със сестра си — и на двете им трябваха кредити по история. Може би беше добре да учи заедно с Рен, докато още можеше. Интересите им бяха съвсем различни. Сестра й искаше да учи маркетинг и евентуално да се занимава с реклама като баща им.

Кат не можеше да си представи, че ще работи едно и също всеки ден, че ще прави кариера. Беше избрала да учи английски с надеждата, че ще прекара следващите четири години в четене и писане. А може би и още четири след това.

Вече беше прегледала обстойно конспекта по творческо писане за първокурсници и още през пролетта бе успяла да убеди академичния си наставник, че ще се справи с курса „Увод в писането на художествена проза“, който по принцип беше за второкурсници. Това бе единственият предмет — всъщност може би единственото нещо в колежа, — което очакваше с нетърпение. Преподавателката, която го водеше, беше истинска писателка с три издадени романа (все за упадъка и разрухата в провинциална Америка). Кат ги беше прочела и трите през лятото.

— Защо четеш това? — попита Рен, като я видя.

— Кое?

— Нещо без дракони или елфи на корицата.

— Експериментирам.

— Шшт! — каза сестра й и закри ушите на филмовия герой върху плаката над леглото й. — Баз ще те чуе.

— Баз не се съмнява във връзката ни — отвърна Кат и не можа да сдържи усмивката си.

Сега, като се сети за Рен, й се прииска да й се обади.

Сигурно беше дивяла до зори. Всички в студентското градче май бяха купонясвали цяла нощ, ако се съди по шумотевицата. Кат се чувстваше като под обсада сама в празната си стая. Отвсякъде се чуваха викове, смях, музика. Рен не би била в състояние да устои на такова изкушение.

Кат изрови телефона си от раницата.

Будна?

Няколко секунди по-късно телефонът изпиука.

Това не е ли моя реплика?

Бях мн. уморена да пиша снощи, отговори Кат_. Легнах в 10._

Тин-дин. Зарязваш феновете? Толкова скоро?

Кат се усмихна.

Ще ти се…

Приятен ден.

И на теб.

В този момент в залата влезе мъж на средна възраст с карирано сако и обнадеждаващ вид. Кат изключи телефона и го пусна в раницата.

* * *

Когато се върна в общежитието, умираше от глад. С това темпо запасите й от вафли нямаше да й стигнат дори за седмица…

На пода, пред вратата на стаята й, седеше едно момче. Същото от предишния ден. Гаджето на Рийгън. Или може би партньорът й за пушене.

— Катрин! — възкликна той с усмивка и понечи да се изправи, което изглеждаше доста по-сложна процедура от обичайното. Краката и ръцете му бяха прекалено дълги за тялото му.

— Казвам се Кат — натърти тя.

— Сигурна ли си? — отвърна той и прекара пръсти през косата си, сякаш за да подчертае, че е все така рошава.

— Напълно — отсече тя. — Имала съм достатъчно време да се уверя.

Той стоеше пред вратата и я чакаше да отвори.

— Рийгън тук ли е? — попита Кат.

— Ако беше тук, нямаше да вися в коридора — ухили се той.

Тя пъхна ключа в ключалката, но не отвори вратата. Нямаше намерение да го пусне вътре. Вече беше надвишила дневния си лимит за нови и странни преживявания. Единственото, което искаше в момента, бе да се свие в новото си скърцащо легло и да излапа три вафли една след друга.

— Кога ще дойде? — попита тя и хвърли поглед надолу по коридора.

Той сви рамене.

На Кат й прималя.

— Ами не мога просто да те пусна да влезеш — изтърси тя.

— Защо?

— Та аз не те познавам.

— Ти добре ли си? — разсмя се той. — Нали се запознахме вчера. Вътре, в същата тая стая.

— Да, но това не значи, че знам що за човек си. Дори Рийгън не познавам.

— И нея ли ще оставиш да виси отвън?

— Виж… — подхвана стеснително Кат. — Не мога да те пусна просто ей така в стаята си. Дори не знам името ти. Просто положението бие твърде много на… изнасилване.

— На изнасилване ли?

— Разбираш какво имам предвид — каза тя.

Той я изгледа изпод око и поклати глава, без да спира да се усмихва.

— Не съвсем, но вече не искам да вляза в стаята. Това с изнасилването хич не ми харесва.

— И на мен — отвърна тя с облекчение.

Той се облегна на стената и се спусна отново на пода, гледайки я от долу нагоре.

— Казвам се Ливай впрочем — подхвърли и й подаде ръка.

Кат свъси вежди и с неохота пое дланта му.

— Хубаво — отвърна тя, а после отвори вратата и светкавично я затвори след себе си.

Щом влезе вътре, грабна лаптопа си и вафлите и изпълзя в единия край на леглото.

* * *

Опита се да се поразтъпче из стаята, но мястото не беше достатъчно. Вече определено се чувстваше като в затвор тук, особено пък сега, когато гаджето на Рийгън — Ливай, както стана ясно — стоеше на пост пред вратата. Или по-скоро седеше на пост. Щеше да й стане по-леко, ако просто поговореше с някого, но й се струваше прекалено рано да се обади на Рен. Затова звънна на баща си. Не го намери. Остави съобщение на телефонния секретар.

После написа есемес на Ейбъл:

Ехо, ден първи мина. Ти?

Не получи отговор.

След това взе да разлиства учебника по социология, но бързо го заряза и пусна лаптопа. Накрая стана да отвори прозореца. Навън беше топло. Някакви момчета се пръскаха с водни пистолети пред отсрещния студентски клуб. Пи-Капа-Разкривен Омикрон.

Кат грабна телефона и набра сестра си.

— Девойко… — чу се гласът на Рен отсреща, — как мина първият ти учебен ден?

— Добре. А твоят?

— Нормално — отвърна Рен. Винаги успяваше да звучи ведро и безгрижно. — Малко изнервящо, но все пак… Не можах да намеря аудиторията за часа по статистика. Бях объркала сградата.

— Ужас.

Вратата се отвори и в стаята влязоха Рийгън и Ливай. Рийгън я изгледа странно, Ливай беше все така усмихнат.

— Да, кофти беше — каза Рен. — Закъснях само няколко минути, но пак се почувствах като пълен идиот… Виж, двете с Кортни тъкмо излизахме за вечеря. Може ли да ти се обадя по-късно? Или дай направо да се видим утре на обяд. Решихме да обядваме в Селек Хол. Знаеш ли къде е?

— Ще го намеря — отвърна Кат.

— Супер. До утре тогава.

— До утре — каза Кат, затвори телефона и го прибра в джоба си.

Ливай вече се бе проснал напряко на леглото на Рийгън.

— Вземи да помогнеш нещо — смъмри го тя и метна смачкан на топка чаршаф в лицето му. После се обърна към Кат и смотолеви едно „здрасти“, колкото да не е без хич.

— Здрасти — отвърна Кат и постоя известно време в очакване да тръгне някакъв разговор, но Рийгън не даваше вид да й се говори. Ровеше из кашоните, сякаш търсеше нещо конкретно.

— Как беше първият ти ден в колежа? — попита Ливай.

Кат отначало не разбра, че говори на нея.

— Добре — отвърна.

— Първи курс си, нали? — продължи той.

Застилаше леглото на Рийгън и на Кат й мина мисълта, че може би възнамерява да прекара нощта тук, което просто нямаше да стане. В никакъв случай.

Той продължаваше да я гледа въпросително и да й се усмихва насреща, така че нищо друго не й оставаше, освен да кимне.

— Лесно ли се ориентира из колежа?

— Да…

— Запозна ли се с някого?

Да, помисли си тя. С вас двамата.

— Не по собствено желание — каза.

Рийгън изсумтя от дрешника.

— Къде са калъфките ти за възглавници? — попита Ливай към дрешника.

— В някой кашон — отвърна Рийгън.

Той започна да вади неща от най-близкия кашон и да ги реди на бюрото на Рийгън, като че ли знаеше къде им е мястото. Главата му висеше напред, сякаш едва се крепеше на врата му. Приличаше на една от онези кукли на екшън герои, чиито чаркове са хванати отвътре с ластици. Само че при него ластиците се бяха разтеглили. Въобще изглеждаше малко смахнат. Рийгън също. Лика-прилика са си, помисли си Кат.

— Какво учиш? — попита той.

— Английски — отвърна тя и след доста голяма пауза каза: — А ти?

Той видимо се въодушеви, че го пита нещо.

— Управление на природните ресурси.

Кат нямаше представа какво е това, но не искаше да пита.

— Моля те да не почваш да обясняваш следването си сега — възропта Рийгън. — Дай да въведем едно правило до края на годината. Никакви разговори на тема управление на природните ресурси в стаята ми.

— Тази стая е и на Катрин — възрази Ливай.

— Кат — поправи го Рийгън.

— Ами ако не си тук? — попита той. — Можем ли да говорим за това в твое отсъствие?

— В мое отсъствие мисля, че ще висиш в коридора — отвърна тя.

Кат се усмихна зад гърба на Рийгън, но видя, че Ливай я гледа, и отново си придаде сериозен вид.

* * *

Всички в залата изглеждаха така, сякаш цяла седмица бяха живели само за това. Все едно бяха на някакъв много як концерт или пък на премиера на дълго чакан филм.

Когато професор Пайпър влезе няколко минути по-късно, първото, което мина през ум на Кат, бе, че в действителност е по-дребничка, отколкото изглеждаше на снимките върху кориците на книгите й.

Може би просто така й се струваше. Все пак снимките бяха портретни. Но пък професор Пайпър наистина ги изпълваше с високите си скули, големите си светлосини очи и невероятно гъстата си дълга, кестенява коса.

На живо косата й беше все така впечатляваща, но с повече сиви кичури и малко по-непокорна, отколкото на снимките. Иначе беше толкова нисичка, че й се наложи леко да подскочи, за да седне върху катедрата.

— Е… — каза тя вместо поздрав, — добре дошли в часа по художествена проза. Виждам познати лица… — добави и се усмихна на няколко души в залата.

По всичко личеше, че Кат е единствената първокурсничка. Вече беше започнала да разпознава отличителните белези. Видимо нова раница. Грим при момичетата. Тениски с вървежни надписи при момчетата.

Всичко по Кат — от новите й червени кецове до очилата с тъмнолилави рамки — беше купено от „Таргет“^[1]. Студентите от по-горните класове до един носеха „Рей-Бан“. Преподавателите също. Ако Кат можеше да се сдобие с чифт черни рамки „Рей-Бан“, сигурно щеше спокойно да си поръча джин с тоник в някой от местните барове, без да й поискат лична карта.

— Добре — каза професор Пайпър. — Радвам се, че сте тук.

Гласът й беше топъл и леко дрезгав — човек би казал, че мърка, без това да е дразнещо. Говореше точно толкова тихо, колкото да я чуват всички, но само ако наистина пазят тишина.

— Имаме много работа този семестър — продължи тя, — така че нека не губим нито минута повече. Да се гмурнем веднага. — Тя се наведе напред, увисвайки на самия край на катедрата. — Готови ли сте да се гмурнете с мен?

Повечето студенти кимнаха. Кат впери поглед в тетрадката си.

— Добре. Да започнем с един въпрос, на който няма правилен и грешен отговор… Защо пишем романи?

Един от по-големите студенти реши да се прежали.

— За да изразим мислите си.

— Определено — каза професор Пайпър. — Ти затова ли пишеш?

Младежът кимна.

— Добре… Друго?

— Защото ни харесва да чуваме собствения си глас — каза едно момиче с прическа като на Рен, може би дори още по-яка. Приличаше на Миа Фароу в Бебето на Розмари (само че с чифт „Рей-Бан“).

— Да — засмя се професор Пайпър. Смехът й беше по детски звънлив. — Аз точно затова пиша. Затова и преподавам. — Всички се разсмяха заедно с нея. — Друго?

Защо пиша?, запита се Кат, опитвайки се стигне до някакъв дълбокомислен отговор с ясното съзнание, че дори и да успее, никога няма да го каже.

— За да открием нови светове — подхвърли някой.

— Или пък стари светове — обади се друг.

Професор Пайпър кимаше.

За да се преселим другаде, помисли си Кат.

— А може би за да открием себе си? — добави преподавателката.

— За да се освободим — изчурулика едно момиче.

За да се освободим от себе си.

— Да покажем на околните какво става в главата ни — каза едно момче с тесни червени джинси.

— В случай че искат да знаят — допълни професор Пайпър.

Всички се разсмяха.

— За да караме хората да се смеят.

— За да привлечем внимание.

— Защото само това умеем да правим.

— Говори за себе си — каза преподавателката. — Аз умея да свиря и на пиано. Но продължавайте. Всичко това страшно ми харесва.

— За да заглушим гласовете в главата си — подхвърли момчето, което седеше пред Кат. Имаше черна, късо подстригана коса, която се събираше в мъхеста плетеница на врата му.

За да престанем да бъдем каквито и да било, където и да е, помисли си Кат.

— За да оставим следа — обади се пак Миа Фароу. — Да създадем нещо, което ще ни надживее.

— Безполово възпроизводство — каза момчето отпред.

Кат се опита да си се представи пред лаптопа и да опише с думи как се чувства. Какво ставаше, когато имаше вдъхновение, когато писането й вървеше, когато думите се лееха от главата й, без дори да се замисли, когато бликаха от нея като в игра на рими, като при рапиране, като при скачане на въже, помисли си тя, скачаш, миг преди въжето да те удари по глезените.

— За да споделим нещо истинско — каза поредното момиче, поредният чифт „Рей-Бан“.

Кат поклати глава.

— И така, защо пишем романи? — попита отново професор Пайпър.

Кат заби поглед в тетрадката си.

За да изчезнем.