Рейнбоу Роуъл
Фенка (34)

Глава 17

Не говориха в колата. А Кат не се разплака. И слава богу. И без това се чувстваше като пълна глупачка…

Понеже беше глупачка.

Какво си мислеше? Че Ливай наистина я харесва? Как можеше дори да го допусне, след като през последните два дни сама беше посочила всички възможни причини, поради които това бе немислимо.

Може би се беше подвела, защото Рийгън смяташе, че е възможно, а тя не беше вчерашна…

Когато паркираха пред общежитието, Кат понечи да слезе, но Рийгън я спря.

— Чакай малко — каза й. Кат я погледна, стискайки дръжката на вратата. — Ужасно съжалявам. Изобщо не съм очаквала да се случи подобно нещо.

— Предпочитам да се правя, че не се е случило — отвърна Кат и усети, че очите й се пълнят със сълзи. — Не искам да говорим за това. И… знам, че ти е най-добрият приятел, но наистина те моля и ти да не говориш с него за тази вечер… нито пък за мен. Никога. И без това се чувствам като пълен идиот.

— Разбира се — отвърна Рийгън. — Както искаш.

— Искам да не го споменаваме повече.

— Дадено.

* * *

Рийгън умееше да си държи езика зад зъбите.

Не отвори дума за Ливай до края на уикенда. В събота сутрин той се обади на Кат, но тя не вдигна. Няколко секунди по-късно позвъни на Рийгън.

— Не го пренебрегвай заради мен — каза Кат. — Нали се разбрахме, че ще се държим така, сякаш нищо не се е случило?

— Ало… — каза Рийгън в телефона. — Да… Добре… Звънни ми отдолу. Кат се опитва да учи.

Половин час по-късно телефонът на Рийгън иззвъня и тя тръгна.

— До после — махна на Кат от вратата.

— Да — кимна й тя.

На следващия ден Ливай отново се опита да се свърже с Кат. Два пъти. Прати й и есемес, който гласеше:

Значи намериха петия заек. И сега какво? Предлагам джинджифилово лате и кекс с тиква за сведения по темата.

Ако не беше отишла на купона — ако не беше видяла Ливай в действие, щеше да възприеме това съобщение като покана за среща.

Знаеше, че, рано или късно, ще го види. Той беше най-добрият приятел на Рийгън и двамата все още учеха заедно…

Рийгън вероятно нямаше да му даде да припари, ако Кат я помолеше за това, но тя не искаше Ливай да почне да задава въпроси. Затова просто гледаше да не стои много-много в стаята. Започна да ходи в библиотеката след вечеря и да чете там. Ник обикновено го нямаше. Читалните бяха пусти. Кат носеше лаптопа си и се опитваше да работи върху курсовата си работа по творческо писане — разказ от десет хиляди думи. Беше започвала десетина пъти, но все още не беше стигнала до нещо, което заслужаваше да бъде доведено докрай.

След известно време обикновено се отказваше и сядаше да пише поредната глава от Само напред, Саймън. Беше влязла в серия и постваше нови и нови части почти всяка вечер. Преходът от курсовата работа към Саймън и Баз беше като преминаване на по-висока предавка. Дори мускулите на ръцете й се отпускаха. Започваше да трака върху клавиатурата по-бързо, да диша по-леко. Улавяше се, че кима с глава, докато пише, сякаш се опитваше да догони думите, които се лееха като водопад от нея.

Когато работното време на библиотеката свършеше, тя набираше 911 на телефона си и хукваше към общежитието с пръст върху зеления бутон.

Мина повече от седмица, преди да се засече с Ливай. Прибра се след училище един късен следобед и го завари да седи на леглото на Рийгън, докато тя пишеше нещо на компютъра.

— Катрин! — възкликна той, ухили се до уши и свали слушалките от главата си.

Сто на сто слушаше някоя лекция. Рийгън твърдеше, че непрекъснато си ги пуска и дори си пази онези от тях, които му харесват.

— Дължа ти питие — каза той. — Топло или ферментирало, изборът е твой. Направо ги разбих на теста върху Аутсайдерите. Рийгън каза ли ти? Изкарах отличен.

— Браво — отвърна Кат, стараейки се да не й проличи колко много й се иска да го целуне и в същото време да го убие.

Мислеше, че Рийгън е на работа тази вечер и затова се прибра толкова рано, но не беше длъжна да стои тук. И без това имаше среща с Ник в библиотеката по-късно…

Направи се, че е дошла да си вземе нещо от бюрото, грабна пакетче дъвки, колкото да не е без хич, и тръгна към вратата.

— Излизам. Приятно — каза тя.

— Но ти току-що влезе — изненада се Ливай. — Не искаш ли да поостанеш да си поговорим за символиката в отношенията между Джони и Понибой? Или пък за антагонизма между Содапоп и Дари? Абе, дали има фенска литература за Аутсайдерите?

— Трябва да тръгвам — отвърна Кат, опитвайки се да го каже по-скоро на Рийгън. — Имам среща.

— С кого? — попита Ливай.

— С Ник. Партньора ми по писане.

— Ясно. Искаш ли да дойда да те придружа на връщане?

— Ник вероятно ще ме изпрати — каза тя.

— О! — Ливай свъси вежди, но продължи да се усмихва. — Добре тогава. До после.

Кат нямаше търпение да се махне оттам. Стигна до библиотеката за нула време и написа хиляда думи от Давай напред, преди Ник да се появи.

* * *

— Загаси това нещо — каза Ник. — Увреждаш мозъчните ми центрове с електрически импулси.

Кат затвори лаптопа. Той сложи раницата си на стола и извади тетрадката.

— Върху курсовата работа ли бачкаш?

— Косвено — отвърна тя.

— Тоест?

— Чувал ли си скулптори, които казват, че когато работят, не ваят самия обект, ами махат всичко излишно около него?

— Не — каза Ник и се настани на мястото си.

— Ами пиша всичко, което не е курсовата ми работа, за да може като седна да работя върху нея, в главата ми да няма нищо друго.

— Хитър номер — кимна одобрително той и плъзна отворената тетрадка към нея.

Кат я прелисти. Беше изписал пет листа от двете страни от последната им среща.

— А ти докъде си с курсовата? — попита тя.

— Не знам — отвърна той. — Май ще предам една история, която написах през лятото.

— Това не се ли брои за измама?

— Мисля, че не. По-скоро е адски добро планиране… Единственото, за което мога да мисля в момента, е тази история тук. — Той отново побутна тетрадката към Кат. — Искам да прочетеш какво съм написал.

Тази история тук беше тяхната история. Ник продължаваше да я нарича антилюбовна, въпреки че в нея нямаше нищо анти.

— Как да не е анти? — възразяваше той. — Тя обръща наопаки всичко, което човек очаква да намери в една любовна история. Отнесени погледи, „ти ме допълваш“ и тем подобни.

— „Ти ме допълваш“ е страхотна реплика — контрираше го Кат. — Говориш така, защото не си я измислил ти.

Не му беше казала, че пише любовни истории — че пренаписва една и съща любовна история — всеки ден от пет години. Че е писала истории със и без отнесени погледи, истории за любов от пръв поглед и за любов преди първия поглед, истории, в които любовта прерастваше в омраза и обратното…

Не му беше казала, че писането на любовни истории е неин специалитет. Единственото, в което наистина я биваше. И че неговата антилюбовна история звучи като пръв опит на някой начинаещ в областта на фенската литература — Мери Сю^[1] на N-та степен. Главният герой очевидно беше самият той, а момичето очевидно обединяваше в едно Уинона Райдър, Натали Портман и Селена Гомес.

Вместо това поправяше грешките му. Пренаписваше диалозите. Изглаждаше местата, на които текстът звучеше странно.

— Защо го задраска това? — попита тази вечер Ник, надвесен над лявото й рамо. Миришеше хубаво. (Извънредна емисия: Момчетата миришат хубаво!) — Харесвах си го.

— Кое? Че героинята ни спира колата си на паркинг, за да духне глухарче и да си пожелае нещо?

— Ами свежо е — оправда се той. — И е романтично.

Кат поклати глава и опашката й се отърка в шията му.

— Нищо подобно. Кара я да изглежда като пълна тъпачка.

— Какво против имаш към глухарчетата?

— Имам против двайсет и двегодишни жени, които очакват глухарчетата да изпълнят желанията им и специално спират на паркинг за тая цел. Освен това не можа ли да измислиш друг модел кола? Какво е това старо волво?

— Щрих към характера на героинята.

— Изтъркано клише. Хващам се на бас, че всяко волво, произведено между 1970 и 1985, което е оцеляло до наши дни, се кара от шантави литературни героини.

— Всичко ми задраска — нацупи се Ник.

— Не съм ти задраскала всичко.

Той се надвеси над нея, за да види какво пише.

— Че то какво остана?

— Ритъмът — отвърна Кат. — Ритъмът ти е добър.

— Сериозно ли? — усмихна се той.

— Сериозно. Върви като валс.

— Обзе ли те завист? — ухили й се той още по-широко. Зъбите му бяха леко криви, но не дотам, че да се нуждае от шини.

— Определено — каза тя. — Аз не бих могла да напиша валс.

Понякога, когато си говореха по този начин, Кат беше почти сигурна, че той флиртува с нея. Но щом затвореха тетрадката, огънчето в очите му винаги угасваше. В полунощ Ник отпрашваше, накъдето отпрашваше всеки път — вероятно да прегърне някоя блондинка през кръста с бира в ръка и да се целува с нея като невидял.

Кат продължи да работи по сцената. В полето на листа се разви цял нов диалог. Когато вдигна глава от тетрадката, Ник я гледаше, все така усмихнат.

— Какво? — попита тя.

— Нищо — отвърна той и се засмя.

— Какво де?

— Нищо. Просто… Направо да не повярваш как се сработихме. Наистина пишем заедно. Не ти ли се вижда странно? Все едно да мислим заедно.

— Готино е — каза Кат. — Писането е самотно занимание.

— Човек не би очаквал, че ще бъдем на една и съща вълна. Толкова сме различни.

— Не сме толкова различни.

— Шегуваш ли се? — изненада се той. — Я ни погледни отстрани.

— И двамата учим англицистика. И двамата пишем. Живеем в Небраска. Слушаме една и съща музика, гледаме едни и същи телевизионни канали, дори имаме еднакви кецове „Конвърс“.

— Да, но все едно Джон Ленън да пише с… Тейлър Суифт вместо с Пол Маккартни.

— Ще ти се! — отвърна Кат. — Де да беше толкова хубав като Тейлър Суифт.

Ник се засмя и я ръгна с химикалката.

— Знаеш какво имам предвид.

— Наистина е готино — повтори тя и го погледна. Все още не беше сигурна дали флиртува, но искрено се надяваше, че не. — Писането е самотно занимание.

Не остана време Кат да напише нещо свое в тетрадката. До края на вечерта двамата с Ник преправяха неговия пасаж. Волвото стана ръждясал крайслер „Неон“, а глухарчето изхвърча съвсем.

В дванайсет без петнайсет те си събраха нещата и тръгнаха към изхода. Когато излязоха на стълбите пред библиотеката, Ник вече гледаше в телефона си.

— Ей, искаш ли да се разходиш до Паунд Хол на път за колата? — попита Кат. — Можем да повървим заедно.

— Трябва да се прибирам — отвърна той, без да вдига поглед от телефона. — Ще се видим в клас.

— Естествено — каза тя и побърза да набере 911, преди да е изчезнал в тъмнината.

* * *

— Татко? Кат е. Просто исках да те чуя. Мисля да се прибера за уикенда. Звънни ми.

…

— Татко? Ще пробвам да ти звънна в работата. Четвъртък е. Смятам да се прибера утре. Обади ми се. Или пиши на мейла. Обичам те.

…

— Здрасти, миличка. Татко е. Не се прибирай този уикенд. Ще снимам реклама за „Гравиоли“ в Тълса. Тоест, прибери се, ако искаш. Вдигни купон. Като Том Круз в… кой беше този филм? Не Топ Гън… А, сетих се: Рискован бизнес! Въобще забавлявай се. Покани когото искаш, може и филма да си пуснете. Нямам нищо за пиене, но има още малко зелен фасул в тенджерата. Обичам те, Кат. Продължавате ли да се карате със сестра ти? Недейте.

* * *

Този уикенд в библиотеката имаше повече народ от обикновено. Сесията започваше след една седмица и всичко живо зубреше. На Кат й се наложи да обикаля дълго, преди да намери по-уединено място, на което да седне. Сети се за Ливай и за теорията му, че колкото повече ходиш, библиотеката те опознава и почва да ти прави номера. Тази вечер тя се шмугна през една вратичка встрани от стълбището, която беше сигурна, че никога не е виждала. На табелата пишеше Южно хранилище.

Вратичката водеше към съвсем нормално по размери помещение, което беше огледален образ на хранилището на Ник. Дори вятърът духаше в обратната посока.

Кат намери едно свободно място, остави чантата и съблече палтото си. От другата страна на сивата преграда седеше едно момиче, което се понадигна да й се усмихне. После се огледа набързо из стаята, надвеси се през преградата и каза:

— Извинявай, че те притеснявам, но тениската ти е супер.

Кат погледна да види с какво е облечена. Носеше фланелката с надпис Спокойно и само напред, онази с Баз и Саймън.

— Благодаря — отвърна тя.

— Адски е готино да срещнеш човек, който чете фенска литература…

Вероятно Кат изглеждаше изненадана, защото момичето добави:

— Боже, ти сигурно нямаш представа за какво говоря.

— Напротив — отвърна Кат. — Имаш предвид Само напред, Саймън, нали?

— Да! — възкликна момичето, изсмя се в шепи и се огледа смутено наоколо. — Притесних се, че ще ме сметнеш за откачена. Понякога се чувствам така, все едно водя таен живот. На хората им се вижда странно… Четеш фенска литература, значи нещо не си в ред.

— Често ли четеш такива истории? — попита Кат.

— Напоследък не толкова често — отвърна момичето. — В гимназията бях направо пристрастена.

Русата й коса беше вързана на опашка, а на суитчъра й пишеше Вердигър Хоукс. Напред, ястреби, напред! Въобще не изглеждаше задръстена или необщителна…

— А ти? — попита тя.

— И досега чета много… — отвърна Кат.

— Направо обожавам Маджикат — прекъсна я момичето, сякаш едва се сдържаше да го каже. — Луда съм по Само напред. Следиш ли го?

— Да.

— Тя поства толкова често напоследък. Като видя, че е качила нова глава, зарязвам всичко и почвам да чета. И после я препрочитам. Съквартирантката ми ме мисли за ненормална.

— Моята също.

— Обаче какво да правя — Маджикат е толкова добра. Никой не пише като нея. Нейните Баз и Саймън са просто уникални. Влюбена съм в Баз. Направо го обожавам. А навремето бях голям фен на Саймън и Агата.

— Неее! — възмути се Кат.

— Знам, бях малка.

— Ако на Агата наистина й пукаше за някого от двамата, щеше да избере един от тях — каза Кат.

— Нали? Помниш ли сцената в Само напред, когато Саймън скъса с нея? Страшно се изкефих.

— Не ти ли се стори прекалено дълга?

— Не — отвърна момичето — А на теб?

— Ами не знам.

— На мен нищо, което Маджикат пише, не ми се струва прекалено дълго. Мога да я чета до безкрай. Направо не мога да се наситя. — Момичето размаха ръце пред устата си като Бисквитеното чудовище, когато яде бисквити. — Казвам ти, луда съм по Само напред. Усещам, че скоро ще се случи нещо грандиозно.

— Аз също — отвърна Кат. — Мисля, че Мага ще се обърне срещу Саймън.

— Неее! Смяташ ли?

— Просто такова предчувствие имам.

— Направо щях да откача, докато не потръгнат нещата между Саймън и Баз. А сега чакам с нетърпение някоя по-гореща любовна сцена. Това е единствената ми критика към Само напред, няма достатъчно екшън между двамата.

— Наистина много рядко има любовни сцени — отвърна Кат и усети, че се изчервява.

— Когато ги има обаче, са жестоки.

— Мислиш ли?

— Ами… — разсмя се момичето. — Да, мисля.

— А после се чудим защо хората ни смятат за пълни извратеняци — каза Кат.

Момичето пак се разсмя.

— Права си. Понякога забравям, че предстои да излезе още една книга от оригиналната поредица. Просто не мога да си представя, че историята ще свърши по друг начин, освен по този, който Маджикат е избрала.

— Понякога, когато чета оригиналните романи, почти забравям, че Саймън и Баз не са влюбени — каза Кат.

— И аз така! Много харесвам Джема Т. Лесли. Давам си сметка, че ако не бях чела книгите й като малка, сигурно щях да съм друг човек. И знам, че Маджикат нямаше да съществува без нея. Но сега тя ми харесва повече. Мисля, че е любимият ми автор. А не е издала нито една книга…

Кат буквално зяпна от почуда. Не знаеше какво да каже.

— Не може да бъде — смотолеви.

— Нали? — отвърна момичето. — Но е самата истина… О, боже, извинявай. Надух ти главата. Просто никога не ми се удава случай да говоря за това в реалния живот. Освен с гаджето си. Той знае колко съм откачена на тая тема.

— Няма за какво да се извиняваш — каза Кат. — Беше ми приятно.

Момичето се върна на мястото си. Кат също седна. Включи лаптопа, помисли си за миг за професор Пайпър, а после отвори файла с най-новата глава на Само напред.

Предстоеше да се случи нещо грандиозно.

* * *

— Татко, Кат е. Върна ли се от Тълса? Просто исках да те чуя. Звънни ми.

…

— Татко? Кат е. Обади ми се.

…

— Здрасти, Кат. Татко е. Върнах се. Всичко е наред. Не се притеснявай за мен. Притеснявай се за изпитите си. Не, знаеш ли какво? За нищо не се притеснявай. Опитай се да живееш, без да се притесняваш, миличка. Страхотно е. Все едно летиш. Обичам те. Поздрави сестра си.

…

— Татко? Знам, че не искаш да се притеснявам, но ще се притеснявам по-малко, ако ми се обадиш. И не в три сутринта.

* * *

— Остават десет дни… — каза професор Пайпър.

Вместо на обичайното си място на катедрата, днес тя бе застанала пред прозорците. Навън валеше сняг — поредният за тази година, а беше едва началото на декември — и преподавателката изглеждаше доста впечатляващо на фона на заскреженото стъкло.

— Ще ми се да вярвам, че всички сте приключили с разказите си и сега само доизкусурявате някои детайли… — продължи тя, оглеждайки залата със сините си очи, и тръгна между банките, усмихвайки се на хората, покрай които минаваше. Кат я побиха тръпки, когато погледите им се срещнаха. — Но понеже и аз съм писател, прекрасно разбирам колко лесно е да се разсеете. Умишлено да търсите повод да си насочите вниманието другаде. Да правите всичко друго, само и само да не застанете пред празния лист. — Тя се усмихна на едно от момчетата. — По-скоро пред празния екран… Така че, ако не сте приключили, ако не сте започнали дори, мога да проявя разбиране. Но ви умолявам: веднага седнете да пишете. Изолирайте се от света, изключете интернета, залостете вратата и пишете, сякаш животът ви зависи от това. Сякаш бъдещето ви зависи от това. Защото ще ви кажа само едно… — Тя погледна един от любимците си и се усмихна. — Ако искате да участвате в семинара ми за напреднали следващия семестър, трябва да изкарате поне „много добър“ този семестър. А разказът ще формира половината от крайната ви оценка. Този курс е за писатели — подчерта тя. — За хора, които са склонни да преодолеят страховете си и да се посветят изцяло на писателското поприще. Обичам ви всичките, но ако смятате да си губите времето, аз не възнамерявам да губя своето. — Тя спря до Ник и му се усмихна. — Разбрахме ли се?

Ник кимна. Кат заби поглед в банката.

* * *

Не си беше прала чаршафите, но по тях вече не беше останала нито следа от Ливай. Тя зарови лице във възглавницата, уж случайно, въпреки че беше сама в стаята и нямаше защо да се крие.

Калъфката й миришеше на мръсна калъфка. И малко на чипс.

Кат затвори очи и си представи, че Ливай лежи до нея и краката му докосват нейните. Спомни си как гласът й бе пресипнал онази нощ и той я прегърна, сякаш искаше да й даде сила и опора, сякаш искаше да я облекчи.

Спомни си мекотата на ризата му, сочните му, всепоглъщащи устни и собствените си пръсти, които толкова кратко бяха галили врата му.

И се разплака така неудържимо, че чак носът й потече. Избърса го във възглавницата, защото вече беше все тая.