Рейнбоу Роуъл
Фенка (44)

Глава 22

— Вече има четири осветителни тела в стаята — каза Рийгън. — Какво ще я правим тая лампа?

Лампата беше черна, във формата на Айфеловата кула.

— Не може ли просто да я оставим в коридора? — попита Кат. — Може би някой ще я вземе.

— Тя ще иска да види къде сме я сложили, като дойде следващия път… Не е в ред тая жена, ти казвам. — Рийгън набута лампата в дъното на дрешника си и я изрита. — И твоята майка ли е толкова откачена?

Кат усети, че я свива под лъжичката.

— Не знам. Тя ни напусна, когато бях на осем.

— Мамка му! — изруга Рен. — Тогава явно е откачена. Гладна ли си?

— Да — отвърна Кат.

— Долу има банкет по случай началото на семестъра. Пекат прасе на шиш. Отвратително.

Кат взе студентската си карта и последва Рийгън към столовата.

* * *

В крайна сметка тя не взе решение да се върне в колежа. Просто сложи лаптопа си в чантата. След това реши да придружи Рен и баща им до Линкълн.

А после, след като оставиха Рен пред Шрам Хол, баща й я попита дали иска да отиде до нейното общежитие и тя се съгласи. Ако не за друго, поне за да си вземе нещата.

След това двамата просто седяха в колата, в платното за пожарната, в което беше абсолютно забранено да се спира, и Кат усещаше как тревогата я залива на талази. Ако останеше, щеше да й се наложи отново да се срещне с Ливай. Да се оправи с изпита по психология, на който не се яви. Да запише някакви курсове, а бог знае в кои все още имаше места. И най-вече щеше да й се наложи да се срещне с Ливай. И всичко на тази среща, което щеше да я накара да се почувства добре — усмихнатото му лице, шегите му, щеше да бъде и като удар с нож в гърдите.

Кат не реши да слезе от колата.

Просто погледна баща си, който седеше на шофьорската седалка и потропваше с пръсти по волана, и колкото и да я беше страх да го остави, не можеше да понесе мисълта, че ще го разочарова.

— Още един семестър — каза тя.

Плачеше. Толкова й беше непоносимо да го изрече.

Той се оживи.

— Нали?

— Ще се опитам.

— Аз също.

— Обещаваш ли?

— Да, Кат. Обещавам… Искаш ли да те изпратя до горе?

— Не. Ще бъде още по-трудно.

Той се засмя.

— Какво?

— Нищо. Просто си спомних първия ден, когато тръгнахте на детска градина. Ти плачеше. И майка ти плачеше. Беше сякаш никога повече няма да ви видим.

— А Рен къде беше?

— Един бог знае, вероятно си заплюваше първото гадже.

— Мама наистина ли плачеше?

Баща й отново се натъжи.

— Да…

— Направо я ненавиждам — каза Кат, опитвайки се да си представи що за майка плаче, когато децата й тръгват на детска градина, и ги зарязва по средата на трети клас.

— Разбирам те… — кимна баща й.

— Да вдигаш телефона си.

— Ще го вдигам.

* * *

— Някой друг да е получил ботуши Ugg за Коледа? — каза Рийгън, оглеждайки опашката пред витрините с храна. — Ако имахме уиски, това е моментът, в който щях да забия едно малко.

— На мен пък са ми много симпатични — каза Кат.

— Защо? Понеже топлят ли?

— Не. Понеже ми напомнят, че живеем на място, където все още може да ти се размине да ходиш с такива ботуши, че и да ти е гот даже. На други, по-напреднали в модата места, трябва да се правиш, че отдавна си ги забравил или никога не си ги харесвал. Но в Небраска хората още им се радват. Това е симпатично. Невинните години никога не свършват.

— Толкова си шантава… — каза Рийгън. — Чак ми липсваше.