Рейнбоу Роуъл
Фенка (16)

Глава 8

— Почна ли да пишеш твоята сцена?

Бяха на най-долния подземен етаж на библиотеката, три нива под земята, и беше дори по-студено от обикновено. От вятъра бретонът на Ник потрепваше на челото му. Момчетата бретон ли го наричат?, запита се Кат.

— Защо духа толкова тук? — попита тя.

— Защо духа въобще? — отвърна Ник.

— Не знам — засмя се тя. — Може би въздушни течения?

— Или пък пещерите дишат?

— Не — каза Кат. — Това всъщност изобщо не е вятър, а онова, което чувстваме, когато времето изведнъж се стрелва напред.

Ник й се усмихна. Устните му бяха тънки, но почти толкова наситени на цвят, колкото и вътрешността на устата му.

— Е — подръчна я той с лакът, — почна ли да пишеш сцената? Може би дори вече си я завършила. Адски си бърза, мамка му.

— Въпрос на тренинг — каза тя.

— Тренираш писане?

— Да — отвърна тя и за миг й се прииска да му каже истината. За Саймън и Баз. За това, че месеци наред е писала по една глава на ден. За трийсет и петте хиляди посетители… — Пиша по няколко дължини всяка сутрин, за да се поддържам във форма. А ти почна ли да пишеш твоята сцена?

— Да — каза Ник, рисувайки завъртулки в полето на тетрадката си. — Три пъти… Нещо не ми върви тая работа.

Професор Пайпър им бе възложила да напишат сцена с ненадежден разказвач. Кат беше написала нейната от гледна точка на Баз. Идеята й беше хрумнала отдавна и смяташе да я развие в по-дълга история един ден, когато приключеше със Само напред.

— Това не би следвало да е проблем за теб — каза тя и на свой ред го ръчна с лакът. — Твоите разказвачи винаги са ненадеждни.

Ник й беше дал да прочете някои негови разкази и първите няколко глави от роман, който бе започнал да пише в първи курс. Всичките му неща бяха мрачни — по-цинични, отколкото тя би могла някога да напише, — но много забавни. И някак освобождаващи. Определено беше добър.

Харесваше й да седи до него и да гледа как думите се нижат под пръстите му. Как шегите се раждат в реално време и всичко си намира мястото.

— Там е работата — каза той, облизвайки горната си устна. Всъщност почти нямаше горна устна, просто малко по-тъмна червена черта. — Все си мисля, че този път трябва да направя нещо различно.

— Хайде — каза Кат и дръпна тетрадката. — Мой ред е.

Винаги беше трудно да накара Ник да се раздели с тетрадката си. Първата вечер, когато се събраха да пишат за собствено удоволствие, той се появи с три готови страници.

— Не е честно — възмути се Кат.

— Това е просто начален тласък, за да ни тръгне по-лесно — оправда се той.

Тя грабна тетрадката и започна да пише върху неговия текст, между редовете и по полетата. Вмъкна нови реплики, съкрати някои изречения, които бяха прекалено дълги (Ник понякога се увличаше), и добави няколко свои параграфа.

Беше свикнала да пише на хартия, но компютърът още й липсваше.

— Искам да мога да режа и да местя текст — каза тя веднъж на Ник.

— Следващия път си донеси ножици — контрира я той.

Вече седяха един до друг, докато работеха. Така им беше по-лесно да четат какво пише другият, докато чакат реда си. Кат седеше от дясната му страна, за да не се бутат, когато пишат. Това й създаваше усещането, че е част от някаква двуглава пишеща ламя. Караше я да се чувства като у дома си.

Как се чувстваше той, нямаше никаква представа…

Говореха много — в междучасието, по време на час. Ник се извръщаше почти изцяло на стола си. Понякога след края на часа Кат се правеше, че има работа отвъд Беси Хол, където беше следващата лекция на Ник, въпреки че там нямаше нищо, освен футболния стадион. За щастие, той нито веднъж не я попита къде точно отива.

Не я питаше къде отива и вечер, когато си тръгваха от библиотеката. Винаги спираха на стълбите, колкото да метне раницата на гърба си и да увие синия индийски шал около врата си, а после той казваше: „Ще се видим в клас“ и си тръгваше.

Ако Ливай беше в стаята й, тя му звънеше и чакаше да дойде да я прибере, но през повечето време набираше 911 на телефона си и тичаше към общежитието с пръст върху зеления бутон.

* * *

Рен спазваше някаква шантава диета.

— Казва се Кльощава кучка — каза Кортни.

— Вегетарианска е — уточни Рен.

Основното ястие в менюто на Селек тази вечер беше фахита, а на таблата на Рен имаше чиния със зелени чушки и лучени кръгчета на скара и два портокала. От няколко седмици ядеше така.

Кат съвсем преднамерено взе да я оглежда. Носеше дрехи, които и тя самата беше носила, и добре знаеше как й стоят. Блузата бе все така опъната на гърдите й, джинсите едва побираха задника й — както обикновено. И двете бяха позакръглени от кръста надолу — Кат предпочиташе да носи по-дълги пуловери и ризи, които да покриват ханша й, а Рен обличаше дрехи, които подчертаваха талията й.

— Не виждам някаква промяна — каза Кат. — Изглеждаш точно като мен, а виж аз какво ям.

Чинията й беше отрупана с телешка фахита със заквасена сметана и три вида сирена.

— Да, но ти не пиеш.

— Това част от диетата ли е?

— Ние сме кльощави кучки през седмицата и пияни кучки през уикенда — каза Кортни.

— Мисля, че нямам желание да съм каквато и да било кучка — отвърна Кат, опитвайки се да хване погледа на сестра си.

— Късно е — подкачи я Рен и смени темата. — Видя ли се с Ник снощи?

— Аха — каза небрежно Кат и понечи да пусне лукава усмивка, но излезе по-скоро гримаса.

— О, Кат! — въодушеви се Кортни. — Не може ли най-случайно да минем покрай библиотеката някоя вечер, за да го видим. Вторник и четвъртък ли беше?

— Да не сте посмели! В никакъв случай! — отсече Кат и погледна сестра си. — Няма да го направите, нали? Обещай ми. Обещай!

— Уф, добре де — отвърна Рен и наниза няколко лучени кръгчета на вилицата си. — Чудо голямо!

— Не е чудо голямо — каза Кат, — но ако се изтърсите, ще излезе, че е, и ще развалите стратегията ми да се правя на небрежна.

— Ти имаш стратегия?! — изненада се Рен. — Тя включва ли да почнете да се целувате в някакъв момент?

Напоследък намеците с целуването й бяха станали като мантра. Откакто Ейбъл заряза Кат, само й натякваше да се отдаде на страстта си и да освободи звяра в себе си.

— А този? — питаше я ни в клин, ни в ръкав, сочейки към някой готин пич на опашката за храна. — Би ли го целунала?

— Защо ме караш да се целувам с непознати? — недоумяваше Кат. — Не се заглеждам по устни ей така, по принцип, без особен смисъл.

Това не беше съвсем вярно.

Откакто Ейбъл я заряза… откакто Ник започна да седи до нея… Кат все по-често забелязваше индивидите от мъжки пол около себе си.

Виждаше ги навсякъде.

Ама наистина навсякъде. В аудиториите. В Студентския съюз. В общежитието — на етажите под и над техния. Правеше й впечатление, че изобщо не изглеждат като момчетата в гимназията, и се питаше как е възможно една година да има такова значение. Улавяше се, че се заглежда във вратовете и в ръцете им. Правеше й впечатление колко изразени са чертите на лицата им, как гърдите им изпъват тениските. Забелязваше окосмяването им…

Веждите на Ник стигаха почти до слепоочията му, а бакенбардите преливаха върху страните му. Когато седеше зад него в час, виждаше как мускулите на лявото му рамо играят под ризата, докато пише.

Дори Ливай привличаше погледа й. А беше пред очите й почти постоянно. С дългата си, загоряла шия. С изпъкналата си адамова ябълка, която подскачаше нагоре-надолу, когато се смееше.

Кат се чувстваше различно. Като настроена на момчешка вълна — въпреки че състудентите й далеч не бяха момчета. И за първи път в живота си нямаше никакво желание да говори за това с Рен. С никого нямаше желание да обсъжда тази тема.

— Стратегията ми — каза тя — е той да не се запознава с по-хубавата ми и по-кльощава сестра.

— Мисля, че не би имало значение — отвърна Рен. На Кат й направи впечатление, че не възразява да бъде определена като по-красива и по-слаба. — По всичко личи, че той си пада по теб заради ума ти, а аз не мога да се похваля с такива способности.

Това беше самата истина. И Кат изобщо не го разбираше. Имаха едни и същи гени, една и съща физика. Бяха възпитани по един и същи начин. А бяха толкова различни.

— Нека се приберем заедно у дома този уикенд — каза изведнъж Кат.

Беше намерила транспорт до Омаха и щеше да отиде да види баща си. Рен вече беше заявила, че не й се ходи.

— Хайде де — настоя Кат. — Знаеш ли колко ще се зарадва татко?

Рен поклати глава и заби поглед в таблата си.

— Казах ти, че имам да уча.

— Има футболен мач този уикенд — обади се Кортни. — Можем да не изтрезнеем чак до понеделник на обяд.

— Обаждаш ли се изобщо на татко? — попита Кат.

— Пишем си имейли — отвърна Рен. — По всичко изглежда, че е добре.

— Липсваме му.

— Естествено, че му липсваме. Нали ни е баща.

— Променен е напоследък — каза тихо Кат.

Рен вдигна глава да я погледне и едва забележимо поклати глава.

Кат отмести поглед.

— Ще тръгвам. Трябва да мина през стаята преди часа.

* * *

Когато по-късно същия ден професор Пайпър поиска писмените им работи с ненадеждния разказвач, Ник грабна листовете на Кат от ръцете й и понечи да ги скрие. Тя си ги взе обратно. Той закачливо вдигна вежда. Кат поклати глава и му се усмихна. Едва по-късно осъзна, че му е пуснала една от дяволитите усмивки на Рен.

Ник прехапа устна и задържа погледа си върху нея, преди да се обърне напред.

Професор Пайпър мина да събере писмените работи.

— Благодаря ти, Кат — каза тя с усмивка и стисна рамото й. — Нямам търпение да го прочета.

Ник рязко извърна глава и я изгледа с пресилено изумление. На Кат й идеше да се пресегне и да го плесне по врата.