Рейнбоу Роуъл
Фенка (22)

Глава 11

В коридора цареше пълна тишина. Всички, които живееха в Паунд Хол, бяха някъде другаде и се забавляваха.

Кат седеше, вторачена в екрана на компютъра, а в главата й не спираше да звучи гласът на професор Пайпър. Целият им разговор се въртеше в мислите й отново и отново до пълно умопомрачение.

Днес, в началото на часа, професор Пайпър им върна писмените работи с ненадеждния разказвач. На всички, освен на Кат.

— Ще поговорим след това — каза й преподавателката с характерната си нежна усмивка.

Кат реши, че това е на добре — че професор Пайпър наистина се е впечатлила от историята й. Тя харесваше Кат и това беше очевидно. Усмихваше й се по-често, отколкото на всеки друг в класа, и много по-често, отколкото на Ник.

Освен това тази работа на Кат бе най-добрата за семестъра. Нямаше никакво съмнение. Може би професор Пайпър искаше да обсъдят по-подробно историята или пък да поговори с нея за семинара за напреднали, който щеше да води през следващия семестър. (Студентите трябваше да получат специално разрешение, за да се запишат.) Или пък беше нещо друго… Но определено хубаво.

— Седни, Кат — каза професор Пайпър, когато всички останали си отидоха и Кат дойде пред катедрата.

Усмивката й беше по-нежна отвсякога, но нещо не беше наред. В очите й се четеше тъга и разочарование, а когато подаде писмената работа на Кат, в ъгъла имаше малка червена буква F.

Кат я погледна, втрещена.

— Кат — подхвана професор Пайпър, — наистина не знам какво да мисля. Просто недоумявам как е възможно…

— Но… — измънка Кат — толкова ли е зле?

Не можеше да допусне, че работата й е чак толкова по-лоша от останалите.

— Въпросът не е дали историята ти е добра, или не — поклати глава професор Пайпър и дългата й коса заигра върху раменете й. — Това е плагиатство.

— Не, сама съм я писала — възрази Кат.

— Писала си я сама? Ти ли си авторът на Саймън Сноу и наследникът на Мага?

— Естествено, че не.

Защо й задаваше такива въпроси?

— Тези герои, целият този свят са сътворени от друг.

— Но историята е моя.

— Героите и техният свят са в основата на всяка история — каза преподавателката, сякаш се молеше вътрешно да бъде разбрана правилно.

— Невинаги…

Лицето на Кат гореше. Гласът й трепереше.

— Не! Винаги — отвърна професор Пайпър. — Ако задачата е да напишеш авторски текст, не можеш просто да откраднеш историята на някого другиго и да пренаредиш героите.

— Не става дума за кражба!

— А как би го определила?

— Заимстване — отвърна Кат. Чувстваше се отвратително, че спори с професор Пайпър, не искаше да я разочарова, видя как изражението й стана хладно и сериозно, но не можеше да спре. — Префасониране. Пресъздаване. Моделиране.

— С други думи, кражба.

— В това няма нищо незаконно — продължи Кат. Лесно намираше доводи. Цялото съществуване на фенската литература се крепеше на тях. — Не съм създала героите, но и не се опитвам да печеля от тях.

Професор Пайпър продължи да клати глава, по-разочарована с всяка изминала минута. Тя прекара длани по джинсите си. Ръцете й бяха малки и изящни и големият, продълговат пръстен с тюркоаз, който носеше, почти покриваше пръста й.

— Въпросът не е дали е законно, или не. Задачата беше да напишете авторски текст, изцяло ваш. А тук няма нищо авторско.

— Мисля, че не разбирате — каза Кат.

Гласът й прозвуча като плач. Тя сведе поглед към скута си, засрамена, и отново видя червената буква F.

— Не, мисля, че ти не разбираш, Кат — отвърна преподавателката, стараейки се да говори спокойно. — А наистина искам да ме разбереш. Това е колеж. Нещата, които правим тук, са сериозни. Допуснах те в семинар за студенти от по-горен курс и досега не съм имала повод да съжалявам. Напротив, много съм впечатлена от таланта ти. Но това е детинска грешка и най-доброто, което можеш да направиш, е да се поучиш от нея.

Кат стисна зъби. Искаше й се да продължи да отстоява правотата си. Беше работила толкова старателно по тази задача. Професор Пайпър винаги им повтаряше да пишат за нещо, което е близо до сърцето им, а до нейното сърце нямаше нищо по-близо от Баз и Саймън… Но просто кимна и стана. Дори успя да измънка едно „благодаря“, преди да излезе от залата.

Като се връщаше към разговора сега, лицето й пламваше, сякаш ожарено с коприва. Погледът й се спря на рисунката на Баз, която висеше на стената зад бюрото й. Беше седнал на изваян трон от черно дърво, преметнал небрежно единия си крак през облегалката за ръце, и гледаше предизвикателно някъде напред. В края на листа със съвършен калиграфски шрифт художникът бе написал: Какво щеше да бъдеш без мен, Сноу? Синеок девственик, който никога не е удрял с юмрук. А отдолу: Неповторимата Маджикат.

Тя отново взе телефона си. Беше звъняла на Рен поне шест пъти, откакто си тръгна след разговора с професор Пайпър. И всеки път директно се включваше гласовата поща. Кат нито веднъж не остави съобщение.

Ако можеше само да поговори с Рен, щеше да се почувства по-добре. Тя щеше да я разбере — най-вероятно. Да, наистина беше наговорила онези гадни неща за Баз и Саймън преди няколко седмици, но тогава беше пияна. Ако разбереше колко е разстроена в момента, никога нямаше да я вземе на подбив. Щеше да прояви разбиране. Щеше да я дръпне от ръба на пропастта. Много я биваше за това.

Ако Рен беше тук… Кат се разсмя, но смехът й по-скоро приличаше на ридание. (Защо, по дяволите, цивря непрекъснато?, помисли си тя.)

Ако Рен беше тук, щеше да свика Извънредно Кание Парти.

Първо щеше да застане върху леглото. Такъв беше протоколът у дома. Когато положението станеше прекалено напрегнато — когато Рен разбра, че Джеси Сандоз й изневерява, когато Кат беше уволнена, защото шефът й в книжарницата, в която работеше, смяташе, че не се усмихва достатъчно, когато баща им се държеше като зомбиран и не можеше да се освести — една от тях се качваше на леглото, дърпаше въображаема ръчка, гигантски шалтер във въздуха, и извикваше: „Извънредно Кание Парти!“.

А другата притичваше до компютъра и пускаше плейлиста на Кание Уест за спешни случаи. После и двете скачаха, танцуваха и пееха заедно с музиката, докато не се почувстват по-добре. Понякога това отнемаше доста време…

Мога и сама да си свикам Извънредно Кание Парти, помисли си Кат и отново се разсмя. (Този път звукът повече приличаше на смях.) Не ми е нужен кворум.

Тя отвори лаптопа и зареди плейлиста на Кание Уест. В едно от чекмеджетата имаше преносими тонколони. Извади ги и ги включи към компютъра.

После увеличи звука до дупка. Беше петък вечер. В сградата нямаше жива душа. Студентското градче беше опустяло. Нямаше да наруши спокойствието на никого.

Кат се качи на леглото да извика „Извънредно Кание Парти“, но веднага слезе. Стори й се глупаво. И жалко. (Има ли по-жалка гледка от денс парти за сам човек?)

Тя застана пред тонколоните и затвори очи. Не танцуваше. Просто се поклащаше и тихо припяваше текста. След първия куплет вече се тресеше и пееше с цяло гърло. Кание Уест винаги успяваше да й влезе под кожата. Беше идеалният антидот срещу всякакъв стрес. Премерено гневен или непреклонен, с необходимата доза надменност в стил „светът-никога-няма-да-осъзнае-колко-съм-велик-всъщност“. Точно толкова поет, колкото бе нужно.

Със затворени очи Кат почти можеше да си представи, че Рен танцува в другия край на стаята, стискайки копие на вълшебната пръчица на Саймън Сноу вместо микрофон.

След няколко песни вече нямаше нужда да си представя каквото и да било. Ако съседите им си бяха вкъщи, със сигурност щяха да я чуят как се надвиква с Кание Уест. Танцуваше и рапираше, и пееше с цяло гърло.

И изведнъж на вратата се почука.

По дяволите! Явно някой е останал в тая сграда все пак.

Тя отвори вратата, без да погледне кой е и без да намали музиката (Кание наистина й беше влязъл под кожата), но готова да се извини.

Не й се наложи. Беше Ливай.

— Рийгън не е тук — извика Кат.

Той каза нещо, но не достатъчно силно и тя не го разбра.

— Какво? — изкрещя.

— Тогава кой е тук? — викна Ливай, ухилен до уши. Винаги усмихнатият Ливай. Облечен с карирана бархетна риза с разкопчани ръкави. Въобще не можеше да се облича, горкият. — Кой слуша рап?

— Аз — отвърна Кат, стараейки се да регулира дишането си, за да не й проличи, че е задъхана.

Той се наведе към нея, за да не му се налага да крещи.

— Не мога да повярвам, че слушаш такава музика. Винаги съм те смятал за сдухана депресарка, която си пада по инди парчета.

Бъзикаше я, но едно Извънредно Кание Парти можеше да бъде прекъсвано само от наистина извънредни обстоятелства, а сегашните не бяха такива.

— Изчезвай — каза Кат и понечи да затвори вратата.

Той я подпря с крак.

— Какво всъщност правиш? — попита той през смях и взе да наднича през процепа.

Тя го изгледа изпод вежди, защото не й хрумна никакъв разумен отговор, а и защото каквото и да кажеше, нямаше да има значение. Ливай не беше от най-разумните.

— Извънредно денс парти. Махай се.

— Неее! — възкликна Ливай, побутна вратата и се промъкна в стаята. Беше висок и слаб и изобщо не се затрудни.

Кат затвори вратата след него. Нямаше протокол за такива случаи. Ако имаше някакъв шанс Рен да вдигне телефона, щеше да й се обади за консултация.

Ливай стоеше пред нея с безпрецедентно сериозен вид (наистина никога не го бе виждала сериозен) и целенасочено клатеше глава надолу-нагоре.

— Значи извънредно денс парти, а? — каза той, опитвайки се надвика музиката.

Кат кимна. Той също кимна. Продължиха да си кимат така известно време, а после тя се разсмя, завъртя очи и започна да пристъпва от крак на крак, движейки едва забележимо ханша си. После раменете й също се включиха и не след дълго тя пак танцуваше — по-сдържано и по-сковано отпреди, но танцуваше.

Когато вдигна глава да го погледне, той също танцуваше. Точно както би си представяла, че ще го прави. Като подвижна тръстика, прекарвайки пръсти през косата си. (Пич, разбрахме. Имаш дълга коса и супервисоко чело.) Очите му блестяха от жизнерадост. Направо излъчваха светлина.

Кат не спираше да се смее. Ливай улови погледа й и също се разсмя.

А после започна да танцува с нея. Не близо или нещо такова. Всъщност разстоянието между тях беше съвсем същото — просто я гледаше и се движеше в такт с нея.

Тя също затанцува с него. Справяше се по-добре, което беше готино. В един момент се усети, че си прехапва долната устна, и след това започна да рапира. Можеше да изпее тези песни отзад напред. Той вдигна вежди от изненада и се усмихна. Знаеше припева и запя с нея.

Куфяха така на няколко парчета поред. Ливай по едно време пристъпи към нея, може би дори не нарочно, а тя скочи на леглото си и продължи да танцува там. Той се разсмя и заскача върху леглото на Рийгън, нищо че главата му опираше в тавана.

Продължиха да танцуват заедно, имитирайки най-шантавите си движения и скачайки по леглата като деца… Беше почти като на партитата, които си устройваше с Рен. (Не съвсем, разбира се. Онова беше друго.)

И в този момент вратата рязко се отвори.

Кат се пльосна по очи на матрака, който я изстреля обратно и тя се строполи на пода.

Ливай едва не падна от смях. Наложи му се да се подпре с две ръце на стената, за да остане прав. Рийгън влезе в стаята и каза нещо, но Кат не можа да разбере какво. Пресегна се към бюрото и затвори лаптопа. Музиката спря. Смехът на Ливай отекна във внезапната тишина. Кат беше останала съвсем без дъх. Коляното я болеше, явно го бе ударила при падането.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Рийгън, по-скоро стъписана, отколкото бясна. Поне на Кат не й се стори да я е ядосана.

— Извънредно денс парти — отвърна Ливай, скачайки от леглото, и подаде ръка на Кат да се изправи.

Тя се хвана за бюрото и стана сама.

— Добре ли си? — попита той.

Кат се усмихна и кимна.

— Запознай се с Катрин — каза Ливай на Рийгън, все така развеселен. — Бълва огън и жупел.

— Идеален завършек на деня — Рийгън метна чантата си на пода и изрита обувките си. — От сутринта, накъдето да се обърна, все луди. Излизам. Ти идваш ли?

— Естествено — отвърна Ливай и се обърна към Кат. — Искаш ли да дойдеш с нас?

Рийгън я погледна изпод вежди. Кат отново усети, че стомахът й се свива. Може би не й беше минало от случката с професор Пайпър. А може би не трябваше да куфее с гаджето на съквартирантката си.

— Защо не дойдеш наистина? — каза Рийгън. Изглеждаше искрена.

— Не, късно е вече — поклати глава Кат. — Ще остана да попиша малко…

Тя посегна към телефона си, по-скоро по навик, и погледна екрана. Беше пропуснала есемес от Рен.

В Мъгси. ЕЛА ВЕДНАГА. 911.

Кат погледна часа на съобщението — беше изпратено преди двайсет минути, докато двамата с Ливай танцуваха. Остави телефона на бюрото и започна да си обува ботушите направо върху долнището на пижамата.

— Случило ли се е нещо? — попита Ливай.

— Не знам… — отвърна тя. Притеснението се върна още по-смразяващо отпреди, този път примесено със страх. Стомахът й сякаш само чакаше нов повод да се свие на топка. — Къде е „Мъгси“?

— В източния корпус на студентския град — отвърна той.

— Къде е това?

Ливай се пресегна през нея и взе телефона й. Лицето му стана сериозно.

— Ще те закарам. Колата ми е долу.

— Къде ще я караш? — попита Рийгън.

Ливай й метна телефона на Кат и си облече якето.

— Сигурна съм, че е добре — каза Рийгън, след като видя есемеса. — Вероятно просто е пийнала повече. На всички първокурсници се случва.

— Дори и така да е, пак трябва да отида да я прибера — отвърна Кат и посегна да си вземе телефона.

— Естествено, че ще отидеш — съгласи се Ливай. — 911 си е 911. Ти ще дойдеш ли? — обърна се той към Рийгън.

— Само ако имате нужда от мен. Ана и Мат ще ни чакат…

— Добре. Ще ви намеря по-късно — отвърна Ливай.

Кат вече беше на вратата.

— Сестра ти е добре, Кат — каза Рийгън почти със съчувствие (но не съвсем). — Това са нормални неща.

* * *

Колата на Ливай беше пикап. Огромен. Как успяваше да си плаща бензина?

Кат не искаше той да й помага да се качи, но стъпалото липсваше — пикапът беше съвсем разнебитен, както стана ясно отблизо — и щеше да й се наложи да се катери на четири крака, ако не я бе побутнал за лакътя.

В купето миришеше на бензин и печено кафе. Коланът беше заял, но тя все пак успя да го закопчае.

Ливай се метна на шофьорската седалка като едното нищо и й се усмихна. Кат реши, че се опитва да я успокои.

— Къде се пада източният корпус? — попита тя.

— Ти сериозно ли ме питаш?

— Мислиш ли, че бих се шегувала в този момент?

— На изток — отвърна той. — Там, където е Селскостопанският факултет.

Кат кимна и се загледа през прозореца. Валеше суграшица от следобед. Фаровете на колите изглеждаха като мокри петна по улиците. За щастие, Ливай караше бавно.

— И Правният факултет е там — продължи той. — Има и общежития, и доста прилична зала за боулинг. Дори млекарница. Наистина ли нищо не ти говори това?

Кат подпря глава на стъклото. Парното на колата все още духаше студено. Беше минал половин час от есемеса. Половин час от зова за помощ.

— Далече ли е?

— На десетина минути оттук. Може би малко повече в това време. Почти всичките ми лекции се провеждат там…

Кат се замисли дали Рен е сама. Къде беше Кортни? Нали все заедно обикаляха по кръчмите?

— Има музей на селскостопанската техника — продължи да говори Ливай. — И международен обучителен център за традиционни занаяти. А храната в общежитията е страхотна…

Това не можеше да се случва. Да се родиш със сестра близначка, бе все едно да имаш собствен страж. Собствен пазител. Най-добър приятел по рождение, както пишеше на тениските, които баща им им бе подарил за тринайсетия рожден ден. Все още ги носеха понякога — макар и не едновременно, просто за майтап или пък с ирония, или кой знае защо.

Какъв е смисълът да имаш сестра близначка, ако не й позволяваш да бди над теб, да ти пази гърба?

— Източният корпус е сто пъти по-хубав от централния, а ти даже не знаеш, че съществува.

Светофарът пред тях светна червено и Кат усети как колата поднася. Ливай премина на по-ниска предавка и спря без проблеми.

* * *

Трябваше да паркират на няколко пресечки от бара. Цялата улица беше пълна със заведения — от край до край.

— Няма да ме пуснат да вляза — каза Кат, молейки се Ливай да върви по-бързо. — Непълнолетна съм.

— В „Мъгси“ не проверяват.

— Никога не съм била в бар.

От една врата пред тях се изсипаха десетина момичета. Ливай хвана Кат за ръкава и я дръпна встрани.

— Аз съм бил — отвърна той. — Всичко ще бъде наред.

— Нищо не е наред — каза тя, по-скоро на себе си, отколкото на него. — Ако беше наред, тя нямаше да ме вика за помощ.

Ливай отново я дръпна за ръкава и отвори тежка, черна врата без прозорец. Кат погледна към неоновия надпис над главите им. Светеха само буквите ъгси и една четирилистна детелина.

Зад вратата, на един висок стол седеше огромен тип и четеше вестник с фенерче. Той насочи светлината към Ливай и се усмихна.

— Здрасти, Ливай.

— Здрасти, Якъл.

Якъл се пресегна с една ръка и им отвори втора врата, без дори да погледне Кат. Ливай го потупа по рамото и влязоха.

В бара беше тъмно и пълно с народ. Хората буквално бяха рамо до рамо. Вляво от входа, на сцена с размерите на диван, свиреше някаква банда. Кат се огледа наоколо, но не можа да види нищо заради тълпата.

Чудеше се къде ли е Рен. По-скоро къде ли е била четирийсет и пет минути по-рано. Скрита в тоалетната? Свита на кълбо до някоя стена?

Дали й беше станало лошо? А може би беше припаднала? Случваше й се понякога… Беше ли й помогнал някой? Да не би да я бяха нападнали?

Кат усети ръката на Ливай върху лакътя си.

— Хайде — каза той.

Двамата се промъкнаха покрай една висока маса, пълна с хора, които се наливаха с шотове. Един от младежите залитна към Кат и Ливай го подпря с усмивка.

— Тук ли висите вечер? — попита Кат, когато подминаха масата.

— Само когато свири банда, е такава навалица. Иначе е по-спокойно.

Отдалечиха се от сцената и тръгнаха към бара. Докато си пробиваха път през тълпата, Кат забеляза с периферното си зрение едно момиче, което отметна косата си назад.

— Рен! — възкликна тя и се втурна напред.

Ливай продължи да я стиска за ръката и тръгна пред нея, за да й проправи път.

— Рен! — викна Кат сред шумотевицата, преди дори да се приближат достатъчно, че сестра й да я чуе.

Сърцето й биеше като лудо. Не изпускаше Рен от поглед и се опитваше да прецени положението. Пред сестра й стоеше някакъв едър тип, който я беше приклещил с двете си ръце към тапицираната стена.

— Рен! — Кат изблъска едната ръка на мъжа и той се отдръпна, втрещен. — Добре ли си?

— Кат? — Рен държеше бутилка тъмна бира пред гърдите си, сякаш ръката й беше замръзнала в тази поза. — Какво правиш тук?

— Ти ме повика.

Рен изсумтя. Лицето й беше потно. Погледът й беше мътен. Личеше си, че е пияна.

— Въобще не съм те викала.

— Прати ми есемес — каза Кат и така изгледа едрия тип, че той отстъпи още крачка назад. — Ела в Мъгси. 911?

— Мамка му!

Рен извади телефона си от джинсите и го погледна. Наложи й се да се взира известно време в него, преди да успее да фокусира погледа си.

— Есемесът беше за Кортни. Натиснала съм грешното К.

— Грешното К, така ли? — слиса се Кат. — Ти майтап ли си правиш?!

— Я виж ти! — каза някой зад гърба им.

Кат и Рен се обърнаха. Някакъв наперен пич стоеше на крачка от тях и им се хилеше мазно.

— Близначки! — изгледа ги похотливо той.

— Я се разкарай — сопна му се Рен и се обърна към сестра си. — Виж, съжалявам…

— В беда ли си? — попита Кат.

— Не — отвърна Рен. — Естествено, че не.

— Много яко — продължи да точи лиги онзи.

— Тогава защо 911? — недоумяваше Кат.

— Защото исках Кортни да дойде бързо. Пичът, по който си пада, е тук — отвърна Рен и махна с бутилката бира към сцената.

— Скивай, копеле. Близначки.

— 911 е само за спешни случаи! — изкрещя Кат. Беше толкова шумно в бара, че трябваше да викаш, за да те чуят. Съвсем подходяща обстановка да си изпуснеш нервите.

— Не мислиш ли, че малко прекаляваш? — дочу се любезният глас на Ливай.

— Близначки бе, пич. Абсолютната фантазия.

— Вземи изпий някакво хапче, Кат — каза Рен, триейки очите си с опакото на ръката си. — Не е да съм се обадила на 911.

— Даваш ли си сметка, че са сестри? — каза Ливай, този път с по-твърд глас. — Кръвни роднини.

Кретенът се разсмя.

— Давам си сметка, че искам да ги наливам с алкохол, докато не почнат да се натискат.

— Ти така ли правиш със сестра си? — попита Ливай и пристъпи към него. — Къде си расъл въобще?

— Ливай, недей — дръпна го Кат за якето. — Не ни е за първи път.

— Не ви е за първи път? — вдигна вежди той и пак се обърна към простака. — Тези момичета имат родители. Имат баща, който не би следвало да се притеснява, че някакъв перверзник, който още си бие чекии на порно, ще се държи с тях като с парцали. Ясно ли ти е?

Онзи въобще не го слушаше. Зяпаше с похотливия си, пиянски поглед Кат и Рен и се хилеше. Рен му показа среден пръст, но това още повече го въодушеви.

Ливай дойде още по-близо до него.

— С какво право ги гледаш така бе? Сбъркан ли си, или какво?

До масата се приближи друг тип с три бири в ръка. Огледа се наоколо, видя Кат и Рен и възкликна:

— Я, близначки!

— Суперяко, нали, пич? — обади се другият.

В този момент, без никакво предупреждение, едрият тип, който стоеше до Рен — онзи, който я бе обградил с ръце — мина покрай Ливай и заби юмрук в лицето на пияния перверзник. Онзи се строполи на пода.

Ливай погледна едрия тип и се усмихна, потупвайки го одобрително по рамото.

— Хандро! — извика Рен и го задърпа за ръката.

Приятелите на перверзника вече му помагаха да стане.

Ливай хвана Кат за лакътя и взе да бута Хандро през тълпата. Хандро дърпаше Рен след себе си.

— Да се махаме — каза Ливай.

Перверзникът сипеше псувни зад гърба им.

— Върви да гледаш „Цветя на тавана“ бе, тъпанар — извика Ливай през рамо.

Четиримата буквално се изсипаха през входната врата. Охранителят стана от стола си.

— Всичко наред ли е, Ливай?

— Пияни — отвърна Ливай, клатейки глава.

Якъл седна обратно.

Рен вече беше на тротоара и се караше на Хандро. Гадже ли й е, запита се Кат, или просто някой, който се беше сбил заради нея?

— Не мога да повярвам, че го удари — каза Рен. — Можеше да те арестуват.

Тя го халоса по рамото и той не реагира.

Ливай приятелски го тупна от другата страна. Бяха еднакви на ръст, но Хандро беше по-едър — тъмнокос, вероятно от мексикански произход, с червена каубойска риза, която контрастираше на мургавата му кожа.

— Кого са щели да арестуват? — изчурулика някой. Кат се обърна. Беше Кортни, която се носеше към тях, качена на петнайсетсантиметрови розови токчета. — Защо стоите навън на тоя студ бе, хора?

— Не стоим. Тръгваме си — отвърна Кат.

— Ама аз току-що дойдох — взе да хленчи Кортни и погледна Рен. — Ноа вътре ли е?

— Тръгваме си — каза Кат на сестра си. — Пияна си.

— Да — отвърна Рен и вдигна високо бутилката с бира. — Най-после.

— По-кротко — намеси се Ливай, взе бутилката от ръцете й и я метна в една кофа за боклук зад гърба й. — Какво я размахваш?

— Това беше бирата ми бе — ядоса се Рен.

— По-силно можеш ли? Не съм сигурен, че всички ченгета по улицата те чуха — каза й той с усмивка.

На Кат не й беше до усмивки.

— Пияна си и се прибираш с мен.

— Не, Кат. Никъде няма да ходя. Пияна съм и оставам да се забавлявам. Целият шибан смисъл на излизането е в това.

Тя залитна. Кортни се разсмя и я хвана през кръста. Рен я погледна и също прихна.

— Всичко е „целият шибан смисъл“ при теб — каза тихо Кат. Суграшицата дереше лицето й като чакъл. В косата на Рен имаше парченца лед. — Няма да те оставя сама в това състояние.

— Не съм сама, по дяволите — сопна се Рен.

— Не се притеснявай, Кат. Всичко ще бъде наред. — Усмивката на Кортни нямаше как да стане по-снизходителна, нито по-намазана с розово червило. — Аз съм тук, Хан Соло е тук — каза тя, усмихвайки се закачливо на Хандро. — Нощта е млада.

— Нощта е младааа! — провикна се Рен, скланяйки глава на рамото на Кортни.

— Не мога просто така… — поклати глава Кат.

— Адски е студено. Хайде да тръгваме — размрънка се Кортни и пак подхвана Рен през кръста.

— Не в „Мъгси“ — каза Хандро и ги поведе.

Преди да се отдалечат, хвърли поглед към Кат и тя за миг си помисли, че ще й каже нещо, но той продължи да върви. Рен и Кортни подтичваха след него. Кортни се кълчеше на токчетата. Рен не се обърна да я погледне.

Кат остана на тротоара, докато тримата не изчезнаха под поредния счупен неонов надпис. По лицето й имаше скреж.

— Ей — дочу се гласът на Ливай. Той все още стоеше зад нея.

— Да се махаме оттук — каза Кат, хвърляйки последен поглед надолу по тротоара.

Не й стигаше всичко друго, ами сега и Ливай сигурно я мислеше за глупачка. Долнището на пижамата й беше прогизнало. Вятърът я пронизваше през него. Цялата трепереше.

Ливай мина покрай нея, вдигна качулката й, придърпа я над челото й и продължи към пикапа. Тя го последва. Едва сега осъзнаваше колко й е студено. Зъбите й буквално тракаха.

— Мога и сама — каза тя, когато Ливай понечи да й помогне да се качи в колата. Въпреки това го изчака да се отдалечи, преди да се покатери на седалката.

Ливай се метна зад волана и запали двигателя, включвайки парното и чистачките на пълни обороти.

— Колана? — подсети я той след минута.

— О, извинявай…

Кат дръпна колана и го закопча, но Ливай не потегли.

— Постъпи правилно — каза той.

Типично в негов стил.

— Не съм сигурна — отвърна тя.

— Трябваше да дойдеш. 911 си е 911.

— И после я оставих, пияна-заляна, с един непознат и една куха лейка.

— Тоя пич не даваше вид да й е непознат — отбеляза Ливай.

Кат за малко да се разсмее. Явно бяха на едно мнение за кухата лейка.

— Аз съм й сестра. Трябва да я предпазвам от глупости.

— Не и против волята й.

— Ами ако припадне?

— Често ли припада?

Кат го погледна. Косата му беше мокра и се беше разделила на кичури.

— Нека не говорим повече за това — каза тя.

— Дадено… Гладна ли си?

— Не — отвърна тя и сведе очи към скута си.

Пикапът продължаваше да работи на празни обороти.

— Аз пък съм гладен.

— Нали имаш уговорка с Рийгън?

— Да. За по-късно.

Кат прекара длан по лицето си. Скрежът в косата й се топеше и се стичаше в очите й.

— По пижама съм.

— Знам едно съвсем подходящо място — отвърна той и включи на задна.

* * *

Пижамата не беше никакъв проблем.

Ливай я заведе в една денонощна закусвалня за тираджии на края на града. (Нищо в Линкълн не беше кой знае колко далеч от края на града.) Заведението изглеждаше така, като че ли никога не е било ремонтирано. Нещо повече, сякаш бе построено преди шейсет години с материали, които поначало са били износени и напукани. Сервитьорката им наля кафе, без дори да ги попита дали искат.

— Идеално — усмихна й се Ливай и свали якето си.

Тя сложи каничка с течна сметана на масата и нежно го потупа по рамото.

— Често ли идваш тук? — попита Кат, когато жената се отдалечи.

— По-често, отколкото на други места. Ако си поръчаш консервирано телешко с картофи и яйца на очи, можеш да се заситиш за дни напред… Искаш ли сметана?

Кат обикновено не пиеше кафе, но кимна и той допълни чашата й. Тя я дръпна към себе си и се загледа в кафеникавата течност. Ливай въздъхна.

— Знам как се чувстваш. Имам две по-малки сестри.

— Не, не знаеш. Тя не ми е просто сестра — отвърна Кат и изсипа три пакетчета захар в кафето си.

— Наистина ли ви се случва често?

— Кое?

Тя вдигна глава и той отмести поглед.

— Онова с близначките.

— А, това ли? — каза тя и взе да бърка захарта, чукайки с лъжичката по чашата. — Не често. Само когато ходим по улиците…

Той поклати глава.

— Хората не са в ред.

Сервитьорката дойде да вземе поръчката и Ливай се разля в усмивка, както обикновено. Поръча си консервираното телешко. Кат остана на кафе.

— Ще й мине — каза той, когато сервитьорката си отиде. — Рийгън е права. С първокурсниците е така.

— И аз съм в първи курс, но не ходя да се наливам по баровете.

Ливай се разсмя.

— Понеже си твърде заета да си организираш денс партита. Всъщност какъв беше извънредният повод?

Кат го гледаше как се смее и се опитваше да потисне лепкавата топка, която отново се надигаше в стомаха й.

Професор Пайпър. Саймън. Баз. Малкото червено F.

— Да не би да си очаквала да се случи нещо извънредно? — попита той, все така усмихнат. — Или може би си искала да го предизвикаш? Нещо като танц за дъжд?

— Не е нужно да правиш това — каза Кат.

— Кое?

— Да се опитваш да ме разведриш. — Едва сдържаше сълзите си, гласът й трепереше. — Не съм някоя от сестрите ти.

Усмивката на Ливай угасна напълно.

— Извинявай — каза съвсем сериозно той. — Просто… реших, че може да искаш да поговориш за това.

Кат сведе поглед към кафето си и поклати глава няколко пъти, не толкова за да му каже „не“, колкото за да възпре сълзите, които напираха в очите й.

Телешкото дойде. В огромна чиния с връх. Ливай премести чашата й върху масата и сипа няколко лъжици от ястието в чинийката за кафе.

Кат го изяде. Беше по-лесно, отколкото да спори. Цял ден спореше и до момента не беше успяла да убеди никого в нищо. Освен това телешкото беше наистина вкусно. Сякаш го бяха направили от истинско месо, а не от консерва.

Ливай й сипа още.

— Стана нещо в училище — каза Кат, гледайки в чинийката си.

Може би един по-голям брат нямаше да й дойде зле в момента — при липсата на сестра близначка. Удавника, сламката и прочее…

— По-точно? — попита той.

— В часа по творческо писане.

— Учиш творческо писане? Това въобще предмет ли е?

— Това въобще въпрос ли е?

— Да не би да има нещо общо с интереса ти към Саймън Сноу?

Кат този път вече го погледна и се изчерви.

— Кой ти каза за интереса ми към Саймън Сноу?

— Не е нужно да ми го казва някой. Половината стая е в плакати на Саймън Сноу. Биеш даже десетгодишната ми братовчедка — ухили й се Ливай. Изглеждаше облекчен, че се усмихва отново. — Рийгън ми каза, че пишеш истории за него.

— А, значи Рийгън ти е казала.

— Затова все стоиш пред компютъра, нали? Пишеш истории за Саймън Сноу.

Кат не знаеше какво да отговори. От устата на Ливай звучеше направо смешно.

— Не са просто истории… — каза тя.

Ливай се наведе да хапне от телешкото. Все още мократа му коса падна над очите му и той я отметна назад.

— Не са ли?

Кат поклати глава. Да, историите може би бяха просто истории, но Саймън не беше просто литературен герой.

— Какво знаеш за Саймън Сноу? — попита тя.

Той сви рамене.

— Всички знаят кой е Саймън Сноу.

— Чел ли си книгите?

— Гледал съм филмите.

Кат така завъртя очи, че направо я заболя. (Може би защото беше на ръба да се разплаче. На ръба. Точка.)

— Значи не си чел книгите.

— Не съм много по книгите.

— Това е най-идиотското нещо, което някога си казвал пред мен.

— Не сменяй темата — ухили се още по-широко Ливай. — Пишеш истории за Саймън Сноу…

— Смешно ли ти се струва?

— Да — отвърна той. — Но и някак готино. Разкажи ми за историите, които пишеш.

Кат притисна зъбците на вилицата си в подложката.

— Ами… взимам героите и ги поставям в нови ситуации.

— Нещо като отпаднали сцени?

— Понякога. Но по-често се опитвам да си представя какво би било, ако. Ако Баз не беше злодей. Ако Саймън не беше намерил петте остриета. Ако ги беше намерила Агата. Ако Агата беше злодеят.

— Агата няма как да е злодей — възрази Ливай и се надвеси през масата към Кат, сочейки я с вилицата си. — Тя е „чиста като зора, със сърце на лъв“.

— Откъде знаеш? — погледна го изпод вежди Кат.

— Нали ти казах. Гледал съм филмите.

— Е, в моя свят, ако искам, мога да направя Агата злодей или вампир, или истински лъв.

— Саймън няма да е съгласен.

— На Саймън не му пука. Той е влюбен в Баз.

Ливай се оцъкли. (Човек рядко има възможност да употреби този глагол на място, но в този случай едва ли би могло да се намери по-подходяща дума, помисли си Кат.)

— Саймън не е гей — възкликна той.

— В моя свят е.

— Но Баз е най-големият му враг.

— Не съм длъжна да се съобразявам с тези условности. Оригиналните романи вече съществуват. Работата ми не е да ги пренапиша.

— А каква ти е работата? Да направиш Саймън гей?

— Прекалено се впечатляваш от гейската тема. Друго се опитвам да ти кажа — възрази Кат.

— Ами то си е впечатляващо… — разкиска се Ливай.

— Най-хубавото на фенската литература е, че ти дава възможност да се потопиш в нечий друг свят. Да пренапишеш правилата. Или да ги тълкуваш, както ти е угодно. Историята не свършва, когато на Джема Лесли й омръзне да я развива. Можеш да останеш в този свят, който обожаваш, колкото си искаш, стига да измисляш нови и нови сюжети…

— Фенска литература? Така ли се казва? — попита Ливай.

— Да.

Кат се притесни, като осъзна колко въодушевено говори за това, колко е непринудена и искрена. Беше свикнала да го пази в тайна, страхувайки се, че хората ще я сметнат за откачалка, за книжен плъх, който няма друг живот извън книгите…

Може би и Ливай я смяташе за такава, но просто му беше забавно да я слуша.

— А извънредното денс парти? — сети се той.

— Да, вярно — кимна тя. — Ами преподавателката ни беше възложила да напишем кратка история с ненадежден разказвач. Написах нещо за Саймън и Баз… Тя не го прие. Реши, че е плагиатство.

Костваше й усилия да употреби тази дума. Стомахът й пак се сви още преди да я изрече.

— Но историята си беше твоя, нали? — попита Ливай.

— Да, разбира се!

— Значи не е плагиатство… — усмихна й се той. Трябваше да измисли нови думи за усмивките му. Бяха толкова много и толкова различни. Тази конкретно беше въпросителна. — И думите си бяха твои?

— Да.

— Виж, разбирам защо преподавателката се е подразнила, че си написала история за Саймън Сноу — тя все пак води семинар по творческо писане, а не по писане на фенска литература. Но не бих го нарекъл плагиатство. Да не би да е незаконно?

— Не. Стига да не се опитваш да продаваш написаното. Джема Лесли твърди, че харесва фенската литература — тоест, идеята зад нея. Мисля, че всъщност не я чете.

— Преподавателката ти ще те докладва ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Дали ще те докладва на Комисията по етика.

— Въобще не спомена такова нещо.

— Значи всичко е наред — каза Ливай. — Щеше да го спомене, ако възнамеряваше да го направи. — Той хвана вилицата си като молив и тегли въображаема черта във въздуха. — Не е станало кой знае какво. Само недей да предаваш повече такива истории.

За Кат нещата не бяха толкова прости. Все още не можеше да го преглътне. Все още й прималяваше, щом се сетеше за разговора с професор Пайпър.

— Не можеш да си представиш колко тъпа се почувствах… Говореше ми така, все едно съм извършила най-голямото кощунство.

Ливай отново се разсмя.

— Наистина ли очакваш застаряваща професорка по литература да се въодушеви от историите ти за гея Саймън Сноу?

— Тя въобще не обели дума по този въпрос — каза Кат.

— Което не означава, че не го е сметнала за кощунство — вдигна вежда той. Веждите му бяха много по-тъмни от косата. Всъщност неестествено тъмни. И извити. Все едно ги беше рисувал с молив.

Кат усети, че я напушва смях, въпреки че се опитваше да остане сериозна. Поклати глава, впери поглед в чинийката си и започна да яде.

Ливай й сипа още малко от телешкото.