Рейнбоу Роуъл
Фенка (24)

Глава 12

Беше твърде студено, за да чака навън до часа по творческо писане, затова Кат намери една пейка в Андрюс Хол и седна на нея, облягайки се на кремавата стена отзад.

Извади телефона си и отвори фенски текст, който беше започнала да чете. (Беше твърде притеснена, за да учи.) Отдавна не четеше историите за Саймън и Баз, които другите хора пишеха. Не искаше подсъзнателно да имитира други автори или да открадне нечия идея. Затова, когато четеше фенска литература, винаги избираше нещо около Пинелъпи. Понякога Пинелъпи и Агата. Друг път Пинелъпи и Мика (студентката от обменната програма, която се появи само в трета книга). Често и само Пинелъпи в някакви си нейни премеждия.

Да чете фенска литература в сградата на факултета по англицистика, докато чакаше да се изправи пред професор Пайпър за първи път след разговора им, й се струваше като акт на открит бунт. Толкова се притесняваше, че сериозно се замисли дали да се чупи от час днес, но си даде сметка, че това само ще направи срещата й с професор Пайпър следващата седмица още по-болезнена. Все пак не можеше да спре да влиза в часовете й до края на семестъра. По-добре беше да приключи с този въпрос още днес.

Кат успя да преживее срещата си с Рен. Мина по-добре, отколкото очакваше. Обядваха два пъти тази седмица и изобщо не отвориха дума за случката в „Мъгси“. Може би Рен беше твърде пияна тогава и не помнеше какво точно е станало.

Кортни, изглежда, не разбираше, че се стараят да избягват темата. (Това момиче имаше чувство за такт на дървар.)

— Абе, Кат — подхвана тя, — кой беше оня готин рус пич, с когото беше в петък вечер? Да не би да е твоят секси библиотекар?

— Не — отвърна Кат. — Това е просто Ливай.

— Гаджето на съквартирантката й — уточни Рен, бъркайки зеленчуковата си супа.

Изглеждаше уморена. Не носеше грим и миглите й изглеждаха бледи и къси.

— Жалко — нацупи се Кортни. — Беше суперготин. Фермерче.

— Как пък реши, че е фермерче? — попита Кат.

— „Кархарт“ — казаха й двете в един глас.

— Какво?

— Якето му — обясни Рен. — Всички от Селскостопанския факултет носят „Кархарт“.

— Можеш да се довериш на сестра си по този въпрос — изкиска се Кортни. — Тя ги познава до един.

Никой не е моят секси библиотекар, мислеше си тя сега, зарязвайки историята, която четеше. Нищо мое секси нямам.

Освен това все още не беше напълно убедена дали Ник действително е секси, или просто излъчва сексапил. Към нея конкретно.

Някой седна на пейката и Кат вдигна глава от екрана на телефона. Ник вирна брадичка за поздрав.

— Мислим за вълка… — каза тя и веднага съжали.

— Мислеше за мен?

— Не… за вълка — отвърна глупаво Кат.

— Така е, като няма за какво друго да мислиш — подкачи я той. Беше облякъл дебел светлосин пуловер с поло яка, с който изглеждаше така, сякаш служеше на съветски боен кораб. Дори повече от обикновено. — Е, какво си говорихте с Пайпър миналата седмица?

— Нищо особено.

Стомахът на Кат беше толкова свит днес, че нямаше накъде повече да се свие. Ник разопакова една дъвка и си я сложи на езика.

— Да не би да сте обсъждали семинара за напреднали, който ще прави догодина?

— Не.

— Трябва да си запишеш час и да го обсъдите — каза той, дъвчейки. — Прави нещо като интервю. Аз имам час следващата седмица. Надявам се, че ще ми предложи асистентско място.

— Нима? — оживи се Кат. — Би било чудесно. Страхотно би се справил.

Ник се усмихна срамежливо.

— Не знам. Ще видим. Ще ми се да бях се срещнал с нея преди последната писмена работа. По-ниска оценка не съм получавал този семестър.

— Така ли? — Беше трудно да погледнеш Ник в очите. Едва се виждаха от веждите му. Трябваше да се взираш в лицето му, което в случая беше добре дошло. — И аз така — призна Кат.

— Каза, че текстът ми е „прекалено витиеват“ и „непроницаем“ — въздъхна той.

— За моя каза още по-лоши неща.

— Изглежда, съм свикнал да пиша с подкрепление — усмихна й се отново Ник, все така стеснително.

— Изградил си зависимост? — подкачи го тя.

Той сви рамене.

— Ще пишем ли довечера?

Кат кимна и пак погледна телефона си.

* * *

— Рийгън не е тук — каза Кат и понечи да затвори вратата.

Ливай я подпря с рамо и влезе.

— Мислех, че вече сме надживели този етап.

Тя сви рамене и се върна на бюрото си.

Той се стовари на леглото й. Беше облечен в черно — явно идваше от работа. Кат го изгледа изпод вежди и каза:

— Още не мога да повярвам, че работиш в „Старбъкс“.

— Че какво му е на „Старбъкс“?

— Огромна, безлична корпорация.

Той я погледна с изненада.

— Засега не съм се обезличил.

Кат се обърна към лаптопа си.

— Харесвам си работата — каза той. — Виждам едни и същи хора всеки ден. Запомням какво обичат да пият, на тях им харесва, че съм ги запомнил, карам ги да се почувстват добре и си тръгват доволни. Все едно си барман, само дето не ти се налага да се разправяш с пияни. Като казах пияни… как е сестра ти?

Кат спря да пише и го погледна.

— Добре. Всичко е наред, предполагам. Благодаря ти, че ме закара. И въобще за всичко.

Беше му благодарила още в петък вечер, но чувстваше, че му дължи още благодарности.

— Няма за какво. Говорихте ли надълго и нашироко?

— Не е нужно да водим разговори — каза тя, чуквайки с два пръста по слепоочието си. — Ние сме близначки. Общуваме си с телепатия.

— Сериозно? — ухили се Ливай.

Кат се разсмя.

— Уви, не.

— Поне малко?

— Никак — отвърна тя и продължи да трака върху клавиатурата.

— Какво пишеш?

— Есе по биология.

— Не са ли тайни, похотливи историйки?

Кат отново спря.

— Историите ми не са нито тайни, нито похотливи, очевидно.

Той прекара пръсти през косата си и пясъчнорусите му кичури застанаха точно в средата, все едно ги бе редил фризьор. Безобразие!

— Какво слагаш на косата си, че застава така? — попита тя.

— Нищо — разсмя се той.

— Как нищо? Все нещо слагаш.

— Не. Мисля, че стои от само себе си, защото не я мия.

— Никога ли? — сбърчи нос тя.

— Може би веднъж на месец…

Кат се смръщи от погнуса и поклати глава.

— Това е отвратително.

— Не е. Плакна я редовно с вода.

— Пак е отвратително.

— Съвсем чиста е — настоя той и се наведе към нея. Косата му докосна рамото й. Много беше малка тая стая. — Помириши да видиш.

Тя се дръпна назад.

— Няма да мириша косата ти.

— Аз пък ще си я помириша. — Той дръпна един по-дълъг кичур над носа си. — Ухае на прясно окосена детелина.

— Детелината не се коси.

— Представяш ли си колко хубаво щеше да ухае, ако се косеше?

Ливай отново се облегна назад и Кат си отдъхна с облекчение — уви, твърде прибързано, защото в следващия момент той взе възглавницата й и почна да търка главата си в нея.

— Мили боже! — възкликна тя, ужасена. — Престани! Как не те е срам?!

Ливай се разсмя с пълно гърло. Кат понечи да грабне възглавницата от ръцете му, но той я стискаше до гърдите си и отказваше да я пусне.

— Катрин…

— Не ми викай така.

— Прочети ми някоя от тайните си, похотливи историйки.

— Не са похотливи.

— Нищо. Прочети ми.

Тя престана да дърпа възглавницата. И без това вече я беше осквернил непоправимо.

— Защо?

— Защото съм любопитен — отвърна той. — И обичам да ми четат.

— Просто си търсиш повод да ме бъзикаш.

— Няма да те бъзикам. Обещавам.

— Това правите с Рийгън, когато не съм тук, нали? Подигравате ми се. Играете си с възпоминателните ми бюстове. Сигурно сте ми измислили и някой глупав прякор.

— Да — отвърна той. — Катрин.

Очите му блестяха от задоволство.

— Нали си наясно, че не съм тук, за да те забавлявам?

— Първо, сигурна ли си? Защото си много забавна. Второ, не ти се подиграваме. Много. Вече. И трето… — Той отброяваше на пръсти и цялото му лице се смееше. Кат едва се сдържаше да не прихне. — От днес нататък няма да ти се подигравам пред никого, освен пред теб самата, ако поне веднъж, сега, ми прочетеш някоя от историите си.

Кат го изгледа с най-безизразния поглед, на който беше способна. Все още я напушваше смях и мигаше непрекъснато, а от време на време гледаше в тавана, но горе-долу успя да запази самообладание.

— Толкова ли ти е любопитно? — попита тя.

Той кимна.

Тя го погледна още веднъж и се обърна към лаптопа. Защо пък не? Какво щеше да загуби? Въпросът е какво ще спечелиш, обади се вътрешният й глас.

Не че щеше да впечатли Ливай с историите си. Сигурно щеше да му е забавно, но това далеч не е същото. Вече я смяташе за откачалка и това само щеше да затвърди впечатлението. Нима брадатата жена в цирка се въодушевява, когато идват да я гледат готини пичове? Не, Кат нямаше нужда от такова внимание. Освен това Ливай не беше чак толкова готин. Челото му беше набръчкано дори когато не се смееше. Вероятно от прекалено излагане на слънце.

— Добре — съгласи се тя накрая.

Той се усмихна доволно и понечи да каже нещо, но Кат вдигна ръка и го спря.

— Мълчи. На ръба съм да се откажа. Просто… потрай малко да избера нещо…

Тя отвори папката „Саймън-Баз“ на десктопа и почна да я преглежда, за да намери нещо подходящо. Не прекалено романтично или, недай боже, похотливо.

Може би това?… Да. Това става.

— Ето — каза тя. — Малко предистория. Помниш ли как в шеста книга…

— Коя е шеста книга?

— Саймън Сноу и шестте бели заека.

— Сещам се. Гледал съм филма.

— Значи Саймън остава в училище през коледната ваканция, защото иска да намери петия заек.

— И понеже баща му е отвлечен от чудовища в страховити костюми, та не се очертава много приятна Коледа за семейство Сноу.

— Чудовищата са Човекоядците на кралицата — поправи го Кат. — Освен това Саймън още не знае, че Мага му е баща.

— Как така не знае? — изненада се Ливай. На Кат й стана забавно колко е възмутен. — Та то е очевидно. Защо иначе Мага ще се появява всеки път, когато стане напечено, и ще разправя със сълзи на очи как е познавал някога жена, която имала същите очи като на Саймън?

— Знам — отвърна Кат. — Тъпо е, но мисля, че Саймън, в желанието си Мага да се окаже негов баща, просто не смее да приеме очевидното. Защото, ако сгреши, това ще го съсипе.

— Базил обаче знае — каза Ливай.

— О, Баз определено знае. Мисля, че и Пинелъпи знае.

— Ах, Пинелъпи Бънс — ухили се Ливай. — Ако бях на мястото на Саймън, нямаше да й простя.

— Стига бе! Тя му е като сестра.

— Въобще не прилича на сестрите ми.

— Както и да е — каза Кат. — Действието на историята се развива по време на тази коледна ваканция.

— Ясно. Разбрах — отвърна Ливай, облегна се на стената с възглавницата й в ръце и затвори очи. — Готов съм.

Кат се обърна към компютъра и прочисти гърлото си. (И веднага се почувства глупаво.) После хвърли още един поглед на Ливай. Не можеше да повярва, че ще му чете една от историите си.

Наистина ли беше на път да го направи?

— Ако продължаваш да крачиш напред-назад по този начин, ще измисля някакво заклинание и ще закова краката ти за пода — каза Баз.

Саймън не му обърна внимание. Преглеждаше мислено знаците, които беше намерил до момента, и се опитваше да открие някаква логика… камъка с форма на заек в ритуалната кула, заека на витража в катедралата, магическия знак на падащия мост…

— Сноу! — извика Баз.

Една книга прелетя покрай носа на Саймън.

— Ти добре ли си? — възкликна той, искрено изненадан. Можеха да се замерят с учебници и да си правят магии по коридорите и в класните стаи, всъщност на всички други места, но ако Баз се опиташе да го нарани в стаята им, ставаше лошо. — Забрави ли за Проклятието на съквартиранта? Да те изключат ли искаш?

— Не. И именно затова не те уцелих. Знам правилата — изсумтя Баз, търкайки очите си. — Знаеш ли, Сноу, че ако съквартирантът ти умре през учебната година, получаваш отличен по всичко за утешение?

— Това е мит — отвърна Саймън.

— Имаш късмет, че и без това съм отличник.

Саймън спря да крачи и погледна съсредоточено към съквартиранта си. Обикновено се държеше така, сякаш Баз не беше в помещението. Обикновено Баз наистина не беше в помещението. Ако не шпионираше или не кроеше нещо, той ненавиждаше да стои в стаята им. Твърдеше, че му миришела на добри намерения.

Ала през последните две седмици Баз почти не беше излизал. Саймън не го беше виждал нито в кафетерията, нито на футболния стадион. Изглеждаше отнесен и разсеян в часовете, а ризите, с които ходеше на училище — обикновено ослепително бели и изгладени до съвършенство — бяха толкова мърляви, колкото и неговите.

— Защото е вампир, Саймън! — обади се Ливай.

— В тази история Саймън още не го знае — уточни Кат.

— Вампир е! — извика той към лаптопа й. — И те дебне! Стои буден по цели нощи, гледа те как спиш и се чуди дали да те изяде цял, или на парчета.

— Не може да те чуе — каза Кат.

Ливай се облегна и отново прегърна възглавницата.

— Ама големи са гейове всеки случай. Какво толкова се гледат, докато спят? И може ли да не обръщат внимание на Пинелъпи?

— Вманиачени са един в друг — каза Кат, сякаш това беше най-безспорната даденост на света. — В пета книга Саймън през цялото време върви след Баз и описва очите му. Можеш да прочетеш всички възможни синоними на „сив“.

— Не знам — сви рамене Ливай. — Трудно ми е да го проумея. Все едно да ми кажеш, че Хари Потър е гей. Или енциклопедия „Браун“.

Кат се разсмя с глас.

— Явно много си падаш по енциклопедия „Браун“.

— Млъкни. Татко ми я четеше навремето — каза той и отново затвори очи. — Добре де. Продължавай.

— Има ли ти нещо? — попита Саймън и не можа да повярва, че му задава такъв въпрос.

Не че му пукаше. Ако Баз отговореше с „да“, той най-вероятно щеше да каже „пада ти се!“. И все пак му се струваше жестоко да не попита. Баз беше най-неприятният човек, когото бе срещал… но все пак беше човек.

— Не аз снова из стаята като хиперактивен лунатик — измънка Баз, подпрял лакти на бюрото с лице в шепите си.

— Изглеждаш… зле.

— Да, Сноу, зле съм. — Той вдигна глава и завъртя стола си към Саймън. Наистина изглеждаше ужасно. Очите му бяха мътни и кървясали. — Зле съм, защото през последните шест години живея с най-егоцентричния и нетърпим кретен, който някога е държал вълшебна пръчица. И сега, вместо да празнувам Коледа със семейството си, което толкова обичам, вместо да пия топъл пунш и да ям печено сирене, вместо да си грея ръцете на камината в родния си дом… стоя тук и играя като статист в кървавото шоу на Саймън Сноу.

Саймън го гледаше с недоумение.

— Коледа ли е?

— Да! Коледа е — тросна се Баз.

Изражението на Саймън се помрачи. Не си беше дал сметка, че е Коледа. Мислеше, че Агата ще му се обади да му честити празника. Или пък Пинелъпи…

— Ах, Пинелъпи — въздъхна Ливай.

Кат продължи да чете.

Може би приятелите му чакаха той да им се обади. Дори не им беше купил подаръци. Напоследък нищо друго не го интересуваше, освен да намери белите зайци. Това наистина беше най-важното. Цялото училище беше застрашено. Саймън стисна квадратната си челюст. Трябваше да има някаква логика. Нещо му убягваше. Той ускори крачка. Камъкът в кулата, витражът, магическият знак, книгата на Мага…

— Писна ми! — продължи да хленчи Баз. — Отивам да се удавя в рова. Кажи на майка ми, че винаги съм знаел, че ме обича повече от всичко.

Саймън спря да крачи точно пред писалището на Баз.

— Знаеш ли как да стигнеш до рова?

— Не възнамерявам действително да се самоубия, Сноу. Съжалявам, че трябва да те разочаровам.

— Не заради това те питам. Ползваш ли понякога лодките?

— Всички ги ползват.

— Не и аз — отвърна Саймън. — Не мога да плувам.

— Сериозно?! — оживи се изведнъж Баз. — Е, то и без това ровът не става за плуване. Водните вълци само това чакат.

— Не нападат ли лодките?

— Не. Греблото и перката са сребърни.

— Ще ме заведеш ли?

Струваше си усилието. Ровът беше единственото място, на което Саймън не беше търсил.

— Искаш да ходиш на разходка с лодка с мен?! — изненада се Баз.

— Да — отвърна Саймън, вдигайки брадичка. — Ще го направиш ли?

— Защо?

— Ами… искам да видя как е. Никога не съм се возил на лодка. Има ли значение защо? Коледа е, а ти очевидно нямаш какво друго да правиш. Явно дори родителите ти не могат да те понасят.

Баз рязко стана. Сивите му очи проблясваха застрашително под сянката на веждите му.

— Какво знаеш ти за родителите ми?!

Саймън отстъпи крачка назад. Баз беше на половин метър от него (засега), но когато се ядосаше, можеше да бъде много опасен.

— Виж, извинявай… Не бях прав — смотолеви Саймън. — Ще го направиш ли?

— Уф, добре — изсумтя Баз. Гневът и внезапната жизненост вече бяха отшумели. — Взимай си мантията.

Кат хвърли поглед към Ливай. Очите му все още бяха затворени. След секунда той отвори едното и я погледна.

— Това ли беше?

— Не — отвърна тя. — Просто не знам дали ти се слуша още. Все пак доби представа.

Ливай затвори очи и поклати глава.

— Не ставай глупава. Продължавай.

Кат задържа за миг погледа си върху лицето му. Върху бръчките по челото му и наболата тъмноруса брада по страните му. Устните му бяха малки, но изписани като на кукла. За миг й мина през ум дали може да си отвори устата достатъчно, че да захапе ябълка.

— Лудостта ти явно е заразна — мъмреше Баз, опитвайки се да разплете едно въже.

Лодките бяха подредени и завързани на сушата за зимата. Саймън въобще не беше помислил колко студено ще е навън, но въпреки това каза:

— Стига де. Ще бъде забавно.

— Там е цялата работа, Сноу. Откога се забавляваме заедно? Дори не знам какво правиш за забавление. Избелваш си зъбите, предполагам. Или колиш дракони без нужда…

— Забавлявали сме се и преди — възрази Саймън, най-вече защото не знаеше какво друго да прави с Баз, освен да му противоречи, а и защото съквартирантът му със сигурност грешеше. За шест години все нещо забавно ще да са правили заедно. — Помниш ли например онзи случай в трети курс, когато се бихме с химерата?

— Исках да те прецакам да влезеш в леговището й — каза Баз. — Мислех, че ще успея да се измъкна, преди да ни нападне.

— И така да е, беше забавно.

— Опитвах се да те убия, Сноу. И като говорим за това, сигурен ли си, че искаш да се качиш на лодката с мен? Сам-самичък? Ами ако те хвърля зад борда? Водните вълци ще решат всичките ми проблеми…

Саймън го изгледа изпод вежди.

— Мисля, че няма да го направиш.

— Защо пък не? — отвърна Баз, мятайки последното въже настрани.

— Ако наистина искаше да се отървеш от мен — каза Саймън замислено, — досега щеше да си го направил. Имал си стотици възможности. Мисля, че няма да ми сториш зло, освен ако е от полза за някой от пъклените ти планове.

— А не допускаш ли, че това тук може да е един от пъклените ми планове? — попита Баз, мъчейки се да избута една от лодките към водата.

— Не — отвърна Саймън. — Този специално е мой.

— Алистър Кроули^[1], Сноу, ще ми помогнеш ли, или ще стоиш като паметник?

Двамата завлякоха лодката до ръба на рова. Баз метна вътре греблото и Саймън едва сега забеляза сребърното покритие на върха му.

— Бой със снежни топки — каза той, докато спускаха лодката във водата.

— Какво?

— Много пъти сме се били със снежни топки. Това не е ли забавление? И с храна сме се замеряли. Помниш ли, като ти вкарах сос в носа с магия?

— А помниш ли, като сложих вълшебната ти пръчица в микровълновата.

— Съсипа цялата кухня — разсмя се Саймън.

— Ами мислех, че просто ще се стопи.

— И кое точно те накара да мислиш така?

Баз сви рамене.

— Добре де. Взел съм си поука: Не слагайте вълшебна пръчица в микровълновата. Освен ако и пръчицата, и фурната не са на Сноу.

Саймън стоеше на пристана и целият трепереше. Наистина не беше съобразил, че ще умре от студ. Нито че щеше да му се наложи да влезе в лодка. Погледна ледената, черна вода в рова и му се стори, че под повърхността се движи нещо тъмно и тежко.

— Хайде де — подръчна го с греблото Баз, който вече се бе качил на лодката. — Нали планът беше твой?

Саймън стисна зъби и стъпи на борда. Лодката се люшна под тежестта му и той залитна напред.

Баз се разсмя.

— Май наистина ще се позабавлявам.

После потопи греблото във водата и загреба. Изглеждаше съвсем уютно на кърмата — дълга, тъмна сянка, елегантен и грациозен, както винаги. Лунната светлина го освети и Саймън видя как си поема дълбоко въздух, за да тласка греблото. От седмици не го беше виждал толкова жизнен.

Но Саймън не беше излязъл посред нощ на студа, за да наблюдава Баз — можеше да го прави в къде-къде по-приятна обстановка. Затова отмести поглед и започна да оглежда рова — фриза по каменните стени, плочките над водата.

— Трябваше да си взема фенерче… — каза той.

— Понеже не си магьосник — отвърна Баз и от върха на пръстите му се оформи кълбо синя светлина.

Той я метна към Саймън, който отначало се наведе инстинктивно, но после я хвана. Баз открай време беше по-добър от него в огнените магии. Позьорче.

Плочките проблясваха на светлината.

— Можем ли да отидем по-близо до стената? — попита Саймън.

Баз плавно зави с лодката.

Когато се приближиха, Саймън видя, че под повърхността на водата има цяла мозайка. Магьосници в битка. Еднорози. Символи и орнаменти. Кой знае докъде стигаше…

Баз бавно плъзна лодката покрай стената. Саймън вдигна кълбото светлина и се надвеси през борда на лодката, за да разгледа по-добре. Съсредоточен във фигурите по мозайката, съвсем забрави Баз, което никога не си позволяваше да прави извън пределите на стаята им.

Отначало дори не разбра, че лодката е спряла, а когато се обърна, Баз беше зад гърба му. Извисяваше се над него, озарен от синята светлина, която сам бе създал, озъбен, с лице, на което се четеше решимост и крайно отвращение…

Вратата се отвори с трясък.

Рийгън винаги я риташе, след като врътнеше ключа. Цялата външна страна на вратата беше в отпечатъци от обувки. Тя нахлу в стаята и си метна чантата на пода.

— Здравейте, хора — поздрави тя, хвърляйки им бегъл поглед.

— Тихо — прошепна Ливай. — Кат ми чете приказка.

— Сериозно?!

Рийгън ги погледна, този път с интерес.

— Вече свърших — каза Кат и затвори лаптопа си.

— Стига де! — възмути се Ливай, пресегна се през бюрото и отново го отвори. — Не можеш да спреш точно когато вампирът се готви да нападне.

— Вампири, а? — каза Рийгън. — Просто тръпки да те побият.

— Трябва да си довърша есето по биология — оправда се Кат.

— А ти? — обърна се Рийгън към Ливай. — Забрави ли, че имаме да зубрим по физиология на растенията?

— Не съм забравил — промърмори той и неохотно се надигна от леглото на Кат. — Мога ли да ползвам телефона ти? — попита, преди да се отдалечи.

Кат му подаде апарата и той набра някакъв номер. От задния му джоб засвири парче на Лед Цепелин.

— Следва продължение — каза Ливай и й върна телефона. — Съгласна?

— Няма проблем — отвърна Кат.

— В библиотеката? — попита Рийгън.

— В закусвалнята на магистралата. — Ливай си взе раницата и отвори вратата. — От четенето ми се отвори апетит.

— До после — каза Рийгън на Кат.

— До после — отвърна тя.

Преди да излязат, Ливай надникна от вратата и й хвърли широка усмивка.