Рейнбоу Роуъл
Фенка (58)

Глава 29

Мина още цял час, преди сестрата да дойде да я повика. Кат изпи бутилката с вода. Изтри лицето си с ръкав. Огледа всичко, което имаше да се гледа наоколо, мислейки си колко по-уютна е тази чакалня от фоайето на „Сейнт Ричардс“. Понечи да си поиграе с телефона си, но батерията беше свършила и той бе угаснал.

Когато сестрата дойде, тя стана от мястото си.

— Вие ли сте за Рен Ейвъри?

Кат кимна.

— Вече можете да дойдете да я видите. Искате ли да изчакате майка си?

Кат поклати глава.

* * *

Рен беше сама в стая. Вътре бе тъмно, а очите й бяха затворени. Кат не можеше да разбере дали е будна.

— Трябва ли да внимавам за нещо? — попита тя сестрата.

— Не, оттук нататък й е нужна само почивка.

— Баща ни ще дойде скоро — каза Кат.

— Добре. Ще го упътим до стаята.

Кат бавно и тихо седна на стола до леглото. Рен беше бледа. Имаше тъмно петно, може би синина, на бузата. Косата й бе пораснала от Коледа насам. Спускаше се над очите й и се чупеше около врата й. Кат внимателно я отмести, за да открие лицето й.

— Не спя — прошепна Рен.

— Още ли си замаяна?

— Малко. Върти ми се главата.

Кат я погали по челото, сякаш за да я успокои. Самата тя се почувства по-спокойна.

— Какво стана?

— Не помня.

— Кой те докара в спешното?

Рен сви рамене. Към ръката й беше прикрепена система, а на показалеца й бе залепено нещо. Отблизо миришеше на повръщано. И на себе си — прах за пране „Тайд“ и „Лола“ на Марк Джейкъбс.

— Как се чувстваш?

— Лошо ми е — отвърна тя. — Гади ми се.

— Татко е на път.

Рен простена.

Кат опря ръце на ръба на леглото й и склони глава върху тях.

— Слава богу, че са те докарали — въздъхна тя. — Който и да е бил. Съжалявам…

Че не съм била там, че не искаше да бъда до теб, че дори и да бях, нямаше да съм в състояние да те спра.

Сега, когато седеше до Рен, когато се увери, че тя е добре, Кат изведнъж усети колко е изтощена. Пъхна очилата в джоба на сакото си и отпусна глава. Унасяше се — или може би вече се бе унесла, когато чу хлипане.

Вдигна веднага глава да види какво става. Рен плачеше. Очите й бяха затворени и сълзите й се стичаха към слепоочията и в косата й. Кат просто виждаше струйката.

— Какво има?

Рен поклати глава. Тя избърса очите й с ръка, а после се изтри в ризата си.

— Да повикам ли сестрата?

Рен отново поклати глава и понечи да се обърне.

— Ела, легни — каза тя и й направи място на леглото.

— Сигурна ли си? — попита Кат. — Не искам да се удавиш в собствените си стомашни сокове заради мен.

— То не останаха — прошепна Рен.

Кат събу ботушите си, прескочи металната пречка и легна до нея, промушвайки внимателно ръка под врата й.

— Ела тук — каза тихо.

Рен склони глава на рамото й и се сгуши в нея. Кат вдигна тръбичките около ръката й, за да не се оплетат, и хвана дланта й. Беше лепкава.

Рен още трепереше.

— Спокойно, всичко мина — прошепна й Кат. — Отпусни се.

Опита се да остане будна, докато сестра й заспи, но беше тъмно, чувстваше се изтощена и всичко й беше като в мъгла.

* * *

— О, боже! — чу се гласът на баща им. — О, Рен, миличка.

Кат отвори очи. Баща й се бе надвесил над леглото и ги целуваше и двете по челата. Тя се надигна внимателно.

Очите на Рен бяха гурелясали и подпухнали, но отворени.

Баща им се изправи и сложи длан на челото на Рен.

— Господи боже! — въздъхна той, клатейки глава. — Детенцето ми.

Беше облечен с официален сив панталон. Светлосинята му риза беше извадена отвън. Оранжевата му вратовръзка на бели звездички стърчеше от джоба на сакото.

Сигурно идва направо от среща, помисли си Кат и по навик погледна да види очите му. Бяха уморени, но ясни.

В този момент тя изведнъж се почувства толкова беззащитна, че макар да не бяха тук заради нея, се пресегна през пречката на леглото и го прегърна, притискайки лице към потната му риза, докато не чу ударите на сърцето му. Ръката му топло я обгърна.

— Всичко е наред — каза той дрезгаво. Кат усети дланта на Рен върху своята. — Всичко е наред.

* * *

Не се налагаше Рен да остане в болницата.

— Можеш да спиш и да пиеш течности и у дома — каза лекарят.

В истинския им дом. В Омаха.

— Прибираш се с мен — заяви баща им.

Рен не възрази.

— И аз ще дойда — каза Кат.

Той кимна.

Една сестра дойде да свали системата на Рен и Кат я придружи до тоалетната, потупвайки я по гърба, докато се давеше над умивалника. После изми лицето й и й помогна да облече дрехите, с които бе дошла — джинси и топ без презрамки.

— Къде е палтото ти? — попита баща й.

Рен сви рамене. Кат свали жилетката си и й я подаде.

— Мирише на пот — каза Рен.

— Ще бъде най-приятно миришещата част от теб — отвърна Кат.

После трябваше да изчакат да оформят документите за изписването. Сестрата я попита дали иска да разговаря със специалист по зависимостите. Рен отказа. Баща й просто свъси вежди.

— Ял ли си нещо? — попита го Кат.

— Ще минем да вземем нещо по път — отвърна той, прозявайки се.

— Аз ще карам — каза тя.

Баща й се бе опитал да хване някой вечерен полет от Тълса, но първият възможен беше едва този следобед, затова бе наел кола — „Кели ми даде кредитната карта на агенцията“ — и бе шофирал седем часа.

Сестрата се върна с документите и каза на Рен, че трябва да напусне болницата в инвалидна количка. Такава била политиката.

Рен се възпротиви, но баща им застана зад количката и каза:

— Какво предпочиташ? Да спориш или да се прибереш у дома?

Когато сестрата ги поведе към чакалнята, Кат усети, че стомахът й се свива, и си даде сметка, че подсъзнателно се надява да види Лора отвън. Как ли пък не, помисли си тя.

Вратата се отвори и Рен издаде нещо средно между въздишка и стон. За миг Кат си помисли, че майка им наистина се е върнала. Или може би на Рен пак й се гадеше.

В чакалнята седеше младеж, скрил лице в шепите си. Когато чу гласа на Рен, той вдигна глава и рипна от мястото си. Рен стана от инвалидната количка и се затътри към него. Той я прегърна силно и зарови лицето си в умирисаната й на повръщано коса.

Беше здравенякът от „Мъгси“. Онзи, който раздаваше пестници. Кат отначало не можа да си спомни името му. Хавиер. Хулио…

— Кой е този? — попита баща й.

— Хандро — отвърна тя.

— А, Хандро — каза той, гледайки ги как се прегръщат.

— Да…

Кат искрено се надяваше, че не той е докарал Рен в спешното, за да я зареже после сама. Надяваше се, че няма нищо общо със синината на лицето й.

— Ей — каза някой и Кат отстъпи встрани, давайки си сметка, че стои по средата на коридора.

— Ей — повтори отново онзи.

Кат вдигна глава и погледът й срещна… усмихнатото лице на Ливай.

— Ей! — възкликна тя, искрено изненадана. — Какво правиш тук?

— Получих есемеса ти. Писах ти и аз.

— Нямам батерия.

Кат гледаше сините му очи и облекчената му усмивка и й се искаше да го погълне целия.

Ливай държеше две чаши с кафе, а от джоба на бархетната му риза стърчеше банан.

— Господин Ейвъри? — каза той, подавайки едната чаша. — Това беше за Хандро, но като гледам, ще мине и без него.

Баща й пое чашата.

— Благодаря. Ливай.

— Ливай — повтори името му Кат. Беше на ръба да се разплаче. — Не беше нужно да идваш.

Той сви ръката си в хлабав юмрук и нежно я чукна по брадичката.

— Не говори глупости. Как няма да дойда?

Кат се опита да остане сериозна, но се ухили така широко, че направо й изпукаха ушите.

— Не ме пуснаха горе — каза той. — Нито пък Хандро. Само членове на семейството.

Кат кимна.

— Сестра ти добре ли е?

— Да. Върти й се главата. Повръща. Срам я е, но иначе е добре. Прибираме се в Омаха. И тримата.

— А ти добре ли си?

— Да, да — отвърна тя и стисна ръката му. — Благодаря ти. За всичко.

— Нищо не съм направил. Ти дори не знаеше, че съм тук.

— Сега обаче знам и наистина ти благодаря… Да не би да си изпуснал рождения ден на сестра си?

— Не, той е утре, след църковната служба. Ще дремна час-два и ще поема обратно, освен ако имаш нужда от нещо.

— Не.

— Гладна ли си?

Кат се разсмя.

— Банан ли ще ми предложиш?

— Ще ти предложа половин банан — отвърна Ливай, пусна ръката й и й даде кафето. После извади банана от джоба си и го обели.

Кат хвърли поглед към Рен. Представяше Хандро на баща им. Изглеждаше ужасно, но здравенякът я гледаше така, сякаш беше горска фея. Ливай подаде на Кат половината банан. Тя го взе и се вгледа в очите му.

— Бих ти свалила луната в този момент.

Очите на Ливай блеснаха.

— А ще ми я нарежеш ли на парченца? — вдигна вежда той.

* * *

На път за къщи минаха покрай „Макдоналдс“. Баща й поръча два сандвича с риба и им забрани да му мрънкат на тема „здравословно хранене“.

— Въобще не ми пука дали холестеролът ти ще се качи — намръщи се Рен. — От миризмата ми се повдига.

— Ами да не се беше напивала до жлъчен ступор — отвърна той.

На Кат веднага й стана ясно, че колкото и да казваше, че всичко е наред, баща й не възнамеряваше да се преструва, че нищо не се е случило. Нямаше да остави нещата така.

Тя хвана сандвича си с едната ръка и продължи да стиска волана с другата. Беше единственият шофьор на магистралата, който се движеше в рамките на разрешената скорост.

Когато се прибраха, Рен влезе направо в банята.

Баща им стоеше насред дневната, вглъбен и объркан.

— Иди да се изкъпеш след нея — каза му Кат. — Аз мога и да почакам.

— Трябва да поговорим за случилото се — въздъхна той. — Още тази вечер. Не с теб. С теб няма какво да говорим. Трябва да си поговоря сериозно с Рен. Трябваше да го направя още на Коледа, но тогава не бях много на себе си…

— Съжалявам.

— Вината не е твоя, Кат.

— Отчасти е и моя. Не трябваше да я прикривам.

Той свали очилата и разтри слепоочията си.

— Не че си прикрила кой знае какво. Виждах я какво прави… Но си мислех, знам ли и аз… Мислех, че сама ще си сложи спирачки. Ще се навилнее и ще й мине.

Вратовръзката му беше излязла почти изцяло от джоба му и висеше до кръста му.

— Трябва да поспиш — каза Кат. — Вземи си душ и легни.

Рен излезе от банята, облечена с хавлията на баща им, усмихна им се плахо и се качи горе. Кат потупа баща си по рамото и я последва. Когато се качи горе, Рен стоеше пред скрина си и ровеше нервно в едно от чекмеджетата.

— Нямаме ни една пижама.

— Спокойно де — усмихна й се Кат и отиде да потърси в своя скрин. — Ето — каза тя и й подаде една тениска и чифт шорти, които им бяха останали от екипа по физическо в гимназията.

Рен се облече и се пъхна в леглото. Кат прилегна върху завивката до нея.

— Миришеш на повръщано — каза сестра й.

— Твоето — отвърна тя. — Как се чувстваш?

— Уморена — въздъхна Рен и затвори очи.

Кат леко я чукна по челото.

— Това гаджето ти ли беше?

— Да — прошепна тя. — Алехандро.

— Алехандро! — повтори Кат, наблягайки на х-то и р-то. — От миналия семестър ли ходите?

— Да.

— С него ли беше снощи?

Рен поклати глава. През миглите й взеха да напират сълзи.

— А с кого тогава?

— С Кортни.

— А тая синина откъде е?

— Не помня.

— Но не е от Алехандро, нали?

Рен моментално отвори очи.

— Господи, Кат, естествено, че не! — После пак ги затвори и поклати глава. — Той сигурно ще скъса с мен. Много мрази, когато се напивам. Казва, че е непристойно.

— Тази сутрин не приличаше на човек, който смята да скъса с теб.

Рен пое дълбоко въздух. Гласът й трепереше.

— Не мога да мисля за това в момента.

— Недей — каза Кат. — Заспивай.

Рен заспа. Кат слезе долу. Баща й също вече спеше. Беше пропуснал душа.

Изведнъж тя се почувства необяснимо спокойна. Последното, което Ливай й бе казал, преди да се разделят във фоайето на болницата, беше да си зареди телефона. Кат го включи към контакта и тръгна да пусне пералнята.