Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fangirl, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ирена Алексиева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- sqnka (2020 г.)
Издание:
Автор: Рейнбоу Роуъл
Заглавие: Фенка
Преводач: Ирена Алексиева
Година на превод: 2015 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указана)
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 22.08.2015 г.
Редактор: Петя Дочева
Художник: Noelle Stevenson
Коректор: Таня Симеонова
ISBN: 978-954-27-1504-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4911
История
- — Добавяне
Глава 18
— Ти да не би да си се преселила тук? — попита Ник и застопори количката с книги до стола й.
— Просто се опитвам да пиша — отвърна Кат и побърза да затвори лаптопа, преди да е надникнал в екрана.
— Върху разказа си ли работиш? — Той седна на стола до нея и понечи да отвори компютъра. Тя сложи ръка отгоре. — Реши ли вече в каква посока ще го развиеш?
— Да — отвърна Кат. — Имам някои идеи.
Той свъси вежди за миг, а после поклати глава.
— Не се притеснявам за теб. Ти си в състояние да напишеш десет хиляди думи и насън.
Наистина можеше. Веднъж беше написала десет хиляди думи за Само напред за една нощ. На другия ден ръцете я боляха…
— А ти? — попита тя. — Готов ли си?
— Почти. Е… поне знам какво ще направя — усмихна й се той.
Беше една от онези усмивки, които я караха да се пита дали пък не флиртува с нея.
Усмивките объркват хората, помисли си тя. Затова не се усмихвам.
— Мисля да предам антилюбовната си история.
Той вирна гъстите си вежди и се ухили до уши.
На Кат буквално й увисна ченето.
— Историята?! Тази, над която работихме заедно?
— Да! — отвърна въодушевено Ник и пак вдигна вежди. — Отначало си мислех, че е твърде рисковано. Разказът трябва да разказва нещо. Но както винаги си казвала, става дума за двама души, които се влюбват. Нима има по-хубав сюжет от този? Освен това сме обработили достатъчно текста. Мисля, че е готов. — Той я сръчка с лакът и зачака реакция, вперил поглед в очите й. — Е, какво мислиш? Страхотна идея, нали?
Кат отново зяпна.
— Ами… Просто… — заекна тя и сведе очи към масата, на която обикновено стоеше тетрадката. — Писахме я заедно.
— Кат… — каза той, видимо разочарован. — Какво искаш да кажеш?
— Наричаш я твоята история.
— Ти я наричаш така — прекъсна я той. — Все повтаряш, че се чувстваш повече като редактор, отколкото като съавтор.
— Бъзиках те.
— И сега ли ме бъзикаш? Защото не мога да разбера.
Тя вдигна глава и го погледна. Изглеждаше напрегнат. И разочарован. Сякаш Кат го бе засегнала с нещо.
— Искаш ли да си говорим честно? — попита той, без да я изчака да отговори. — Историята беше моя идея. Аз започнах да я пиша. Само аз работя върху нея извън библиотеката. Оценявам помощта ти, ти си гениален редактор и имаш огромен потенциал, но наистина ли смяташ, че историята е твоя?
— Не. Разбира се, че не — отвърна Кат и усети, че гласът й става писклив. — Но ние я писахме заедно. Като Ленън и Маккартни…
— Джон Ленън и Пол Маккартни неведнъж са казвали в интервюта, че пишат песните си поотделно, а после ги обсъждат помежду си. Действително ли мислиш, че Джон Ленън е написал половината от „Вчера“? Или пък че Пол Маккартни е съавтор на „Революция“? Не ставай смешна.
Кат стисна юмруци под масата.
— Виж — каза Ник, усмихвайки се някак насила. — Наистина много оценявам всичко, което си направила. Ти ме разбираш като творец, както никой друг не ме е разбирал. Ти си най-добрият ми критик. И искам да продължим да обсъждаме работите си. Искам да мога да ти дам някое предложение, без да имам усещането, че взимаш нещо мое. И обратното.
Тя поклати глава.
— Това е…
Не знаеше какво да каже, затова дръпна лаптопа към себе си и започна да увива кабела около него. Онзи, който Ейбъл й бе подарил. (Ето колко полезен се оказваше.)
— Кат… недей така. Хвърляш ме в оркестъра. Наистина ли се сърдиш? Действително ли мислиш, че крада от теб?
Тя отново поклати глава и сложи компютъра в чантата си.
— Ядосана ли си? — попита той.
— Не — прошепна тя. Все пак бяха в библиотека. — Просто…
Пак това „просто“.
— Мислех, че ще се зарадваш — каза той. — Само ти си била свидетел колко усърдно съм работил над тази история. Знаеш, че съм излял душата си в нея.
— Знам — отвърна тя.
Това беше вярно. Ник се вълнуваше от историята. На нея й беше безразлично. Вълнуваше я самото писане. Онова вълшебно трето присъствие, което се появяваше между тях, когато работеха заедно. Щеше да идва в библиотеката, за да пише с Ник, дори да пишеха некролози или текстове за етикети на шампоан.
— Просто… — подхвана пак тя. — Трябва да работя върху разказа си. Срокът наближава.
— Не може ли да работиш тук?
— Не искам да увреждам мозъчните ти центрове с електрически импулси — промърмори тя.
— Искаш ли да се видим още веднъж, преди да си предадем курсовите работи, просто да им хвърлим едно последно око?
— Защо не — каза тя без каквото и да било намерение да го вижда.
После се обърна и си тръгна. Щом сви към стълбите, хукна с всички сили и бяга през целия път до общежитието, сам-сама в тъмнината.
* * *
В сряда следобед, след изпита по биология, Кат се прибра право вкъщи и седна пред компютъра. Нямаше да мръдне от стаята, нито да припари до интернет, докато не завърши курсовата си работа по творческо писане.
Пръстите й нямаше да спрат да се движат по клавиатурата, докато не видеше един първи вариант на екрана, дори да й се наложеше да пише неща като: Нямам никаква представа какво, по дяволите, пиша в моментаааааа.
Все още нямаше нито сюжет, нито герои…
Беше изгубила цял час в писане на някакъв диалог между двама съпрузи, от който нищо не излезе. Нямаше никакво развитие, никакво действие. Жената и мъжът просто спореха на тема „брюкселско зеле“, като зелето не беше метафора за нищо по-съществено.
После започна да пише разказ за раздялата на двама души, описана от гледна точка на тяхното куче. След това започна разказ, в който кучето умишлено разрушава брака на една двойка. А накрая просто спря, защото не се интересуваше нито от кучета, нито от женени хора.
Хрумна й да натрака всичко, което си спомняше от антилюбовната история на Ник. Това определено щеше да прикове вниманието на професор Пайпър.
Мислеше си да вземе някоя от историите за Саймън и Баз и просто да промени имената. (Това вероятно щеше да мине, ако професор Пайпър вече не й бе вдигнала мерника.)
Дали пък не можеше да вземе една от историите за Саймън и Баз и да промени всички съществени подробности. Примерно Саймън е адвокат, а Баз — шпионин. Или пък Саймън е ченге, а Баз — собственик на пекарна. Или Саймън обича брюкселско зеле, а Баз е куче.
Отчаяно се нуждаеше да влезе поне за малко в интернет. Колкото да види пощата си или да потърси нещо. Но не си позволи да отвори браузъра дори за да провери дали съществителното брюкселско се пише с малка или с главна буква.
Накрая стана от стола и отиде до тоалетната. Вървеше бавно по коридора, надявайки се някой да я заговори, че да има оправдание да се помотае, но наоколо не се мяркаше никой. Върна се в стаята и легна на леглото. Предишната вечер бе учила до късно по биология и бе съвсем лесно да затвори очи.
Видя й се почти разнообразяващо да се тормози заради Ник вместо заради Ливай. Харесваше ли го? (Ник. За Ливай нямаше никакво съмнение.) Или просто й харесваше онова, което символизираше? Умен, талантлив, хубав — в стил Първа световна.
Сега само като си помислеше за Ник, й идеше да потъне в земята от срам. Беше изиграна. Измамена. Дали го беше планирал от самото начало? Или просто беше в безизходица? Като нея в момента.
Ник и тъпата му история.
Наистина беше негова. Кат никога не би я написала по такъв начин. Глупава, шантава героиня. Глупав, претенциозен герой. Никакви дракони.
Историята си беше на Ник. Само дето я бе прекарал да му я напише. Понеже беше ненадежден разказвач. Това е.
Кат искаше да поработи върху своята история сега. Не онази за курса на професор Пайпър, а онази за Саймън и Баз. Само напред беше нейната история. Хиляди хора я четяха. Хиляди хора чакаха да я завърши.
Колкото до разказа, който трябваше да напише за курса, само на един човек му пукаше дали ще го предаде. И този човек дори не беше тя.
* * *
Кат заспа, просната по корем, с все обувките.
Когато се събуди, навън беше тъмно. Мразеше да заспива по светло и да се буди по тъмно. Дезориентираше се. Главата я болеше, на възглавницата й имаше петно от слюнка. Това ставаше само когато спеше през деня.
Тя се надигна като дрогирана и осъзна, че телефонът й звъни. Не разпозна номера.
— Ало?
— Катрин? — чу се мъжки глас отсреща.
— Да? Кой се обажда?
— Здравей, Катрин. Кели е. Кели, колегата на баща ти.
Кели беше творческият директор в агенцията, в която работеше баща й. Човекът с пандата. Всички вкъщи го знаеха като „шибания Кели“, защото когато се споменаваше, името му винаги вървеше с този епитет. „Шибаният Кели иска да почнем всичко отначало по рекламната кампания на Килпатрик.“ Или пък: „И тогава на шибания Кели му щукна, че роботът трябва да танцува“.
Кели беше единствената причина, благодарение на която баща им все още имаше работа. Взимаше го със себе си всеки път, когато се местеше от една агенция в друга.
Кели отдаваше понякога откаченото поведение на баща им на неговата креативност. „Имате гениален баща, беше им казал веднъж на едно коледно парти. Мозъкът му е проектиран специално, за да създава реклами. Като прецизен инструмент е.“
Кели имаше мек и напевен глас и говореше така, сякаш се опитваше да ти продаде нещо всеки път, когато си отвореше устата. „Момичета, опитвали ли сте коктейла със скариди тук? Непременно трябва да го опитате. Уникален е.“
Сега този мек и напевен глас накара Кат да изтръпне.
— Здравейте — каза тя.
— Виж, Катрин. Извинявай, че те притеснявам в училище. Знам, че сте в сесия. И моят Конър се готви за изпити.
— Да?
— Взех номера ти от телефона на баща ти и искам да ти кажа, че той е съвсем добре, всичко е наред, но ще прекара тази нощ, може би и следващите няколко дни, тук в болницата. В „Сейнт Ричардс“…
— Какво е станало?
— Нищо. Добре е. Наистина. Просто има нужда от малко почивка.
— Защо? Случило ли му се е нещо? Защо сте го завели там? Вие ли го заведохте?
— Да, аз. Лично го докарах. Не че нещо е станало. Просто малко се пренатовари в работата. Всички сме под пара. Работим като луди… Но татко ти не излизаше от офиса… Няколко дни не беше напускал кабинета си.
Колко дни? Хранеше ли се? Ходеше ли до тоалетната? Да не би да е барикадирал вратата с бюрото си? Ами ако е хвърлял предмети от седмия етаж? Ами ако е крещял по коридорите Всички сте продажни путьовци. Всички до един. И особено ти, Кели, шибан, безмозъчен селянин? Насила ли са го изнесли? През деня ли е станало? Колегите му видели ли са?
— В „Сейнт Ричардс“ ли е? — попита Кат.
— Да, правят му изследвания. Дадоха му нещо, за да поспи. Мисля, че това наистина ще му е от полза.
— Идвам — каза тя. — Предайте му, че идвам. Да не би да се е наранил?
— Не, Катрин. Нищо му няма. Спи в момента. Мисля, че ще се оправи. Просто последните месеци му дойде малко в повече.
Месеци ли?
— Тръгвам веднага.
— Добре — отвърна Кели. — Може би няма да ме завариш, мисля да се прибера, но това е номерът на мобилния ми телефон. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.
— Благодаря ви.
— Не го казвам просто така. Знаеш колко съм привързан към баща ти. Той ми е като талисман. Бих направил всичко за него.
— Много съм ви задължена.
Тя затвори първа. Не можеше да губи повече време.
Веднага набра номера на Рен. Сестра й сякаш се изненада, че я чува. Кат започна без увъртане.
— Татко е в „Сейнт Ричардс“.
— Какво? Защо?
— Откачил е в офиса.
— Добре ли е?
— Не знам. Кели каза, че е отказвал да излезе от кабинета си.
— Шибаният Кели ли?
— Да.
— И всичко това пред колегите? Татко ще бъде съсипан.
— Знам — отвърна Кат. — Отивам при него, веднага щом намеря кой да ме закара.
— Кели ли ти каза да отидеш?
— Трябва ли да ми каже някой, Рен?
— В сесия сме, а много добре знаеш, че най-вероятно са го натъпкали с успокоителни и едва ли е в съзнание. Да се обадим утре да видим как е и ще решим.
— Той е в болница, за бога!
— „Сейнт Ричардс“ не е точно болница.
— И какво? Мислиш, че не трябва да отидем?
— Мисля, че трябва да си вземем изпитите — каза Рен. — Дотогава той тъкмо ще е излязъл от унеса и ще бъдем до него.
— Аз отивам — отсече Кат. — Ще звънна на баба да видя дали може да дойде да ме вземе.
— Баба е в Чикаго.
— Ох, да, вярно.
— Ако наистина искаш да отидеш, мога да се обадя на мама. Сигурна съм, че ще се отзове. Ако е толкова важно за теб.
— В никакъв случай! Ти нормална ли си?
— Уф, добре. Ще ми звъннеш ли от болницата?
На Кат й се щеше да каже нещо язвително от рода на „Не искам да ти прекъсвам ученето за изпити“, но каза просто:
— Да.
След това се обади на Рийгън. Рийгън имаше кола. Рийгън щеше да разбере… Тя обаче не вдигна.
Кат се сви в леглото и се разплака.
За баща си — за състоянието му и за унижението. И за себе си — за това, че не беше до него да го предпази, и за това, че дори нещо толкова неприятно не я сближаваше с Рен. Как можеше да бъде толкова безразлична? Това, че се беше случвало и преди, не означаваше, че не е сериозно. Не означаваше, че той няма нужда от тях.
После плака, че няма повече приятели с коли…
А накрая се обади на Ливай.
Той вдигна веднага.
— Кат?
— Здрасти, Ливай. Как си?
— Добре. Работя.
— Не ви ли е забранено да говорите по телефона, докато сте на работа?
— Забранено ни е.
— О, извинявай. Виж, като свърши смяната ти, дали има някакъв шанс да ме закараш до Омаха? Знам, че е доста път, и ще ти дам пари за бензина… Но трябва спешно да отида заради баща си.
— Идвам веднага да те взема. До петнайсет минути съм при теб.
— Не, Ливай, мога да изчакам. Нали си на работа?
— Спешно ли е?
— Да — каза тихо тя.
— Значи ще се видим след петнайсет минути.