Рейнбоу Роуъл
Фенка (56)

Глава 28

— Господи, Катрин, ако искаш да си починеш от мен, просто ми кажи.

Ливай лежеше на леглото й в общежитието и току-що й беше съобщил, че ще се прибере за няколко дни за рождения ден на сестра си, а тя вместо да каже „ще ми липсваш“ или поне „хубаво да си изкарате“, възкликна „идеално“.

— Не исках да прозвучи така — извини се Кат. — Просто баща ми отива в Тълса този уикенд и няма да има нужда от мен. Ти също, след като се прибираш у дома, така че ще имам цели два дни, за да пиша. Толкова съм изостанала със Само напред…

Изостанала и излязла от ритъм.

Ако не работеше върху творбата си поне малко всеки ден, Кат изпускаше нишката, губеше инерция. Започваше да пише дълги диалози, които не водеха доникъде, или пък сцени, в които Баз и Саймън изучаваха взаимно лицата си. (Тези сцени се радваха на невероятен успех сред читателите й, но не допринасяха за развитието на сюжета.)

— Аз пак имам нужда от теб, нищо че заминавам — продължи да се прави на засегнат Ливай.

Последва дълъг диалог, който доникъде не стигаше. Докато говореха, тя през цялото време изучаваше лицето му (което не беше лесна работа, защото то непрекъснато се променяше). Едва се сдържа да не го целуне…

Едва се сдържа да не го целуне и по-късно същия ден, когато той мина през общежитието, за да се сбогува с нея, преди да тръгне. Кат стоеше на тротоара, Ливай се бе надвесил през прозореца на пикапа и бе толкова лесно устните им да се срещнат по средата. Беше и съвсем безопасно. Той се намираше в колата си и всеки момент щеше да напусне града. Нямаше опасност от лавинен ефект. Не можеше да се стигне до една от онези случки, дето от дума на дума и…

Ако Кат го бе целунала — ако му беше дала да разбере, че може той да я целуне, — нямаше все още да я кара на онази единствена целувка в полузаспало състояние от ноември.

Бяха минали шест часа, откакто Ливай тръгна за Арнолд, а тя вече бе написала две хиляди думи за Саймън. Напредна толкова много през нощта, че си мислеше да посвети следващия ден на разказа, който трябваше да предаде на професор Пайпър. Можеше дори да го завърши. Щеше да е страхотно да каже на Ливай, че е приключила, когато се прибереше в неделя.

Кат се беше облегнала назад на стола и разкършваше ръцете си, когато вратата се отвори с трясък и в стаята връхлетя Рийгън. (Кат дори не трепна. Толкова беше свикнала с нахлуването й.)

— Я виж ти кой е тук — каза Рийгън. — Сам-самичка. Как така не си някъде с гордостта на Арнолд?

— Той се прибра за рождения ден на сестра си.

— Знам — отвърна Рийгън, отвори вратата на дрешника и взе да умува какво да извади отвътре. — Опита се да ме накара да пътувам с него. Това момче има алергия към самотата.

— И мен ме караше да тръгна с него — каза Кат.

— Къде щеше да спиш?

— Не знам. Не го беше измислил съвсем.

— Ха! — възкликна Рийгън, сваляйки вратовръзката от униформата на „Олив Гардън“. — Ето за това вече бих се върнала в Арнолд. Да те видя как се запознаваш с Марлис.

— Толкова ли е страшна наистина?

— Сигурно вече не. Пообработила съм ти я…

Рийгън свали бялата си блуза през главата, без да я разкопчава до долу, и посегна към един черен пуловер. Сутиенът й беше яркочервен.

Ето такива работи се насаждаха в главата на Кат и я спираха да целуне Ливай. Крещящото бельо на бившата му приятелка. Това, че знаеше кой точно го е „пообработил“. Ако не харесваше Рийгън толкова много, сигурно щеше да й е по-лесно…

Съквартирантката й прекоси стаята, дойде до бюрото й, наведе се и навря главата си в лицето й.

— Мирише ли косата ми на чеснови хлебчета?

Кат я помириса предпазливо.

— Не дотам, че да е неприятно.

— Майната му! — изруга Рийгън и се изправи. — Нямам време да я мия.

После застана за един последен поглед пред огледалото на вратата, взе си чантата и каза:

— Тръгвам. Ако вечерта се развие по план, няма да се прибера тази нощ. Не прави нищо, което не бих направила аз.

— До момента не съм — каза сухо Кат.

Рийгън изсумтя и излезе.

Кат продължи да гледа замислено към вратата. Не ревнувай. Това правило вече беше въведено. Но към него трябваше да добави още едно, лично за себе си: Не се сравнявай с Рийгън. Все едно да сравняваш ябълки с… грейпфрути.

Когато няколко минути по-късно телефонът й иззвъня, и последната капчица нездравословна завист моментално се изпари. Ливай беше обещал да й се обади, преди да си легне. Тя грабна телефона, ухилена до уши, и тъкмо умуваше какво точно да каже, когато видя името на Рен на екрана. Рен?!

Не бяха говорили — дори есемеси не си бяха разменяли — от коледната ваканция. Тоест почти три месеца. Защо ли й звънеше по това време? Може би беше грешка. Може би пак беше набрала другото К.

Кат се взираше в телефона, сякаш очакваше обяснение.

Звъненето спря, но след секунди почна пак.

Отново Рен.

Кат натисна копчето и приближи апарата до ухото си.

— Ало?

— Ало? — Не беше гласът на Рен. — Катрин?

— Да?

— Слава богу! Майка ти се обажда.

Майка ми?!

Кат се отдръпна от телефона.

— Катрин?

— Да — отвърна плахо тя.

— В болницата съм. С Рен.

Майка ми? В болница? С Рен?!

— Какво? Защо? Тя добре ли е?

— Прекалила е с пиенето. Някой… Просто съм в неведение… Някой я е оставил в спешното. Реших, че може би ти знаеш нещо.

— Не — отвърна Кат. — Нищо не знам. Идвам веднага. В коя болница сте?

— В „Сейнт Елизабет“. Обадих се и на баща ти. Каза, че взима първия полет обратно.

— Идвам — повтори Кат.

— Добре — каза Лора, майка й. — Чакам те.

Кат кимна, все още държейки телефона настрана от лицето си, и прекъсна разговора.

* * *

Рийгън заряза компанията си и се върна да я закара. Кат бе звъннала първо на Ливай — не защото очакваше да й се притече на помощ, беше на четири часа път оттам, — просто имаше нужда да чуе гласа му, за да си стъпи на краката. Той обаче не вдигна. Написа му лаконичен есемес: Рен е в болница, и се обади на баща си. Включи се телефонният секретар.

Рийгън знаеше къде е „Сейнт Елизабет“ и я закара точно пред входа.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита.

— Не — отвърна Кат, надявайки се тя да се усети и все пак да я придружи.

Не стана така. Рийгън просто отпраши и Кат остана пред въртящата се врата сама. За миг се уплаши, че няма да може да мине през нея, но после се съвзе и продължи напред.

Болницата беше почти пуста. На регистратурата нямаше никого. Асансьорите в главното фоайе бяха изключени за през нощта. Кат успя да се добере до спешното отделение, където един санитар й каза, че Рен вече е качена горе, и я упъти по поредния празен коридор. След известно лутане тя най-после стигна до шестия етаж и се огледа наоколо, без да знае кого всъщност търси.

Опита се да си представи Лора, но единственото, което изникваше пред очите й, бе образът от семейните снимки. Дълга, кестенява коса. Големи кафяви очи. Сребърни пръстени. Избелели джинси. Обикновена жълта рокля на сватбата й, под която вече личеше коремчето й.

Тази жена не беше тук.

В чакалнята нямаше никого, с изключение на една блондинка, която седеше в ъгъла и стискаше юмруци в скута си. Тя вдигна глава, когато Кат влезе в помещението.

— Катрин?

Минаха няколко секунди, преди чертите на лицето й да се избистрят в нещо, което да се стори на Кат дори далечно познато. През тези няколко секунди част от нея искаше да се втурне към русокосата непозната, да обвие ръце около ханша й и да зарови лице в корема й, друга част искаше да изкрещи колкото й глас държи, а трета част искаше да подпали света и да го гледа как гори.

Жената стана и тръгна към нея. Кат не помръдна от мястото си.

Лора мина покрай стаята на сестрите и тихо каза нещо на дежурната.

— Вие ли сте сестрата? — попита тя, вдигайки глава от бюрото.

Кат кимна.

— Ще трябва да ни отговорите на някои въпроси.

Кат направи каквото можа. Не знаеше какво е пила Рен. Не знаеше къде е била, нито с кого. Останалите въпроси бяха такива, че й беше неудобно да отговаря пред напълно непознат човек — пред Лора, която стоеше там и я гледаше като през микроскоп. Кат я погледна безпомощно, почти умолително и тя се върна в ъгъла. Редовно ли пиеше Рен? Да. Често ли се напиваше? Да. Беше ли припадала? Да. Ползваше ли наркотици? Не знаеше. Пиеше ли някакви лекарства? Противозачатъчни. Има ли здравна застраховка? Да.

— Мога ли да я видя? — попита Кат.

— Още не — отвърна сестрата.

— Добре ли е?

— Не знам. Не я наблюдавам аз, но лекуващият лекар току-що говори с майка ви.

Кат погледна Лора, майка си, разстроената руса жена с уморени очи и безобразно скъпи джинси, която седеше в ъгъла, и отиде да седне срещу нея, опитвайки се да запази самообладание. Това не беше среща между майка и дъщеря. Не беше нищо. Кат бе тук заради Рен.

— Тя добре ли е?

Лора вдигна глава да я погледне.

— Надявам се. Не се е събудила още. Някой я е оставил пред спешното преди няколко часа. Не е дишала… достатъчно. Не знам. Наистина не знам какво е положението. Дават й течности. Времето ще покаже.

Косата на Лора бе подстригана на къса черта с два по-дълги кичура от двете страни, които висяха като крила под брадичката й. Носеше колосана бяла риза и купища пръстени на ръцете си.

— Защо са се обадили на теб? — попита Кат.

Може би беше грубо да й задава такъв въпрос, но не й пукаше.

— О! — отвърна Лора, бръкна в кремавата си кожена чанта, извади телефона на Рен и й го подаде през пътеката между редовете седалки.

Кат го пое.

— Намерили са номера ми в телефона й — обясни Лора. — Казаха, че винаги се обаждат първо на майката.

На майката, помисли си Кат, а после набра баща си. Отново се включи телефонният секретар. Тя стана и се отдалечи метър-два настрани, за да му остави съобщение на спокойствие. „Татко, Кат е. В болницата съм. Още не съм видяла Рен. Ще ти звънна, когато науча нещо.“

— Говорих с него по-рано — каза Лора. — Той е в Тълса.

— Знам — отвърна Кат, гледайки телефона си. — Защо не ми се обади той?

— Казах му, че аз ще ти звънна. Той трябваше да се свърже с авиокомпанията.

Кат отново седна, но не срещу Лора. Вече нямаше какво да си говори с нея.

— Вие двете… — понечи да каже Лора и спря да се прокашля. Започваше всяко изречение така, сякаш нямаше да й стигне дъхът да го довърши. — Вие двете още си приличате.

Кат вдигна глава да я погледне. Все едно виждаше напълно непознат човек и в същото време човека, който очакваш да дойде да те успокои, ако се събудиш от кошмар.

Когато Ливай я питаше за майка й, тя винаги отговаряше, че не си я спомня. И досега това бе самата истина.

Сега обаче, когато седеше срещу нея, в паметта й сякаш се бе отворила някаква тайна врата и в съзнанието й ясно изникнаха спомени. Виждаше майка си да седи на масата в трапезарията и да се смее на нещо, което Рен е казала. Рен го повтаря и тя продължава да се смее. Смее се някак на нос. Косата й е тъмна. Хваната е на кок с флумастери вместо с фиби или с шнола. Може всичко да нарисува с тези флумастери. Цвете, морско конче, еднорог. А когато е изнервена, им се кара. Щрака с пръсти, ако вдигат шум, докато говори по телефона. Щрак, щрак, щрак. Свъсени вежди, оголени зъби. „Шшт!“ После крещи на баща им в спалнята. После е заедно с тях в зоологическата градина и тича с Рен след един паун. После е в кухнята и разточва тесто за курабийки с джинджифил. После пак говори по телефона и щрака с пръсти. И пак крещи от спалнята. А накрая стои на верандата пред къщата, затъква косата на Кат зад ушите й отново и отново, гали я по бузата и дава обещания, които няма намерение да изпълни.

— Близначки сме — каза Кат.

Защото не можа да измисли нищо по-тъпо, нищо, което да съответства по тъпота на репликата „още си приличате“, при това казана от майката.

Тя извади телефона си и написа есемес на Ливай.

В болницата съм. Още не съм видяла Рен. Алкохолно отравяне. Майка ми е тук. Ще ти се обадя утре.

А после в друг есемес дописа:

… Добре че те има, че си някъде там и четеш това. Или ще го прочетеш в някакъв момент. Така се чувствам по-добре.

Батерията взе да мига в червено.

Лора също извади телефона си. (Когато беше малка, Кат дори не знаеше името й. Баща им й викаше „скъпа“ — пресилено, напрегнато, но „скъпа“. Тя му казваше просто „Арт“.) И майка й пишеше есемес на някого, вероятно на съпруга си, и по някаква причина това вбеси Кат. Как можеше да му пише точно сега? Как можеше да парадира с новия си живот в такъв момент?

Кат скръсти ръце и се загледа към стаята на сестрите. Когато усети, че очите й се пълнят със сълзи, си каза, че те са за Рен. Част от тях наистина бяха.

Продължиха да чакат. Дълго, но не заедно.

По едно време Лора стана да отиде до тоалетната. Вървеше като Рен — поклащайки бедра, отмятайки косата от лицето си.

— Искаш ли кафе? — попита тя.

— Не — отвърна Кат.

Докато я нямаше, Кат опита отново да се свърже с баща си. Знаеше, че ако вдигне, ще се разплаче съвсем и сигурно ще му каже „татенце“. Но пак попадна на телефонния секретар.

Лора се върна с бутилка вода и я остави на масичката до нея. Тя не я докосна.

Сестрите не им обръщаха никакво внимание. Майка й взе да прелиства някакво списание. Когато в чакалнята се появи един лекар, и двете станаха.

— Вие ли сте госпожа Ейвъри? — попита той, гледайки Лора.

— Как е тя? — отвърна майка й.

Хитър ход, помисли си Кат.

— Мисля, че ще се оправи — каза лекарят. — Дишането й е нормално. Нивото на кислород в кръвта — също. Даваме й много течности. Преди малко се събуди и разменихме няколко думи. Ще се размине само с уплахата… Понякога е полезно човек да се стресне.

— Мога ли да я видя? — попита Кат.

Лекарят я погледна и в очите му само дето не се изписа „близначки!“.

— Да — отвърна той. — Няма проблем. В момента й взимаме кръв за още едно изследване. Като свършим, ще пратя сестрата да ви повика.

Кат кимна и тръгна обратно към стола си.

— Благодаря ви — каза Лора и се застоя край стаята на сестрите.

След малко се върна до мястото си, взе чантата си, пъхна една използвана носна кърпичка в един от джобовете и нервно започна да глади кожените дръжки.

— Ами… — каза тя. — Аз ще тръгвам.

— Какво?! — възкликна Кат, втрещена.

— Трябва да си вървя — отвърна Лора. — Баща ти скоро ще дойде.

— Как така?

Лора преметна чантата си през рамо.

— Нали чу какво каза лекарят — продължи Кат. — Ще ни пуснат да я видим след малко.

— Ти трябва да отидеш — каза Лора.

— Ти също трябва да дойдеш.

— Наистина ли искаш да дойда?

Тонът й беше рязък и Кат се стъписа.

— Рен би искала.

— Не бъди толкова сигурна — отвърна Лора и притисна носа си между очите. Изглеждаше уморена. — Виж… мястото ми не е тук. Чиста случайност е, че ми се обадиха. Сега ти си тук, баща ти е на път…

— Как може просто да оставиш някого сам в болница?! — възмути се Кат.

Гласът й прозвуча по-гневно, отколкото очакваше.

— Рен не е сама — каза твърдо Лора. — Има теб.

Кат рязко стана от стола си.

Не говоря за Рен, каза си наум.

Лора отново намести дръжките на чантата си.

— Катрин…

— Не може просто така да си тръгнеш…

— Така е редно — отвърна Лора, вече с по-мек тон.

— В коя алтернативна вселена? — повиши глас Кат и усети как гневът й избива като тапа от гърлото й. — Коя майка оставя детето си в болница, без дори да го види? Коя майка си взима чукалата и изчезва? Рен е в безсъзнание и ако си мислиш, че това няма нищо общо с теб, жестоко се лъжеш. Аз съм тук, пред теб, не си ми виждала очите от десет години и решаваш, че сега е моментът да си тръгнеш? Точно сега?

— Не извъртай нещата. Не става дума за мен — процеди през зъби Лора. — Очевидно е, че не ме искаш тук.

— Не, за мен става дума. За мен! — отвърна Кат. — Не ми е работа да те искам или да не те искам. Не съм длъжна да те спечеля.

— Катрин… — каза Лора, стискайки устни и юмруци. — Опитах се да установя контакт с теб. Исках да се сближим. Постарах се.

— Ти си ми майка, за бога! — отсече Кат. — Да се беше старала повече!

— Сега не е нито времето, нито мястото за този разговор — каза Лора тихо, но твърдо. — Ще поговоря с Рен по-късно. И с теб бих искала да поговоря. Искам да си говорим, Катрин… Но в момента нямам работа тук.

Кат поклати глава.

— Друг по-удобен момент няма да ти се удаде — просъска тя. Искаше й се да й каже нещо още по-язвително, но не намираше думи. — Това е единственият шанс, който някога ще получиш.

Лора вирна брадичка и отметна косата си настрани. Разговорът за нея беше приключил.

— Мястото ми не е тук — повтори тя. — Няма да се натрапвам по такъв начин.

После се обърна и си тръгна с високо вдигната глава, поклащайки бедра.