Рейнбоу Роуъл
Фенка (42)

Глава 21

Баща им ходеше да тича всяка сутрин. Кат ставаше, когато чуеше пиюкането на кафемашината. Слизаше долу и му правеше закуска. После си доспиваше на дивана, докато не я събудеше Рен. Разминаваха се по стълбите, без да си кажат нито дума.

Понякога Рен излизаше. Кат никога не ходеше с нея. Понякога Рен не се прибираше. Кат никога не я чакаше.

Беше прекарала много вечери насаме с баща си, но още не беше говорила с него по най-съществения въпрос. Не искаше да нарушава крехкото му равновесие, но нямаше накъде повече да отлага… Той трябваше да ги закара до колежа след три дни. Рен даже настояваше да отидат един ден по-рано, в събота, за да имат време да се „настанят“ (което за нея означаваше да обиколи купоните във всички студентски клубове).

В четвъртък вечер Кат направи яйца по мексикански, а баща й изми чиниите след вечеря, разказвайки й за новия клиент, който се опитваха да спечелят. Нещата с „Гравиоли“ вървяха толкова добре, че една от дъщерните им марки — „Франкенбийнс“ — също бяха проявили интерес към агенцията. Кат седеше на един от високите столове пред кухненския плот и го слушаше.

— Решил съм този път да оставя Кели да предложи всичките си тъпи идеи пръв. Анимирани бобчета с коса като на Франкенщайн. „Чудовищно вкусни“. Каквото там има да предлага. И без това клиентите винаги отхвърлят първото, което чуят…

— Татко, трябва да говоря нещо с теб.

Той я погледна през рамо.

— Бях останал с впечатлението, че вече си прочела в интернет всичко за цикъла, птичките и пчеличките.

— Татко…

Той се обърна, притеснен.

— Да не си бременна? Да не си обратна? По-лесно бих се примирил, ако си обратна. Освен ако си бременна. Но ще се справим. Каквото и да е, ще се справим. Бременна ли си?

— Не — каза Кат.

— Добре…

Той се облегна на умивалника и забарабани с мокри пръсти по плота.

— И обратна не съм.

— Какво остава тогава?

— Ами… колежът.

— Имаш проблеми в училище? Не вярвам. Сигурна ли си, че не си бременна.

— Нямам проблеми… — отвърна Кат. — Просто реших, че няма да продължа да уча там.

Баща й я гледаше така, сякаш все още очакваше да чуе истинската причина за разговора.

— Няма да се върна в колежа за втория семестър — каза тя.

— Защото?

— Защото не искам. Не ми харесва.

Той избърса ръцете си в джинсите.

— Не ти харесва?!

— Не е там мястото ми.

— Никой не е казал, че ще останеш там завинаги — сви рамене той.

— Този университет не е за мен, тате — каза тя. — Не съм го избирала аз, Рен го избра. И на нея й харесва, чувства се щастлива там. За мен обаче… всеки ден е като първия, не знам къде се намирам.

— Но Рен е там…

— Тя няма нужда от мен. За разлика от теб, помисли си Кат, но не го изрече.

— И какво смяташ да правиш?

— Ще живея тук. И ще уча тук.

— В Университета на Небраска, Омаха?

— Да.

— Записала ли си се?

Кат не беше обмислила този въпрос докрай.

— Ще се запиша…

— Мисля, че трябва да завършиш годината — каза той. — Иначе ще изгубиш стипендията си.

— Не ме интересува — отвърна Кат. — Няма да остана там.

— Мен живо ме интересува.

— Нямах това предвид. Ще взема студентски заем. И работа ще си намеря.

— И кола ли ще си купиш?

— Най-вероятно…

Баща й свали очилата си и започна да ги бърше с края на ризата.

— Трябва да завършиш годината. Пък ще му мислим напролет.

— Не! — отсече тя и взе да мачка притеснено тениската си. — Не мога да се върна там. Ужасно е. И е безсмислено. Освен това ще бъда много по-полезна тук.

— Знаех си, че това е причината — въздъхна той и отново сложи очилата. — Кат, няма да допусна да се върнеш у дома, за да се грижиш за мен.

— Не е това основната причина, но съгласи се, че няма да е лошо. Справяш се по-добре, когато не си сам.

— Напълно си права. И вече съм говорил с баба ти. Заминаването ви ми дойде като изневиделица. Не че не съм го очаквал. Просто не бях готов да се разделя с вас толкова бързо. Баба ти ще минава да ме наглежда по няколко пъти в седмица. Ще вечеряме заедно. Мога дори да се преместя при нея за известно време, ако нещата се влошат.

— Значи ти можеш да се върнеш в бащиния си дом, а аз не? Аз съм само на осемнайсет.

— Именно. Ти си на осемнайсет и няма да пропилееш живота си заради мен.

— Не пропилявам живота си. — Доколкото може да се нарече живот, помисли си тя. — Опитвам се за първи път да реша нещо сама за себе си. Последвах Рен в Линкълн, а тя дори не ме иска там. Никой не ме иска там.

— Я ми обясни за какво става дума — каза баща й. — Защо си толкова нещастна?

— Заради… всичко. Има прекалено много хора. И не се вписвам. Не знам как трябва да се държа. Нищо, което умея да правя добре, не е важно там. Не е важно да си умен, не е важно да те бива в писането. А когато някой прояви интерес, то е, защото иска нещо от мен. Не защото иска мен самата.

На лицето му се изписа болезнено съчувствие.

— Това май не е решение, Кат. А бягство.

— И какво от това? — Тя вдигна ръце във въздуха и отново ги отпусна в скута си. — Дори и така да е, да не би да ми дадат медал, че съм издържала? Това е просто колеж. На кого му пука къде ще го завърша?

— Мислиш, че ще ти е по-лесно, ако живееш тук?

— Да!

— По тая логика не се взимат зрели решения.

— Казва кой? Уинстън Чърчил?

— Че какво му е на Уинстън Чърчил? — попита баща й, ядосан за първи път, откакто бяха започнали да разговарят. Добре че не беше казала Франклин Рузвелт. Съвсем щеше да се вбеси.

— Нищо му няма. Нищо. Просто… не може ли човек да се отказва понякога? Не може ли да каже: „Това е прекалено болезнено, няма да го правя повече?“.

— Създава се опасен прецедент.

— За какво? За избягване на болка?

— За бягство от живота.

— А, прословутият кон пак — отвърна Кат и го изгледа с раздразнение.

Той се пресегна и я хвана за ръката. Тя инстинктивно понечи да се дръпне, но хватката му беше здрава.

— Кат, погледни ме. — Тя неохотно вдигна глава и го погледна. Косата му стърчеше на всички страни. Кръглите му очила с тънки рамки стояха накриво на носа му. — Има толкова много неща, за които съжалявам, и още толкова, които ме плашат…

В този момент входната врата се отвори.

Кат изчака секунда, а след това отдръпна ръката си и се качи в стаята.

* * *

— Татко ми каза — прошепна Рен същата вечер от леглото си.

Кат грабна възглавницата си и излезе от стаята. Спа долу на дивана. Всъщност не спа, защото входната врата беше твърде близо и все си представяше, че някой ще нахлуе през нея.

* * *

Баща й се опита да поговори с нея отново на следващата сутрин. Когато се събуди, Кат го завари да седи в единия край на дивана с екипа за джогинг.

Не беше свикнала той да възразява така остро. За каквото и да било. Дори когато бяха в прогимназията и стояха до среднощ да пишат по форумите за Саймън Сноу, единственото, което баща им казваше, при това не често, беше: „Няма ли да сте уморени утре в училище?“.

А откакто си дойдоха за ваканцията, дори не отвори дума за това, че Рен не се прибира по цели нощи.

— Не искам да говорим повече — каза Кат, като го видя да седи в краката й, и се обърна на другата страна, прегръщайки възглавницата.

— Добре — отвърна той. — Недей да говориш. Слушай. Доста мислих за това да си останеш у дома следващия семестър…

— Така ли? — изненада се тя и се обърна да го погледне.

— Така — отвърна той и стисна глезена й през одеялото. — Знам, че една от причините да искаш да се прибереш, съм аз. Знам, че се притесняваш за мен и че ти създавам много поводи за тревога… — Тя искаше да отмести поглед от очите му, но те бяха като магнити понякога, също като очите на Рен. — Кат, ако наистина те е грижа за мен, умолявам те, върни се в колежа. Защото, ако прекъснеш следването си заради мен, ако изгубиш стипендията си, ако провалиш бъдещето си — заради мен, няма да го преживея.

Тя зарови лице в дивана.

След няколко минути кафемашината изпиука и той стана. Когато входната врата се хлопна зад гърба му, Кат също стана и започна да приготвя закуска.

* * *

Беше в стаята и пишеше, когато Рен дойде и започна да приготвя багажа си. Кат нямаше кой знае какво да приготвя или да не приготвя. Беше си донесла само лаптопа. През последните две седмици носеше дрехи, които нито тя, нито сестра й харесваха достатъчно, че да ги вземат в колежа.

— Изглеждаш комично — каза Рен.

— Какво?

— Виж тениската си.

Беше със стара тениска от осми или девети клас. С Хелоу Кити, облечена като супергерой. Не стига че беше къса поначало, ами й беше умаляла. Кат я дръпна притеснено надолу.

— Кат! — извика баща й отдолу. — Телефона!

Кат погледна мобилния си телефон.

— Май има предвид домашния — каза Рен.

— Че кой се обажда на домашния телефон?

— Сигурно 2005-та година. Иска да й върнеш тениската.

— Много смешно — изсумтя Кат и изтича долу.

Баща й просто сви рамене, подавайки й слушалката.

— Ало? — каза Кат.

— Искаме ли диван? — попита някой отсреща.

— Кой се обажда?

— Рийгън. Кой друг би могъл да бъде? Колко хора трябва да получат специално разрешение от теб, за да донесат диван?

— Откъде имаш този номер?

— От документите за общежитието. Не знам защо, но нямам мобилния ти. Сигурно понеже обикновено не ми се налага да ползвам телекомуникационни услуги, за да те намеря.

— Мисля, че си първият човек, който звъни на домашния ни телефон от години. Дори бях забравила къде стои.

— Всичко това е много вълнуващо, Кат, но… искаме ли диван?

— За какво ни е диван?

— Не знам. Защото майка ми настоява, че ни трябва.

— Кой ще седи на него?

— Именно. Можеше да ни е от полза миналия семестър, за да не ръси Ливай косми по леглата ни, но този проблем вече не е на дневен ред. А и ако вкараме диван в тая стая, ще трябва буквално да го прескачаме, за да стигнем до вратата. Казва „не“, мамо.

— Защо Ливай не стои вече на дневен ред?

— Защото така. Тази стая е и твоя. Не може непрекъснато да се криеш в библиотеката. И без това с Ливай имаме само един общ курс следващия семестър.

— Няма значение… — каза Кат.

— Не ставай глупава — прекъсна я Рийгън. — Естествено, че има значение. Чувствам се супергадно, че стана така. Естествено, нямам никаква вина, че реши да се целуваш с него, нито пък че той реши да се целува с оная куха блондинка, но не трябваше да те насърчавам. Няма да се повтори. Никога. С никого. Дотук бях с насърчаването.

— Всичко е наред — отвърна Кат.

— Знам, че всичко е наред. Просто казвам как ще бъде оттук нататък. Значи не на дивана, нали? Майка ми виси на главата ми и като я гледам, няма да ме остави на мира, докато не чуе да казваш „не“.

— Не — каза Кат, а после по-силно добави: — Не на дивана.

— Мамка му, Кат, ще ми спукаш тъпанчето… Мамо, принуждаваш ме да псувам заради тоя тъп диван… Добре тогава, ще се видим утре. Най-вероятно ще довлека една грозна лампа и килим. Нищо не мога да направя. Тя е медицински случай.

През цялото време бащата на Кат стоеше в кухнята и я наблюдаваше. Баща й, който действително беше медицински случай.

— Кой беше? — попита той.

— Съквартирантката ми.

— Звучи като Катлийн Търнър.

— Да, голяма работа е.

Кат подръпна тениската си надолу и се отправи към вратата.

— Мексиканско за вечеря?

— Става.

— Защо не се преоблечеш да отидем заедно.

— Добре.