Рейнбоу Роуъл
Фенка (68)

Глава 34

Влязоха в асансьор и Кат натисна копчето за деветия етаж.

— Не мога да повярвам, че вече петнайсет минути спорим дали Саймън Сноу трябва да посегне към меча, или към вълшебната си пръчица в някаква си история, която ще я четат само пристрастени фенове в интернет.

Всъщност вътрешно Кат сияеше от щастие. Рен идваше в стаята й и щяха да работят заедно по Само напред, докато приключеше смяната на Ливай. Това вече бе станало установена практика, а Кат обичаше рутината. Чувстваше се изпълнена с енергия.

Рен я побутна с лакът.

— Не е „някаква си история“. Важна е.

— Само за мен.

— И за мен. И за всички останали, които я четат. Освен това дори и само ти да беше, пак щеше да е важна. Работиш върху нея почти две години. Това е творбата на живота ти.

— Недей, моля ти се, че ми иде да се гръмна.

— Искам да кажа на живота ти досега. Историята ти е забележителна, просто невероятна. И щеше да е все така изумителна дори и да нямаше хиляди фенове. Хандро не може да повярва колко читатели имаш. Смята, че трябва да намериш начин да спечелиш пари от това… Не му е много ясно как стоят нещата с фенската литература. Пуснахме си да гледаме Наследникът на Мага и той заспа.

Кат зяпна от почуда.

— Не си ми казала, че е от непосветените.

— Исках първо да го опознаеш. Ами Ливай?

Вратата на асансьора се отвори и те слязоха на етажа на Кат.

— Страшно си пада — каза тя. — По Саймън Сноу, по фенската литература, по всичко. Кара ме да му чета на глас.

— Не се ли шашка от гейския момент?

— Не, изобщо. Защо? Хандро шашка ли се?

— Определено.

— Има проблем с хомосексуалността?

— Не… Не знам. Може би. По-скоро го смущава идеята хетеросексуални момичета да пишат за хомосексуални момчета. Каза, че било девиантно.

Кат прихна.

— Мисли, че аз съм с девиантното поведение?!

— О, я млъквай — разсмя се и Рен и пак я ръгна с лакът.

Кат изведнъж застина. Пред вратата на стаята й стоеше момче. Не това, което би очаквала да види.

— Какво има? — почуди се Рен. — Забрави ли нещо?

— Кат… — каза Ник и пристъпи напред. — Здравей. Теб чакам.

— Здравей, Ник — отвърна Кат. Беше на два метра от стаята си и не искаше да се приближава повече. — Какво правиш тук?

— Исках да говоря с теб.

— Това библиотекарчето ти ли е? — попита Рен и взе да го оглежда, все едно беше снимка във фейсбук, а не човешко същество.

— Не — отвърна Кат, реагирайки по-скоро на притежателното местоимение, отколкото на каквото и да било друго.

Ник хвърли поглед към Рен, но реши да не й обръща внимание.

— Виж, Кат…

— Не можа ли просто да се обадиш по телефона? — попита тя.

— Нямам номера на мобилния ти. Опитах се да се обадя на стационарния в стаята ти — има го в студентския указател. Оставих няколко съобщения на секретаря.

— Имаме телефонен секретар?

Вратата на стаята рязко се отвори и Рийгън надникна в коридора.

— Това твое ли е? — попита тя Кат, кимайки към Ник.

— Не — отвърна Кат.

— И аз така реших. Затова го оставих да чака отвън.

— Права си — каза Рен не особено тихо. — Наистина изглежда като от миналия век…

Рийгън и Рен не знаеха какво се бе случило с Ник, нито как я беше използвал. Знаеха само, че тя не желае повече да разговаря с него и не стъпва в библиотека „Лав“. Беше й неудобно да сподели подробностите с когото и да било.

Сега, когато го виждаше пред себе си, не изпитваше никакво неудобство. Беше бясна. Чувстваше се ограбена. Беше му написала няколко много добри пасажи и вече не можеше да си ги върне. Ако употребеше някои от десетките забавни реплики, които й бе свил, хората щяха да решат, че ги е откраднала от него. Все едно пък имаше какво да се открадне от Ник — освен може би синия индийски шал, с който непрекъснато ходеше. Той й харесваше. Иначе Ник можеше да си завре отзад тъпия разказ от второ лице, сегашно време, и всичките си кльощави героини с пожълтели от никотин пръсти. (Тия патици сега говореха с находчивите реплики на Кат. Просто да побеснее човек.)

— Виж, просто искам да говоря с теб — каза той. — Няма да ти отнема много време.

— Ами говори тогава — намеси се Рен.

— Да — вметна Рийгън, облягайки се на рамката на вратата. — Говори.

Ник изглеждаше така, сякаш очакваше Кат да му се притече на помощ, но тя не беше в настроение. Мина й през ум да му обърне гръб и да го остави да се оправя с Рийгън и Рен, с които не се излизаше лесно на глава дори когато те харесваха.

— Давай. Слушам — каза Кат.

— Ами… — прокашля се Ник. — Виж, Кат, дойдох да ти кажа, че разказът ми е избран да бъде публикуван в университетския литературен журнал. Това е огромна чест за студент в бакалавърска степен.

— Поздравления — процеди през зъби Кат и се почувства ограбена на нова сметка, този път с въоръжен грабеж.

Ник кимна.

— Да. Ами… професор Пайпър… знаеш, тя е в редакционната колегия… — Той се огледа, пристъпи от крак на крак и въздъхна. — Тя е разбрала, че си ми помагала за разказа, и смята, че ще е уместно да си поделим авторството.

— Чакай малко, тоя разказ как така се оказа негов? — каза Рен, гледайки Кат.

— Уместно ли? — попита Кат.

— Изданието е престижно — продължи Ник. — Ще ни пишат като съавтори. Може дори да сложим имената по азбучен ред. Така твоето ще е първо.

Кат усети нечия ръка на гърба си.

— Ей — каза Ливай и я целуна по главата. — Свърших по-рано. — После се обърна към Ник и му подаде ръка през Кат. — Здрасти. Аз съм Ливай.

— Ник — отвърна онзи.

Изглеждаше объркан и уплашен като човек, когото са приклещили в ъгъла.

— Ник от библиотеката? — попита Ливай, все така ведро, и сложи длан на рамото на Кат.

— Е, какво ще кажеш? — опита се да довърши започнатото Ник. — Съгласна ли си? Ще кажеш ли на професор Пайпър, че няма проблем?

— Не знам — отвърна Кат. — След всичко, което се случи, мисля, че не мога да се съглася…

Той впери отчаян поглед в нея.

— Трябва да се съгласиш, Кат. Това е невероятна възможност. Знаеш колко много значи за мен.

— Ами възползвай се тогава — каза тихо Кат, опитвайки се да забрави, че всички важни за нея хора стоят там и наблюдават. — Аз нямам претенции. Не е нужно да делиш славата с мен.

Ник също се стараеше да не мисли за публиката.

— Не мога — отвърна той и пристъпи крачка напред. — Професор Пайпър каза, че ще публикува разказа само ако излезе с двете ни имена. Кат, моля те!

В коридора цареше пълна тишина.

Рийгън гледаше Ник така, сякаш всеки момент щеше да го върже на жп релсите в очакване на товарния влак. Рен го гледаше като някоя от наперените му героини — с крайно пренебрежение. Ливай се усмихваше. Той и на онзи пияница в „Мъгси“ се бе усмихвал, преди да накара Хандро да му разбие носа.

Кат отново се опита да забрави присъствието им. Замисли се за разказа на Ник — за техния общ разказ — и за цялото вдъхновение, което бе изляла в него. Сега й се отваряше възможност да получи нещо в замяна. После обаче се сети за вечерите, прекарани в книгохранилището с Ник…

Ливай я стисна за рамото.

— Съжалявам — каза тя. — Не искам да бъда вписана като съавтор. Ти беше прав. Разказът е твой.

— Недей така, Кат — процеди той през зъби. — Не мога да изпусна такава възможност.

— Ще ти се отвори друга. Ти имаш страхотен талант, Ник — каза тя и беше съвсем искрена. — Нямаш нужда от мен.

— Не, моля те. Не мога да я изпусна. Вече загубих асистентското си място заради теб.

Кат отстъпи крачка назад и се опря до Ливай.

Рийгън отвори по-широко вратата и Рен се запъти към стаята, дърпайки Кат след себе си.

— Беше ми приятно — каза Ливай. Само някой, който го познаваше добре, можеше да разбере, че изобщо не му е било приятно.

Ник продължи да стои в коридора, сякаш се надяваше, че Кат може да размисли.

Рийгън затръшна вратата в лицето му.

— Наистина ли ходеше с тоя? — попита тя, преди да се обърне. — Това ли е библиотечният ти приятел?

— Партньор по писане — отвърна Кат и остави раницата си на бюрото.

— Егати мухльото — измънка Рийгън. — Майка ми носи такива шалове.

— Да не би да ти е откраднал разказа? — попита Рен. — Онзи, върху който работехте заедно?

— Не. Не точно — каза Кат и рязко се обърна. — Вижте, няма значение. Да не говорим повече за това. Става ли?

Тя ги погледна и тримата, всеки от които бе готов да застане зад нея, и си даде сметка, че наистина няма значение. Ник, който не беше в състояние да напише собствения си антилюбовен разказ, беше блед спомен от миналото.

Кат извърна глава и се усмихна на Ливай.

— Добре ли си? — попита той и също й се усмихна, защото просто си беше такъв. (Господи, добре че го имаше.)

— Супер съм — отвърна тя.

Рен все още не беше убедена и я гледаше изпитателно. После изведнъж реши нещо и каза:

— Добре, лейтенант Старбъкс, след като вече си тук, дай да видим дали можеш да ме закараш до Фермата и да ни купиш по една мока с бял шоколад по пътя.

— Дай да видим дали можете да тръгнете веднага, защото съм паркирал в платното за пожарната — влезе в тона й Ливай.

Кат пак взе чантата си.

— И искам да ви уведомя и двете — каза той, отваряйки вратата, — наясно съм, че препратката беше към Бойна звезда „Галактика“.

— Добре бе — подкачи го Рен. — Всички знаем, че си маниак, ама не си го признаваш.

* * *

Когато пристигнаха пред сградата, в която се помещаваше братството на Хандро, Ливай слезе от пикапа да помогне на Рен. Вече рядко го правеше за Кат. Обикновено тя го изпреварваше и се качваше или слизаше сама. Когато Рен излезе от кабината, Кат с неохота се премести по-далеч от шофьорското място и закопча колана.

Ливай запали двигателя и включи на първа, без да я погледне. Не я беше поглеждал, откакто излязоха от стаята й.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да, просто съм гладен. А ти?

Той продължаваше да не я гледа.

— Да не би да се сърдиш заради Ник? — попита тя, давайки си сметка, че й се иска да е така.

— Не — отвърна Ливай. — Трябва ли? Доколкото видях, не искаш дори да говориш с него.

— Не искам — каза Кат.

— Хубаво. Гладна ли си?

— Не. Ревнуваш ли?

— Не — поклати глава той, сякаш разсейваше някаква неприятна мисъл, а после се обърна и й се усмихна. — Искаш ли да ревнувам? Мога да ти направя страхотна сцена, ако си падаш по такива работи.

— Няма нужда — отвърна Кат. — Благодаря ти все пак.

— Слава богу. Прекалено съм гладен, за да се разбеснея. Имаш ли нещо против да спрем някъде да хапнем?

— Не — каза тя. — Мога и да ти сготвя нещо, ако искаш. Яйца?

Ливай засия насреща й.

— О, да! Може ли да гледам?

— Голям си шемет — засмя се Кат.

* * *

Ливай искаше омлет. Извади яйца и сирене от хладилника, а Кат приготви тиган и масло. (Духът на оная блондинка вече почти не витаеше в кухнята му. Беше се изпарил.)

Кат счупи три яйца и тъкмо се канеше да ги разбие, когато Ливай я подръпна по опашката.

— Ей…

— Да?

— Сестра ти защо не ме харесва?

— Стига глупости. Има ли човек, който да не те харесва? — отвърна Кат, разбивайки яйцата с вилица.

— Тогава защо се виждаш с нея само когато ме няма?

Кат се обърна да го погледне. Беше се подпрял на плота при умивалника.

— Я по-добре вземи да настържеш сиренето — каза му тя с усмивка, а когато той продължи да я гледа в очакване на отговор, добави: — Може пък да те искам само за себе си.

— А може би… — въздъхна той, прекарвайки пръсти през косата си — се срамуваш от мен.

Тя сипа яйцата в тигана и взе рендето, за да настърже сиренето.

— И от какво точно ме е срам? От страхотния ти външен вид или от неустоимия ти чар?

— Алехандро е стипендиант на Университетското настоятелство — каза тихо Ливай зад гърба й. — А семейството му притежава половината Санд Хилс.

— Какво? — Кат заряза всичко и се обърна към него. — Ти наистина ли мислиш, че се срамувам от теб?

Ливай леко се усмихна и сви рамене.

— Не съм засегнат, мила моя.

— Не, ти си просто луд. От теб научавам за Хандро и въобще не ми пука какъв е. — Кат сложи ръце на гърдите му и сви юмруци в черния му пуловер. — Господи, Ливай. Погледни се. Ти си… — Нямаше думи да го опише. Беше древна рисунка в пещера, Червеният балон^[1]. Тя се надигна на пръсти и го притегли към себе си, докато лицето му се приближи толкова до нейното, че вече не можеше да вижда и двете му очи едновременно. — Ти си вълшебен!

Ливай така се усмихна, че очите му почти се затвориха. Тя го целуна в ъгъла на устните, а той се извърна и улови нейните.

Яйцата взеха да пукат и Кат понечи да се отдръпне от него, но той я прегърна през кръста.

— Защо тогава? — попита. — Не съм ли й симпатичен? Да не би да смята, че не сме един за друг? Повече от очевидно е, че предпочиташ да не съм там, когато се виждаш с нея.

Кат се измъкна от прегръдката му и се върна пред печката, бързайки да настърже сирене върху яйцата.

— Това няма нищо общо с теб.

Ливай се надвеси над плота, така че да вижда лицето й.

— Тоест?

— Просто… Както и да е. Няма да разбереш — каза тя. — Щеше да е различно, ако беше израсъл с нас, ако се бе запознал едновременно и с двете…

— Какво щеше да е различното?

Кат поклати глава и повдигна омлета с дървена шпатула.

— Щях да знам, че си направил информиран избор, когато си избрал мен.

Ливай се наведе над печката, за да улови погледа й.

— Пази се — каза тя. — Ще се изгориш.

Той се отдръпна, но само с няколко сантиметра.

— Естествено, че бих избрал теб.

— Да, но когато ме избра, не познаваше Рен.

— Кат…

Ужасно й се искаше да имаше какво друго да прави с омлета, освен да го наблюдава.

— Знам, че ти харесва на външен вид…

— Понеже знаеш, че ти ми харесваш.

— Каза, че е секси.

— Кога?

— Когато я видя за първи път.

Ливай се озадачи за миг, а после вдигна вежда.

— Нарече я Супермен — каза Кат.

— Катрин! — възкликна той. — Опитвах се да привлека твоето внимание. Опитвах се да ти кажа, че ти си секси, без да го изричам в очите ти.

— Е, не успя.

— Извинявай. Много съжалявам.

Той пак посегна да я прегърне през кръста. Кат не откъсваше поглед от омлета.

— Знам, че ме харесваш — каза тя.

— Знаеш, че те обожавам.

Кат продължи да гледа в тигана.

— Но тя много прилича на мен. Дори най-добрите ни приятели не могат да ни различат понякога. А когато ни различават, то е защото Рен е по-добрата версия. По-общителна е, усмихва се по-често, просто изглежда по-добре.

— Аз не бих могъл да ви сбъркам.

— Дълга коса. Очила.

— Кат… Моля те, погледни ме.

Ливай я дръпна за каишките на джинсите и тя едва успя да обърне омлета, преди да я завърти към себе си.

— За мен сте съвсем различни — каза той.

— Говорим по един и същи начин. Често пъти мислим еднакво. Имаме едни и същи жестове.

— Вярно е — кимна той и хвана брадичката й, за да вдигне лицето й, — но така твоите различия изпъкват дори по-ясно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… как да ти обясня? Понякога, когато сестра ти каже нещо, някак си се стряскам, че го казва с твоя глас.

Кат плахо вдигна поглед към очите му. В тях нямаше и следа от усмивка. Беше напълно сериозен.

— Какво например? — попита тя.

— Не мога да се сетя нещо конкретно в момента, но… Виж, тя се усмихва по-често от теб, но е някак по-престорена. По-затворена.

— Аз съм тази, която не излиза от стаята.

— Не ти обяснявам правилно… Харесвам Рен, поне това, което съм видял от нея. Но тя е по-… напориста от теб.

— По-уверена?

— Донякъде. Може би. По-скоро… склонна е да извлича онова, което иска, от всяка ситуация.

— Какво лошо има в това?

— Нищо — отвърна Ливай. — Но не си ти. Ти не преминаваш с гръм и трясък през всичко. Обръщаш внимание на малките неща. Не оставаш безразлична към нищо. Това ми харесва в теб. Предпочитам го.

Кат затвори очи. По лицето й се стекоха сълзи.

— Харесвам очилата ти. Харесвам тениските ти със Саймън Сноу. Харесва ми, че не се усмихваш на всеки, защото когато се усмихнеш на мен… Катрин… — каза той и я целуна по устните. — Погледни ме.

Тя вдигна глава.

— Бих те избрал пред всяка друга.

Кат пое болезнена глътка въздух и сложи длан на лицето му.

— Обичам те, Ливай.

Ливай разцъфна. Грабна я в прегръдките си и започна да я целува. След малко се отдръпна за миг и прошепна:

— Кажи ми го пак.

* * *

Наложи се да му направи нов омлет.