Рейнбоу Роуъл
Фенка (38)

Глава 19

Ливай не попита нищо, а Кат нямаше желание да влиза в подробности.

Каза му само, че баща й е в болница, без да уточнява защо. Благодари му няколко пъти, пъхна двайсетдоларова банкнота в жабката на колата и каза, че ще му даде още, щом се добере до банкомат.

Стараеше се да не го гледа, защото всеки път, когато го погледнеше, си представяше как се целува — с нея или с онова момиче, а и двете бяха еднакво болезнени.

Мислеше, че ще започне да я засипва с въпроси и очарователни наблюдения, но той я остави на мира. След около двайсет минути я попита дали може да си пусне някаква лекция. Предстоеше му важен изпит.

— Разбира се — отвърна Кат.

Той подпря репортерски касетофон на таблото и през следващите четирийсет минути двамата слушаха плътния глас на един професор, който говореше за устойчиви фермерски практики.

Когато влязоха в града, Кат започна да го упътва накъде да кара. Беше идвал в Омаха само два-три пъти. Не след дълго завиха към паркинга на болницата. Кат се надяваше да не е видял табелата, на която пишеше Център за психично здраве и поведенчески отклонения „Сейнт Ричардс“.

— Може просто да ме оставиш пред входа — каза тя. — Много съм ти благодарна, че ме докара.

Ливай спря касетофона.

— Ще се чувствам много по-добре, ако те придружа. Поне до фоайето.

Кат не възрази. Слезе от колата и тръгна към входа. С влизането отиде право на регистратурата и с периферното си зрение видя Ливай да сяда на един от столовете зад нея.

Мъжът зад плота не беше особено услужлив.

— Ейвъри… — замънка той. — Ейвъри… Артър. Тц! Няма право на свиждане.

Кат попита дали може да говори с някой лекар или сестра. Мъжът не знаеше. Попита дали баща й е буден. Не можеше да й каже, федерални разпоредби и прочее.

— Добре тогава — стисна зъби тя. — Ще седна ето там и няма да мръдна, докато не говоря с някого. Моля да уведомите, когото трябва, че чакам и искам да видя баща си.

Мъжът, който приличаше повече на телохранител, отколкото на служител в здравно заведение, най-невъзмутимо й отговори, че може да си седи колкото иска. Кат се замисли дали е бил на работа, когато са довели баща й? Дали е трябвало да го озаптяват? Дали е крещял? Дали е плюел. Искаше всички тук, и най-вече този неприятен тип да знаят, че баща й е човек, не просто някакъв луд, и че има близки, които ги е грижа за него и няма да допуснат да бъде малтретиран или тъпкан безразборно с лекарства.

Тя демонстративно седна на един стол точно срещу грубия санитар. След десетина минути Ливай каза:

— Не те ли пускат?

— Ще ме пуснат — отвърна Кат и го погледна, но не и лицето му. — Виж, сигурно ще вися с часове тук. По-добре да тръгваш.

Той се наведе напред, опря лакти на коленете си и се почеса зад врата, сякаш мислеше как да постъпи.

— Няма да те оставя сама в чакалнята на болница — каза накрая.

— Но аз просто седя и чакам — отвърна тя.

— Значи и аз ще чакам — сви рамене той и се облегна назад. — Може да се наложи да те закарам някъде.

— Както искаш — каза тя, а после почти насила добави: — Благодаря ти… Обещавам, че няма да ми стане навик да те викам всеки път, когато някой от роднините ми се напие или откачи.

Ливай свали якето си и го остави на съседния стол. Беше облечен с черен пуловер и черни джинси и още държеше репортерския касетофон. Прибра го в джоба си и попита:

— Има ли къде човек да си купи кафе тук?

„Сейнт Ричардс“ не беше като другите болници. Външни хора се допускаха само до фоайето, а и то беше по-скоро коридор със столове. Дори телевизор нямаше.

Ливай стана, отиде до регистратурата, облегна се небрежно на плота и почна да си приказва със санитаря.

Кат чак се раздразни. Извади телефона си и прати есемес на Рен.

В болницата съм. Чакам да ме пуснат при татко.

После понечи да се обади на баба си, но реши, че е по-добре да изчака, докато не получи някаква информация.

Нещо иззвъня. Тя вдигна очи от телефона и с изумление видя Ливай да влиза към отделенията. Той я погледна през рамо, усмихна й се и изчезна зад непрозрачната врата.

Отдавна не й се бе усмихвал. Сърцето й се сви, очите й се насълзиха…

Нямаше го доста време.

Сигурно вече го развеждат из болницата, помисли си тя. Няма да се учудя, ако се върне с халба бира, следи от червило по лицето и билети за финала по футбол.

Кат нямаше с какво да се занимава, освен с телефона си, но батерията падаше и тя го пъхна в чантата, опитвайки се да не мисли за него.

След известно време вратата отново иззвъня и Ливай влезе във фоайето с две кафета в картонени чаши и два сандвича в кутии под мишницата.

— Пуешко или шунка? — попита той.

— Защо винаги ме храниш?

— Ами работя в заведение за обществено хранене и уча животновъдство…

— Пуешко — каза тя.

Стана й приятно, че се е сетил за сандвичите, но все още не можеше да го погледне в очите. (Защото знаеше какво е усещането. Очите му бяха топли и бебешкосини. Караха я да се чувства различна, по-специална от другите.)

— Как успя да влезеш? — попита тя и взе едната чаша.

— Питах дали има някъде кафе — отвърна той.

Кат разопакова сандвича и започна да къса малки парчета от него, които сплескваше между пръстите си, преди да ги сложи в устата си. Майка й навремето й се караше, че обезобразява храната. Баща й нито веднъж не й направи забележка — неговите обноски на масата бяха далеч по-укорителни.

— Можеш — каза Ливай, вадейки сандвича си от кутията.

— Какво мога?

— Да ми се обадиш следващия път, когато някой откачи или бъде арестуван… Радвам се, че ми звънна днес. Мислех, че си ми сърдита.

Кат притисна още една хапка от сандвича. По пръстите й се разтече горчица.

— Ти ли си човекът, когото всички викат, когато са в беда?

— Питаш ме дали съм Супермен?

Тя не го гледаше, но по гласа му разбра, че се усмихва.

— Знаеш какво имам предвид. На теб ли се обаждат приятелите ти, когато имат нужда от помощ? Понеже никога не отказваш?

— Не знам… — отвърна той. — Определено ме търсят, когато се местят. Мисля, че е заради пикапа.

— Когато ти звъннах днес — каза тя, вперила поглед в обувките си, — бях сигурна, че ще ме закараш. Стига да можеш.

— Естествено — отвърна той.

— Чувствам се като използвачка.

— Експлоататорка? — засмя се той. — Пропускаш обаче, че не можеш да ме експлоатираш против волята ми…

Кат отпи от кафето. Нямаше нищо общо с джинджифиловото лате.

— Притесняваш ли се за баща си? — попита Ливай.

— И да, и не — каза тя и го погледна за секунди. — Не му е за първи път. Случвало се е и преди… Обикновено не се стига дотук. Обикновено сме до него, за да реагираме навреме.

Ливай хвана сандвича в единия край и отхапа от другия.

— Ако не си много притеснена, можеш ли да ми кажеш защо ми се сърдиш? — попита той, дъвчейки.

— Не е важно — смотолеви тя.

— За мен е важно — каза той и преглътна хапката си. — Отбягваш ме. Щом се появя, излизаш от стаята.

Кат мълчеше.

— Заради онова, което се случи ли? — попита той.

Тя не знаеше какво да му отговори. Не искаше да му отговаря. Погледна към стената отсреща, където можеше да има телевизор, ако това място не беше като затвор.

Ливай се наведе към нея и каза:

— Защото, ако е заради това, много съжалявам. Не съм искал да те поставя в неудобно положение.

Кат притисна пръсти в основата на носа си. Нямаше представа къде се намират слъзните й канали, но в момента ужасно й се искаше да ги затвори завинаги.

— Съжаляваш?

— Съжалявам, че те притесних — отвърна той. — Струва ми се, че не съм разчел правилно поведението ти, и се извинявам, ако е така.

Понеже си страшно добър в четенето, помисли си Кат, но не можа да го изрече.

— Не е там работата — поклати глава тя и гневът за миг надделя над самосъжалението. — Дойдох на партито.

— Кое парти?

Тя се обърна и го погледна в очите. Нищо че вече не можеше да сдържи сълзите си и очилата й започнаха да се изпотяват. Нищо че на практика не се бе ресала от два дни.

— Онова парти. У вас. На следващия ден вечерта. Дойдох с Рийгън.

— Така ли? Че аз къде съм бил?

— В кухнята — отвърна тя. — Сериозно ангажиран.

Усмивката на Ливай угасна и той бавно се облегна назад. Кат остави сандвича си на съседния стол и стисна ръце в скута си.

— О, Кат… Толкова съжалявам.

— Не се извинявай. Изглеждахте доста доволни и двамата.

— Не знаех, че ще дойдеш.

Тя го изгледа изпод вежди.

— Значи, ако си знаел, че ще дойда, нямаше да се натискаш с друга в кухнята?

Ливай — може би за първи път, откакто го познаваше — не знаеше какво да каже. Остави и той сандвича и зарови ръце в тънката си, руса коса. Косата му беше фина и мека като коприна. Като пух от глухарчета, отнесен от вятъра.

— Кат… — каза той. — Ужасно съжалявам.

Не беше сигурна за какво точно й се извинява. Гледаше я някак засрамен и наистина даваше вид, че съжалява, но не ставаше ясно дали за постъпката си, или за самата нея.

— Беше просто целувка — сбърчи чело той.

— Кое от двете? — попита тя.

Ливай свали ръцете си на тила и косата му падна напред.

— И двете.

Кат пое дълбоко въздух, за да успокои дишането си.

— Ясно. Това е… добре е да се знае.

— Мислех, че…

— Ливай — прекъсна го тя и впери поглед в очите му, стараейки са да бъде твърда въпреки сълзите. — Много съм ти задължена, че ме докара, но те моля да си вървиш. Аз не се целувам просто така. При мен целувката не е „просто целувка“. Затова те отбягвах. Затова искам да си тръгнеш сега. Става ли?

— Кат…

Вратата иззвъня и във фоайето се появи сестра с туника на цветчета.

— Вече можете да дойдете — усмихна се тя на Ливай.

Кат стана и взе чантата си.

— Моля те — каза на Ливай и тръгна след сестрата.

* * *

Когато се върна във фоайето, той си беше отишъл.

Тя хвана такси до центъра и взе колата на баща си от работата му. Беше пълна с опаковки от ресторанти за бързо хранене и смачкани на топка листове със записки. Когато се прибра у дома, първо се зае с чиниите, а после написа есемес на Рен.

Не й се говореше с нея. Не искаше да каже: Ти беше права. Натъпкали са го с успокоителни и сигурно няма да дойде на себе си поне няколко дни. Няма смисъл да се прибираш, освен ако не можеш да понесеш мисълта, че ще бъде сам като куче, но и тогава не е нужно да идваш, защото аз съм тук.

Баща й не беше пускал пералня от доста време. Стълбите към мазето бяха задръстени от мръсни дрехи, сякаш седмици наред беше хвърлял надолу всичко, което не ставаше за носене, като в улей за пране.

Тя зареди пералнята и изхвърли десетина кутии от пица с мухлясали остатъци в тях.

На огледалото в банята с паста за зъби бе написан някакъв стих. Беше хубав и Кат го снима с телефона си, преди да избърше стъклото.

Всяко едно от тези неща щеше да им направи впечатление, ако си бяха вкъщи. Щяха да реагират, преди да е станало късно. Винаги бяха нащрек. Заварваха го да седи в колата посред нощ и да изписва цели листове с идеи, които нямаха никакъв смисъл, и го увещаваха да се прибере. Виждаха кога се храни и кога не, брояха чашите от кафе, усещаха по гласа му кога въодушевлението му прераства в мания.

И взимаха мерки.

Обикновено имаше ефект. Мисълта, че може да ги притесни или уплаши, го ужасяваше. Той си лягаше и спеше по петнайсет часа, записваше си час при лекуващия го психиатър и отново почваше да пие лекарствата си, макар всички да знаеха, че пак ще ги спре.

— Не мога да мисля, когато ги пия — бе казал веднъж на Кат.

Беше преди около две години, малко след шестнайсетия й рожден ден. Тя слезе посред нощ да провери дали входната врата е заключена, видя, че не е, врътна копчето на бравата и без да иска го заключи отвън. Не можеше да допусне, че седи на стълбите по това време, и едва не умря от страх, когато той звънна на звънеца.

— Мозъкът ми направо спира да работи — обясни той, стискайки оранжевото шишенце с хапчета. — Изглаждат му се всички гънки… Може би всичко лошо става в гънките, но и всичко хубаво се ражда там… А те искат да опитомят мозъка ми като животно, да го приучат да действа по команда. На мен ми трябва мозък, който не се подчинява на заповеди, не работи по шаблон. Трябва ми, за да мога да мисля. Ако не мога да мисля, кой съм аз?

Положението беше съвсем поносимо, когато спеше достатъчно. Когато ядеше яйцата, които му правеха за закуска. Когато не работеше, без да спира, в продължение на три седмици.

Малко маниакалност беше в реда на нещата. Малко маниакалност го правеше щастлив, продуктивен, интересен и обаятелен. Клиентите бяха във възторг.

Двете с Рен се бяха научили да разпознават признаците. Да забелязват кога малкото маниакалност прерастваше в мания, кога обаянието преминаваше в лудост, кога пламъчето в очите му се превръщаше в мълния.

Кат чисти къщата до три часа през нощта. Ако двете с Рен си бяха у дома, това нямаше да се случи. Щяха да го предотвратят.

* * *

На следващия ден тя отиде в „Сейнт Ричардс“ с лаптопа си. Имаше трийсет и един часа да завърши разказа. Щеше да го изпрати на професор Пайпър по мейла и всичко щеше да е наред.

Тъкмо отваряше компютъра, когато телефонът й изпиука. Рен най-после бе намерила време да отговори на есемеса й.

Тук ли си? Утре имаш изпит по психология, нали?

Учеха при един и същ преподавател, но бяха в различни групи.

Ще трябва да го пропусна, написа Кат.

НЕ СЕ ПРИЕМА, отговори Рен.

НЯМА ДА ОСТАВЯ ТАТКО САМ.

Пиши на професора, може да се съгласи да те изпита отделно.

ОК

Пиши му. Аз ще говоря с него.

ОК

Кат не можа да се насили да й благодари. Рен трябваше да бъде тук с нея.

Баща й се събуди по обяд и яде картофено пюре със сос грейви. Личеше, че е ядосан — задето се намираше тук и беше прекалено упоен да даде воля на гнева си.

В стаята му имаше телевизор и Кат намери някакъв канал, на който даваха повторение на Момичетата Гилмор. Когато излъчваха сериала за първи път, баща им винаги го гледаше заедно с тях. Беше голям фен на Суки. Лаптопът на Кат непрекъснато се изключваше в скута й и тя накрая го остави на пода и се облегна на леглото да гледа телевизия.

— Къде е Рен? — попита баща й в една рекламна пауза.

— В колежа.

— Не трябва ли и ти да си там?

— Утре започва коледната ваканция.

Той кимна. Погледът му беше мътен и отнесен. Всеки път, когато мигаше, Кат имаше чувството, че няма да събере сили да отвори клепачите си отново.

В два следобед в стаята влезе една сестра с поредната доза лекарства. После дойде някакъв лекар, който помоли Кат да изчака в коридора. На излизане докторът й се усмихна и ведро каза:

— Ще се оправи. Лека-полека. Наложи се доста неща да му дадем, за да го стабилизираме.

Кат седна до леглото на баща си и гледа телевизия до края на времето за свиждане.

* * *

Вече нямаше какво да се чисти и Кат изведнъж се почувства уязвима в пустата къща. Опита се да заспи на дивана, но беше твърде близо до входната врата и до празната стая на баща си, затова се качи на горния етаж и легна в собственото си легло.

След като и това не помогна, тя се премести на леглото на Рен и взе лаптопа.

Баща им беше лежал в „Сейнт Ричардс“ три пъти. Първият път беше през лятото, след като майка им ги напусна. Един ден той просто отказа да стане от леглото и на следващата сутрин те се обадиха на баба си. Тя дойде и живя известно време при тях, а преди да си замине, напълни фризера с лазаня.

Вторият път беше, когато Кат и Рен бяха в шести клас. Баща им стоеше пред умивалника в банята, смееше се с глас и им обясняваше, че не е нужно да ходят повече на училище. Животът бил най-доброто училище. Беше се порязал при бръснене и по лицето му имаше малки парченца тоалетна хартия, залепени с кръв. Двете с Рен отидоха при леля си Лин в Чикаго.

Третия път бяха на шестнайсет години, в гимназията. Баба им пак дойде, но едва на втората вечер. Двете прекараха първата нощ в леглото на Рен. Кат плачеше, а сестра й я държеше за ръка.

— Аз съм като него — прошепна Кат.

— Не си — отвърна Рен.

— Като него съм. Отсега съм луда. — Вече беше започнала да получава панически атаки. Вече се криеше по купоните. В седми клас през първите две седмици закъсняваше за всички часове, защото не смееше да мине по коридора, преди да се опразни. — Сигурно ще стане още по-зле след няколко години. Обикновено избива по-късно.

— Не си луда — каза Рен.

— Ами ако съм?

— Ще си наложиш да не бъдеш.

— Не става точно така — възрази Кат.

— Никой не знае как става.

— Ами ако дори не разбера, че полудявам?

— Аз ще разбера.

Кат искаше да спре да плаче, но бе плакала толкова дълго, че вече хълцаше и хлипаше по инерция.

— Ще бъда до теб и няма да те дам — каза Рен.

Няколко месеца по-късно Кат сложи тази реплика в устата на Саймън в един диалог, в който Баз се страхуваше, че не може да устои на жаждата си за кръв. Рен още четеше историите й тогава, дори понякога ги пишеха заедно, и когато стигна до това място, я погледна с насмешка.

— Можеш да разчиташ на мен, ако изтрещиш, но ако вампирясаш, не ме търси.

— За какво си ми тогава? — отвърна Кат.

Баща им вече си беше у дома, беше добре и Кат за момент бе престанала да се тревожи, че ДНК-то й е бомба със закъснител.

— Все за нещо съм ти полезна — каза Рен. — Непрекъснато ми крадеш репликите.

* * *

Кат си помисли да прати есемес на сестра си в петък вечер, преди да заспи, но не можа да измисли какво да й пише.