Рейнбоу Роуъл
Фенка (40)

Глава 20

Баща й и Рен се прибраха в един и същи ден. Събота.

Той вече говореше как ще се върне на работа, въпреки че все още взимаше лекарства и изглеждаше или пиян, или полузаспал. Кат се питаше дали ще издържи да ги взима поне до края на уикенда.

Може би нямаше да има проблем дори и да ги спре. Двете с Рен вече бяха тук и щяха да го наглеждат.

След всичко, което се бе случило, Кат не беше сигурна дали въобще ще си говорят със сестра й, но реши, че е по-добре да не си мълчат. Щеше да е по-лесно за всички. Определено обаче не си споделяха. Тя все още не й беше казала за Ливай. Нито пък за Ник. И не искаше сестра й да започне да й разказва за приключенията си с майка им. Беше убедена, че имат някакви планове и за Коледа.

В началото Рен говореше само за училище. Каза, че е доволна от сесията и вече си е купила учебниците за следващия семестър. Питаше Кат как се е справила на изпитите, какви курсове е записала и дали ще учат заедно по някой предмет.

Кат предимно слушаше.

— Мислиш ли, че трябва да се обадим на баба? — попита Рен.

— За какво?

— За татко.

— Нека да видим първо как ще тръгне.

Всичките им приятели от гимназията се бяха прибрали за Коледа и Рен непрекъснато я караше да излизат.

— Ти върви, аз ще остана при татко — казваше Кат.

— Не мога да отида без теб. Ще изглежда странно.

Наистина щеше да изглежда странно за хората, които ги познаваха от гимназията, да видят Рен без Кат. За приятелите им от колежа би било странно да ги видят заедно.

— Някой трябва да остане с татко — настояваше Кат.

След няколко подобни разговора баща им накрая каза:

— Върви, Кат. Няма опасност да откача, докато гледам Мастер Шеф.

Понякога Кат отиваше. Друг път си оставаше у дома и чакаше Рен да се върне. В някои случаи тя въобще не се прибираше.

— Не искам да ме виждаш в нетрезво състояние — обясни тя, прибирайки се призори една сутрин. — Караш ме да се чувствам неудобно.

— О, аз те карам да се чувстваш неудобно! — възкликна Кат. — Това е страшен хит.

Баща им се върна на работа една седмица по-късно. На следващата седмица започна да тича сутрин и Кат разбра, че е спрял лекарствата. Тичането беше най-ефективният му метод за самолечение. Винаги прибягваше до него, когато искаше да се вземе в ръце.

Тя започна да слиза на долния етаж всяка сутрин, щом чуеше пиюкането на кафемашината. За да го нагледа и да го изпрати.

— Не е ли прекалено студено за тичане? — опита се да го разубеди тя веднъж.

Той й подаде чашата си с кафе — безкофеиново, — за да завърже обувките си.

— Не, много е приятно. Защо не дойдеш с мен?

Беше наясно, че тя се опитва да го погледне в очите, за да прецени състоянието му, затова я хвана за брадичката и се взря в нея.

— Добре съм, Кат — каза й нежно. — Отново на коня.

— И кой е конят? — въздъхна тя, гледайки го как нахлузва суитчър с качулка. — Да тичаш? Да работиш като вол?

— Да живея! — възкликна той, малко по-екзалтирано. — Животът е конят.

Кат му приготвяше закуска, докато тичаше, а когато той закусеше и тръгнеше за работа, тя лягаше да си доспи на дивана. След няколко дни това се превърна в рутина. Рутината му действаше благотворно, но имаше нужда от помощ, за да се придържа към нея.

Кат обикновено се събуждаше, когато Рен слизаше долу или връхлиташе в къщата след цяла нощ гуляене навън. Тази сутрин сестра й се прибра и отиде право в кухнята. След малко дойде в дневната с чаша студено кафе в ръка, облизвайки една вилица.

— Омлет ли си правила?

Кат разтри очи и кимна.

— Имаше останали зеленчуци от снощи и ги употребих — отвърна тя и се надигна. — Кафето е безкофеиново.

— Пие безкофеиново? Това е добре, нали?

— Да…

— Направи ми омлет, Кат. Знаеш колко съм зле с яйцата.

— А ти какво ще ми дадеш? — попита Кат.

Рен се разсмя. Това беше нещо, което си казваха като малки.

— Какво искаш? — попита тя. — Имаш ли някои нови глави, които да редактирам?

Беше ред на Кат да каже нещо умно, но нищо не й хрумна.

Защото знаеше, че сестра й няма намерение да редактира каквото и да било, а така й се искаше наистина да го направи. Толкова хубаво щеше да бъде, ако можеха да прекарат остатъка от ваканцията, скупчени пред лаптопа, пишейки началото на края на Само напред, Саймън заедно…

— Не, благодаря. Една докторантка в Роуд Айлънд ги редактира. Машина е — отвърна Кат и тръгна към кухнята. — Ще ти направя омлет. Мисля, че имаме чили в консерва.

Рен я последва. Седна на плота до печката и започна да я наблюдава как готви. Кат много я биваше в приготвянето на яйца. Чупеше ги с една ръка. Всъщност умееше да приготвя всякаква закуска. Беше се научила да прави омлети още преди гимназията, гледайки клипове в YouTube. Правеше и забулени яйца, и яйца на очи. И бъркани, разбира се.

Рен беше по вечерите. В шести или в седми клас мина през период, през който всичките й ястия включваха суха френска лучена супа в пакетче. Руло с кайма, Бьоф Строганов. Бургери с лук. Всичко.

— Имаме ли лучена супа, не ни трябват никакви други подправки — заявяваше тя.

— Момичета, не е нужно да готвите — повтаряше баща им.

Но нямаха голям избор. Или готвеха, или се надяваха той да не забрави да купи две детски менюта от „Макдоналдс“ на връщане от работа. (Още пазеха цяла кутия с безплатни играчки.) Освен това, ако Кат правеше закуска, а Рен — вечеря, баща им щеше да яде само веднъж на ден в някоя бензиностанция.

— „КуикТрип“ не са бензиностанции — казваше той. — Там има всичко. А тоалетните им са направо безупречни.

Рен се надвеси над тигана да види как се пържи омлетът и Кат я побутна назад да не се опари.

— Ето тук оплесквам работата — каза Рен. — Или го загарям, или остава суров в средата.

— Много си нетърпелива — отвърна Кат.

— Не, много съм гладна. — Рен взе отварачката за консерви и я завъртя около пръста си. — Мислиш ли, че трябва да се обадим на баба?

— Утре е Бъдни вечер. Как си представяш да не й се обадим?

— Знаеш какво имам предвид…

— Той изглежда добре.

— Да… — Рен отвори консервата и й я подаде. — Но още е лабилен. И най-малкото нещо може да го изкара от равновесие. Как ще я кара, когато се върнем в колежа? Когато няма да си тук да му правиш закуска? Някой трябва да се грижи за него.

Кат не изпускаше омлета от очи.

— На първо време трябва да напазаруваме за Коледа. Пуйка ли искаш, или може би лазаня — в чест на баба. Или пък можем да направим лазаня утре, а пуйка на Коледа…

— Няма да бъда тук утре — прокашля се Рен. — Поканена съм… у Лора и семейството й.

Кат кимна и прегъна омлета на две.

— Ти също можеш да дойдеш, ако искаш — добави сестра й.

Тя изсумтя. Когато вдигна поглед от тигана, Рен изглеждаше засегната.

— Какво? — попита я Кат. — Не съм казала нищо. Предположих, че ще отидеш у тях тази седмица.

Рен така стисна зъби, че скулите й заиграха.

— Не мога да повярвам, че ме караш да правя това сама.

— Карам ли те?! — възкликна Кат и размаха шпатулата пред лицето й. — Нищо не те карам. Недоумявам как въобще го правиш, след като знаеш колко съм против.

Рен слезе от плота, клатейки глава.

— Ти пък за какво не си против! Всяка промяна те дразни. Ако не те влачех със себе си, никъде нямаше да отидеш.

— Е, утре няма да ме завлечеш никъде — каза Кат и отстъпи от печката. — И въобще оттук нататък си официално освободена от отговорността да ме влачиш където и да било.

Рен скръсти ръце и я погледна с укор. Колко пък се засягаше.

— Нямах това предвид, Кат. Исках да кажа, че… трябва да бъдем заедно.

— Защо точно в това? Ти си тази, която постоянно ми напомня, че сме две различни личности и не е нужно непрекъснато да вършим всичко заедно. Ето, ти можеш да отидеш да правиш мили очи на родителя, който ни изостави, пък аз ще остана тук, за да се грижа за този, който понесе последствията.

— Боже господи! — възкликна Рен и се хвана за главата. — Не можеш ли да престанеш с тази мелодрама? Поне за пет минути? Моля те!

— Не! — отсече Кат, размахвайки шпатулата във въздуха. — Това не е мелодрама. Това си е драма отвсякъде. Тя ни изостави. По възможно най-драматичния начин. На единайсети септември.

— След единайсети септември…

— Това са подробности. Изостави ни. Разби сърцето на татко, вероятно и мозъка му, и си тръгна.

— Тя се чувства ужасно, Кат — каза тихо Рен.

— Радвам се! — изкрещя Кат. — Аз също! — Тя пристъпи крачка напред. — Сигурно ще бъда сбъркана до края на живота си заради нея. Ще взимам скапани решения, ще правя откачени неща, без дори да си давам сметка, че са откачени, хората ще ме съжаляват, никога няма да имам нормална връзка с никого — и всичко това, защото не съм имала майка. Винаги! По-непоправима вреда не би могла да ми нанесе. Така че, искрено се надявам да се чувства ужасно! Надявам се никога да не си го прости!

— Не говори така, Кат. — Лицето на Рен беше пламнало, очите й се бяха насълзили. — Аз не съм сбъркана.

В очите на Кат нямаше нито една сълза.

— Но и ти израсна без майка.

— Майната му.

— Да не мислиш, че само аз съм поела удара? Че е бил само от моята страна на колата? По дяволите, Рен! Тя изостави и теб.

— Но това не ме сломи. Нищо не може да ме сломи, ако не го допусна.

— Мислиш, че татко го е допуснал ли? Мислиш, че се е сринал по собствено желание? Че е било въпрос на избор?

— Да! — Рен вече крещеше. — Въпрос на избор е! Но той продължава да се самосъжалява. Ти също. И двамата предпочитате да се окайвате, вместо да гледате напред.

От това чашата преля. Започнаха да се надвикват през сълзи. Омлетът на печката взе да пуши.

— Татко е болен, Рен — каза в един момент Кат с цялото самообладание, на което бе способна. После остърга омлета от тигана и го изсипа в една чиния. — Ето ти закуската. И кажи на Лора да върви на майната си. Предпочитам да се окайвам цял живот, но няма да й простя. Никога! Така че, може да си гледа напред колкото си иска, само че без мен.

Кат излезе от кухнята, без да чака отговор. Качи се в стаята си и седна да пише по Само напред.

* * *

Преди Коледа винаги имаше маратон с филмите за Саймън Сноу по телевизията и Кат и Рен винаги ги гледаха. Баща им правеше пуканки в микровълновата.

Традицията се спази и тази година. Предишната вечер отидоха до близката бакалия да купят пуканки и някои продукти за коледната трапеза.

— Ако няма при Джакобо, значи можем да минем и без това — заяви ведро баща им.

Така се наложи да правят лазаня с фиде, а вместо пуйка — да ядат тамале на Коледа.

Докато седяха пред телевизора, на Кат й беше лесно да не разговаря с Рен за други неща, но не можеше да се сдържи да не коментира филмите.

— Косата на Баз е безумна — каза Рен, докато гледаха Саймън Сноу и четирите селки.

Всички актьори бяха с по-дълги коси в този филм, а перчемът на Баз беше сресан на огромна лъскава лимба над челото му.

— Направо не мога да го гледам — отвърна Кат. — Имам чувството, че Саймън непрекъснато си търси повод да го цапардоса, само и само да я пипне.

— То пък едно цапардосване… Последния път, когато замахна, помислих, че иска да отстрани паднала мигла.

— Пожелай си нещо, красиво копеле — каза Кат, имитирайки гласа на Саймън.

Баща им седна да гледа Саймън Сноу и петте остриета с тях, без да се разделя с бележника си.

— Живял съм твърде дълго с вас двете — каза той, докато скицираше купа с гравиоли. — Миналия месец ходих да гледам Х-Мен с Кели и през цялото време си мислех, че професор Х и Магнито са влюбени един в друг.

— Ами то е очевидно! — възкликна Рен.

— Понякога имам чувството, че си се вманиачил в Базилтън — каза Агата от екрана, гледайки Саймън с големи, тревожни очи.

— Нещо крои — отвърна той. — Сигурен съм.

— Това момиче е по-зле и от Лайза Минели — отбеляза баща им.

Някъде към средата на филма, малко преди Саймън да хване Баз и Агата в Забулената гора, Рен получи есемес и стана от дивана. Кат реши да отиде до тоалетната, в случай че се звънне на вратата. Лора не би го направила, нали?, помисли си тя. Не би дошла до входа.

Кат остана в тоалетната, докато не чу баща й да пожелава приятно прекарване на Рен.

— Ще поздравя мама от теб — каза му Рен.

— Не е необходимо — отвърна той съвсем ведро.

Само така, тате, зарадва се Кат.

След като Рен излезе, двамата не отвориха дума за срещите й с майка им. Догледаха филма, ядоха фидезаня и баща й изведнъж забеляза, че нямат коледна елха. Явно не беше обърнал внимание досега.

— Как забравихме да купим елха? — попита той, гледайки празното място в ъгъла, на което обикновено я слагаха.

— То едно ли ни беше на главата — отвърна Кат.

— Защо Дядо Коледа е отказал да излезе с шейната на Коледа? — попита баща й, подхващайки любимата им игра.

— Не знам.

— Е, хубава работа! Защото биполярните мечки са го извадили извън кожата.

— Не — отвърна Кат. — Защото не само носът, но и очите на Рудолф са били зачервени и не е бил в състояние да кара.

— Защото възходите и паденията са му дошли до гуша — разсмя се баща й. — Докато е на шейната, сещаш ли се?

— Това не ти се удаде — каза Кат през смях.

Очите му светеха, но от радост, не от лудост. Тя го изчака да си легне и се качи в стаята си.

Рен все още не се беше прибрала. Кат реши да попише, но след петнайсет минути зяпане в празния екран, затвори лаптопа и си легна, опитвайки се да не мисли за сестра си, да не си я представя в новия дом на Лора, с новото й семейство.

Опитваше се да не мисли за нищо.

А когато изчисти съзнанието си, под пластовете мисловен баласт с изненада откри Ливай. В „Божията земя“, празнуващ вероятно най-веселата Коледа, която човек можеше да си представи. Типично в негов стил. Такъв си беше Ливай — весел триста шейсет и пет дни в годината. (Триста шейсет и шест във високосни години. Той сигурно много обичаше високосните години. Още един ден, още едно момиче за целуване.)

Беше й малко по-леко да мисли за него сега, когато знаеше, че никога няма да го има, че може би дори няма да го види повече.

Заспа, мислейки си за мръснорусата му коса, за огромното му чело и за всичко останало, което не бе готова да забрави.

* * *

— Понеже нямаме елха — каза баща им, — ще ви оставя подаръците под тая снимка от 2005 година, на която стоим до елхата. Забелязали ли сте, че нямаме дори саксии с растения? Няма нищо живо в тая къща, освен нас.

Кат погледна малката купчинка подаръци и се разсмя. Пиеха яйчен пунш и ядяха курабийки с розова глазура, които преди два дни купиха от пекарната на Ейбъл. Минаха покрай нея на връщане от бакалията. Кат остана в колата — просто не си струваше неудобството. Не беше отговаряла от месеци на случайните есемеси на Ейбъл, а напоследък той бе спрял и да ги праща.

— Бабата на Ейбъл се ужаси, че съм се подстригала — каза Рен, когато се върна в колата. — Quе́ pena! Quе́ lа́stima! Niño!^[1]

— Почерпи ли ви сметанова торта? — попита Кат.

— Беше свършила.

— Quе́ lа́stima!

При други обстоятелства Кат щеше да получи коледен подарък от Ейбъл и отделно от семейството му. Тази година купчинката подаръци беше необичайно малка. Предимно пликове за писма.

Кат подари на Рен чифт ръчно плетени ръкавици от Еквадор, които бе купила пред Студентския съюз.

— От алпа̀ка са — каза тя. — Топлят повече от вълна. И са хипоалергенни.

— Много благодаря — отвърна Рен, приглаждайки ръкавиците в скута си.

— Дава ти се възможност да ми се отблагодариш, като ми върнеш моите — подкачи я Кат.

Рен й подари две тениски от Threadless. Бяха готини и тя сигурно щеше да им се зарадва, но за първи път от десет години получаваше от сестра си подарък, който не беше свързан със Саймън Сноу, и това я натъжи.

— Благодаря — каза тя и сгъна тениските. — Много ми харесват.

Баща им им беше купил ваучери за iTunes, баба им — ваучери за книги. Леля им Лин шеговито бе отбила номера с гащи и чорапи.

След като и баща им отвори подаръците си (всички му бяха подарили дрехи), под коледната елха на снимката остана малка, сребриста кутийка. Кат я взе да я погледне. От нея, на тънка виненочервена панделка, висеше изящен етикет, на който с калиграфски шрифт пишеше: Катрин. В първия момент Кат си помисли, че е от Ливай. Катрин!, чуваше го да казва с присъщата веселост в гласа му.

Тя развърза панделката и отвори кутийката. Вътре имаше медальон с изумруд — камъка на зодията й. Кат вдигна поглед към Рен и видя, че на шията й виси същото украшение.

После хвърли кутията, стана рязко от дивана и тръгна към стълбите.

— Кат… — викна Рен след нея, — нека ти обясня…

Тя поклати глава и измина останалото разстояние до стаята си на бегом.

* * *

Опитваше се да си представи майка им.

Жената, която й бе подарила този медальон. Рен й бе казала, че се е омъжила повторно и живее в голяма къща в покрайнините. Има и доведени деца. Пораснали вече.

В съзнанието на Кат Лора бе все още млада.

Прекалено млада, за да има две толкова големи момичета, казваха хората. Майка им винаги приемаше тези коментари с усмивка.

Когато бяха малки и родителите им се караха, Рен и Кат се страхуваха, че те ще се разведат и ще ги разделят точно като в Капан за родители.

— Ще отида да живея с татко — казваше Рен. — Той има нужда от повече помощ.

Кат се замисляше какво би било да живее с баща си — безгрижен и див, и с майка си — студена и сприхава, и отсичаше:

— Не, аз ще отида с татко. Той ме обича повече от мама.

— Той и двете ни обича повече от мама — възразяваше Рен.

Тези госпожици не може да са ваши, казваха хората. Прекалено млада сте, за да имате толкова големи деца.

Наистина се чувствам прекалено млада, отговаряше майка им.

— Тогава и двете ще останем с татко — заключваше Кат.

— При разводите не става така, глупаче.

Когато майка им си тръгна, без да вземе нито една от двете, донякъде изпитаха облекчение. Ако Кат трябваше да избира, от цялото си семейство би избрала Рен.

* * *

Вратата на стаята им не се заключваше и Кат седна на пода и я подпря с гръб. Но никой не се опита да влезе.

Тя седя така, заровила лице в дланите си, и плака като малко дете.

Аман от реване, помисли си тя. От всякакъв род.

Беше й писнало да бъде ревлата.