Рейнбоу Роуъл
Фенка (26)

Глава 13

Кат не се опитваше да си създава приятели тук.

В някои случаи дори старателно избягваше да се запознава с нови хора, въпреки че обикновено не стигаше дотам да я помислят за невъзпитана. (Необщителна, дръпната и донякъде човекомразка — да. Невъзпитана — не.)

Всички наоколо обаче — в часовете и в общежитието — напираха да се сприятеляват с нея и понякога й се налагаше да бъде груба, за да се отърве от тях.

Животът в студентския град беше толкова предвидим — една рутина следваше друга. Срещаш едни и същи хора, докато си миеш зъбите сутрин, и различна група едни и същи хора на всяка лекция. Разминаваш се с едни и същи хора по коридорите… В един момент започвате да си кимате. Скоро след това вече си казвате „здрасти“. Рано или късно, някой решава да те заговори и нямаш друг избор, освен да отвърнеш.

Какво можеше да направи? Да каже: „Престани да ми говориш?“. Все пак не беше Рийгън. Така се сближи с Ти Джей и Джулиън от семинара по американска история и с Кейти — позакъсняла студентка с две деца, с която учеха заедно политически науки. В курса по творческо писане имаше едно симпатично момиче на име Кендра, с което се засичаха в Студентския съюз във вторник и четвъртък сутрин и от немай-къде сядаха да четат на една маса.

Нито едно от тези приятелства не навлизаше в личния живот на Кат. Ти Джей и Джулиън не я викаха да пуши трева с тях или да играе на плейстейшън.

Никой не я канеше да излиза вечер или да ходи по партита (с изключение на Рийгън и Ливай, но тях ги чувстваше повече като настойници, отколкото като приятели). Нито дори Ник, с когото вече редовно пишеха по два пъти на седмица.

В същото време социалният календар на Рен беше толкова претъпкан, че Кат не смееше дори да й звънне от страх да не наруши програмата й. Мислеше, че случката в бара е забравена, но сестра й се държеше още по-дръпнато и по-дистанцирано, отколкото в началото на годината. Когато и да й се обадеше, тя все излизаше и не казваше къде отива. „Не искам да ми се явиш със стомашна сонда в ръка“, отсичаше.

Това донякъде не беше новост.

Рен открай време беше по-общителната, по-разговорливата, онази, която канеха на рождени дни и куинсеаниерас.^[1] Докато бяха в гимназията обаче, всички знаеха, че като поканиш Рен, каниш и Кат. Вървяха в комплект, дори на баловете, които се организираха в училище. У тях имаше цяла поредица от снимки, на които двете стояха с кавалерите си под свод от балони или пред лъскава завеса.

Вървяха в комплект. Точка. Открай време.

Дори на терапия ходеха заедно, когато майка им ги напусна. Което, като се замисли човек, беше доста странно, особено като се има предвид колко различна бе реакцията им. Рен изкарваше всичко навън, Кат го трупаше в себе си (безпощадно, дълбоко, като в Пътешествие до центъра на Земята.)

Учителката им в трети клас — винаги бяха в един и същ клас — мислеше, че са се разстроили заради терористите…

Понеже майка им ги напусна на 11 септември.

Онзи 11 септември.

(Кат и до днес ужасно се срамуваше от това. Явно майка й беше такъв егоист, че не можа да не оскверни дори национална трагедия със собствените си проблеми.)

Кат и Рен бяха пуснати по-рано от училище този ден и когато се прибраха у дома, родителите им вече се караха. Баща им беше разстроен, майка им плачеше… Като отначало си помисли, че е заради Световния търговски център — учителката им беше казала за самолетите. Но причината се оказа друга. Майка й непрекъснато повтаряше: „Аз съм дотук, Арт. Не мога повече. Не искам да живея така“.

Кат излезе и седна на стълбите към задния двор. Рен седна до нея й я хвана за ръка. Вътре караницата продължи. А когато малко по-късно същия следобед президентът прелетя над главите им на път за военноморската база — единственият самолет в небето, — Кат си помисли, че светът е на път да се свърши.

Майка й се изнесе окончателно една седмица по-късно. Прегърна ги и двете, нацелува ги по бузите и обеща, че скоро ще се видят. Просто имала нужда от малко време, за да се почувства по-добре и да си припомни коя е всъщност. Кат и Рен изобщо не разбираха какво им говори. Ти си мама.

На Кат й се губеха доста от нещата, които се случиха след това.

Помнеше, че плачеше много в училище. Че се криеше заедно с Рен в тоалетната през междучасията. Че се държаха за ръка в автобуса. Че издра окото на едно момче, което каза, че са лесбийки. Рен не плачеше. Крадеше вещи и ги криеше под възглавницата си. Когато баща им смени чаршафите им за първи път — едва около свети Валентин, — намери дузина гланцове за устни и моливи със Саймън Сноу и един диск на Бритни Спиърс.

Една седмица по-късно Рен наряза роклята на едно момиче с детски ножици, а Кат се напишка в час, защото я беше страх да вдигне ръка и да помоли да отиде до тоалетната. Учителката им извика баща им в училище и му даде координатите на един детски психолог.

Баща им не каза на психолога, че майка им ги е напуснала. Дори на баба им не каза чак до лятната ваканция. Толкова беше сигурен, че тя ще се върне… И беше напълно съсипан.

И тримата бяха съсипани.

Отне им години да съберат парчетата, нищо че част от тях така и не си дойдоха на мястото. Поне се държаха.

В повечето случаи.

Кат затвори учебника си по биология и посегна към лаптопа. Четенето й оставяше твърде много пространство за мислене. Трябваше да пише.

Телефонът иззвъня и я стресна. Тя се поколеба, преди да вдигне, опитвайки се да разпознае номера.

— Ало?

— Здрасти. Ливай е.

— Здравей?

— Има парти у нас довечера.

— У вас винаги има парти.

— Ще дойдеш ли? И Рийгън ще бъде.

— Какво точно ще правя на партито ти, Ливай?

— Ще се забавляваш — каза той.

По говора му се усещаше, че се усмихва.

— Без да пия, да пуша и да се друсам? — отвърна Кат, опитвайки се да сдържи усмивката си.

— Може да си приказваш с хората.

— Не обичам да си приказвам с пияни хора.

— Това, че ще пият, не означава, че ще бъдат пияни. Аз например няма да бъда.

— Не е нужно да ходя на парти, за да си говоря с теб. Рийгън ли ти каза да ме поканиш?

— Не. Не точно. Не в прав текст.

— Приятно изкарване на партито, Ливай.

— Кат… почакай.

— Какво има? — попита тя, сякаш й беше неприятно, но всъщност не й беше.

— Какво правиш?

— Опитвам се да пиша. А ти?

— Нищо — отвърна той. — Току-що свърших работа. Искаш ли да ми дочетеш историята?

— Коя история?

Отлично знаеше коя история.

— Историята за Саймън Сноу. Вампирът Баз тъкмо щеше да го нападне.

— По телефона ли искаш да ти я дочета?

— Защо не?

— Стига глупости. Да не съм „Приказки по телефона“.

На вратата се почука. Кат я погледна, озадачена. Второ почукване.

— Знам, че си ти — каза тя по телефона.

Ливай се разсмя.

Тя стана да отвори и прекъсна разговора.

— Не си в ред.

— Нося ти кафе — каза той. Беше облечен целият в черно — черни джинси, черен пуловер, черни кожени боти — и носеше две коледно червени чаши.

— Не пия кафе — отвърна тя, въпреки че беше пила в работата му.

— Нищо. Това не е кафе, а по-скоро десерт в течен вид. Какво предпочиташ — лате с джинджифил или яйчен пунш?

— Яйчният пунш ми прилича на желе — каза тя.

— И на мен. Но в добрия смисъл. Лате с джинджифил тогава — реши той и й подаде едната чаша.

Кат я пое и примирено се усмихна.

— Удоволствието е мое — каза той и се настани на леглото й в очакване.

— Ти сериозно ли искаш…? — попита тя, сядайки на бюрото си.

— Хайде де, Кат. Нали пишеш тези истории, за да им се наслаждават хората?

— Пиша ги, за да ги четат хората. Ще ти пратя линк.

— Не ми пращай линк. Не си падам много по интернет.

Тя се втрещи. Тъкмо се канеше да отпие от кафето, но като го чу, замръзна на място.

— Как така не си падаш по интернет?! Все едно да ми кажеш: „Не си падам по удобствата, по неща, които правят живота по-лесен. Не ми харесва да имам достъп до цялото познание на човечеството с едно натискане на мишката. Не ми харесва светлината, познанието“.

— Харесва ми познанието.

— Не си падаш по книгите, не си падаш по интернет. Какво остава тогава?

Ливай се разсмя.

— Животът. Работата. Училището. Природата. Другите хора.

— Другите хора — повтори Кат, клатейки глава и отпивайки от кафето. — Знаеш ли колко много други хора има в интернет. Направо няма да повярваш. Получаваш всички предимства на „другите хора“ без телесните миризми и гледането в очите.

Ливай подритна стола й. Стигаше го, без да се протяга.

— Кат, дочети ми историята. Искам да разбера какво става по-нататък.

Тя бавно отвори лаптопа, сякаш още не беше решила дали да се съгласи. Все едно пък щеше да откаже. Ливай искаше да разбере какво става по-нататък. Това беше слабото й място.

Отвори файла с историята, която му бе чела. Написа я миналата година за един коледен маратон по фенска литература („Тиха нощ с Баз и Саймън“) и спечели две награди — „Наравно с оригинала“ и „Най-доброто в снега“.

— Докъде бяхме стигнали? — каза тя, по-скоро на себе си.

— Баз беше озъбен и на лицето му се четеше решимост и крайно отвращение.

— Брей! Много добра памет имаш — изгледа го тя и потърси пасажа в текста.

Той отново подритна стола й и се усмихна.

— Значи бяха в лодката и Саймън се бе надвесил да огледа по-добре мозайката по стените на рова…

Ливай затвори очи. Кат се прокашля и започна.

Отначало дори не разбра, че лодката е спряла, а когато се обърна, Баз беше зад гърба му. Извисяваше се над него, озарен от синята светлина, която сам бе създал, озъбен, с лице, на което се четеше решимост и крайно отвращение…

Греблото беше точно пред лицето на Саймън и преди той да успее да извади вълшебната си пръчица или да прошепне заклинание, Баз замахна към рамото му. Лодката се разклати, от водата се чу гърлен вой, последван от неистов плясък. Баз вдигна греблото и отново замахна. Саймън никога не го бе виждал толкова настървен и освирепял. Буквално ръмжеше.

Саймън седеше като вкаменен в клатещата се лодка, а когато опасността отмина, тихо попита:

— Уби ли го?

— Не — отвърна Баз. — А трябваше. Крайно време е да се научат да не закачат лодките. А ти е крайно време да се научиш да не се надвесваш над водата.

— Защо изобщо има водни вълци в рова? — попита Саймън, засрамен от забележката. — Това е училище.

— Училище, ръководено от луд човек. Нещо, което се опитвам да ти обясня от шест години.

— Недей да говориш така за Мага.

— Къде е твоят Маг сега, Саймън? — попита Баз без нотка на сарказъм и погледна крепостта. Умората се бе върнала. Лицето му изглеждаше мъртвешкибледо на лунната светлина. Под очите му имаше тъмни, почти черни кръгове. — И какво въобще търсиш? — каза язвително той. — Може би ако ми кажеш, ще мога да ти помогна да го намериш и после и двамата ще се приберем, преди да сме умрели от удавяне, замръзване или прегризана сънна артерия.

— Ами… — Саймън се опита да прецени риска.

Обикновено, когато беше толкова напреднал в някакво начинание, Баз вече беше надушил намеренията му и кроеше планове как да му попречи. Но този път Саймън не беше казал на никого какво прави. Нито на Агата, нито на Пинелъпи.

В анонимното писмо пишеше да потърси помощ. Пишеше, че мисията е прекалено рискована, за да я осъществи сам. Именно затова не искаше да въвлича приятелите си.

Но да изложи на риск… добре де, грозно е, но поне е искрен.

— Опасно е — каза той.

— О, не се и съмнявам. При теб всичко е опасно. Трябваше да те кръстят Риск. Саймън Оливър Риск Сноу.

— Откъде знаеш трите ми имена? — попита уморено Саймън.

— Ти добре ли си? Шест години живеем в една стая. Знам коя обувка си обуваш първо. Знам, че шампоанът ти мирише на зелена ябълка. Главата ми е пълна с ненужна информация за Саймън Сноу… Ти знаеш ли презимето ми?

Голям гадняр беше всеки случай.

— Ами… Базилтън.

— Ти си гений. Горд съм с теб.

— Глупак! — отсече Саймън и пак почна да оглежда мозайката.

— Кажи какво търсиш, по дяволите! — просъска през зъби Баз като някакво животно.

Ако Саймън бе научил нещо за съквартиранта си през тия шест години, то бе колко бързо може раздразнението му да прерасне в ярост.

Не се беше научил обаче да не се хваща на въдицата му.

— Зайци! — изплю камъчето той. — Търся зайци.

— Зайци ли? — изгледа го Баз, искрено озадачен.

— Шест бели заека.

— Защо?

— Не знам! — изкрещя Саймън. — Просто ги търся. Получих писмо. Има шест бели заека на територията на училището и те водят към нещо…

— Към какво?

— Не знам, по дяволите! Нещо опасно.

— А случайно да знаеш кой го е изпратил? — попита Баз, подпирайки чело на греблото.

— Не.

— Може да е капан.

— Има само един начин да разберем.

Ако не го беше страх, че ще обърне лодката, Саймън щеше да се изправи и да застане лице в лице с Баз. Адски мразеше да го гледат отвисоко.

— Ти май наистина мислиш така — изсумтя Баз. — Действително смяташ, че единственият начин да разбереш дали нещо е опасно, или не, е да се натресеш право в него.

— А ти какво предлагаш?

— Като начало можеш да питаш безценния си Маг. Или пък оная зубърка, дето има толкова мозък, че напира отвътре и й бута ушите, та стърчат като на маймуна. Може би тя ще те осветли.

Саймън го дръпна за мантията и той за миг загуби равновесие.

— Не говори така за Пинелъпи.

Лодката се килна, но Баз дори не трепна.

— Казал ли си й? Казал ли си въобще на някого?

— Не — отвърна Саймън.

— Значи шест заека, така ли?

— Да.

— И колко си намерил досега?

— Четири.

— Този в катедралата и онзи на падащия мост броиш ли ги?

— Ти знаеш за заека на падащия мост? — изуми се Саймън. — Отне ми три седмици да го открия!

— Това хич не ме изненадва — отвърна Баз. — Не си особено наблюдателен. Знаеш ли въобще как е първото ми име?

Той отново започна да гребе — към пристана, надяваше се Саймън.

— Ами… нещо с Т.

— Ти сериозно ли говориш? Нещо с Т? Тиранус се казвам — махна с ръка Баз. — Значи катедралата, подвижния мост, детската градина…

Саймън се изправи, държейки се за мантията на Баз. Лодката се разклати.

— Каква детска градина?

— Такава — изгледа го пренебрежително Баз.

От това разстояние Саймън виждаше синините под очите му, плетеницата от капиляри по клепачите.

— Заведи ме там.

Баз сви рамене, дръпна мантията си от ръцете му и скочи от лодката. Саймън залитна напред и се хвана за един кол на пристана, за да не отплава.

— Хайде, идвай — подкани го съквартирантът му.

Кат осъзна, че чете репликите с гласа на Саймън и на Баз — или поне така, както си представяше, че биха звучали гласовете им. Погледна крадешком Ливай, за да разбере дали го е забелязал. Той седеше, облегнат назад, стиснал чашата с две ръце върху корема си, сякаш я топлеше, за да не изстине. Очите му бяха отворени, но погледът му бе зареян някъде. Приличаше на малко дете, което гледа телевизия.

Кат отмести поглед, преди да я усети, че го наблюдава.

Отне им повече време да приберат лодката, отколкото да я изкарат, и докато я завържат, както я бяха намерили, Саймън вече не чувстваше ръцете си от студ.

Тръгнаха енергично към крепостта, рамо до рамо, пъхнали ръце в джобовете си. Баз беше по-висок, но вървяха съвсем в крак.

Саймън се замисли дали се е случвало преди да вървят така. За шест години, през които винаги отиваха на едно и също място, беше ли се случвало поне веднъж да крачат в такт?

— Оттук — каза Баз и го хвана за лакътя.

Саймън нямаше нужда да го водят. Щеше да тръгне точно натам. Беше го правил хиляди пъти — намираха се в коридора на първия етаж, до кабинетите на преподавателите.

Баз спря пред една врата и врътна дръжката. Беше заключено. Той извади вълшебната си пръчица и започна да шепне някакво заклинание. Миг по-късно вратата се отвори, сякаш дръжката сама се завъртя под бледите му пръсти.

— Как го направи? — изненада се Саймън.

Баз просто изсумтя и влезе в стаята. Саймън го последва.

Вътре беше тъмно, но си личеше, че помещението е предвидено за деца. Имаше играчки, възглавници и релси за детски влакчета, които се виеха във всички посоки.

— Какво е това?

— Детската градина — прошепна Баз, сякаш в стаята спяха деца.

— Защо е нужна детска градина в Уотфърд?

— Не е нужна — отвърна Баз. — Вече. Стана прекалено опасно за деца тук. Но преди преподавателите водеха отрочетата си да им ги гледат, докато са на работа. Приемаха и някои надарени деца отвън, за да започнат да ги обучават отрано.

— Ти бил ли си тук?

— Да. Още от раждането си.

— Родителите ти явно са смятали, че имаш нужда от специални грижи.

— Майка ми беше директор на училището бе, идиот.

Саймън се обърна да го погледне, но не можа да види лицето му в тъмнината.

— Не знаех.

— Има си хас — изсумтя Баз.

— Ами не си ми казал, като ме запозна с нея.

— Запознах те с мащехата си — каза Баз.

Стоеше като вкаменен. Саймън също се вцепени.

— Да не би да говориш за предишния директор? — попита той, опитвайки се да види изражението му в тъмното. — Преди Мага. Онзи, който е бил убит от вампири?

Главата на Баз клюмна, сякаш бяха окачили камък на шията му.

— Хайде. Заекът е натам.

Следващото помещение беше просторно и овално. По протежение на стената имаше детски креватчета, а в средата — малки матраци, наредени в кръг направо на пода. В дъното се издигаше огромна камина, която заемаше почти половината от разстоянието до високия, сводест таван. Баз духна в шепите си и изстреля огнено кълбо към решетката. После прошепна нещо, махна с ръка във въздуха и сините пламъци станаха оранжеви и горещи. В помещението сякаш нахлу живот.

Баз се приближи към камината и протегна ръце към огъня. Саймън го последва.

— Ето го.

— Къде? — попита Саймън, вперил поглед в пламъците.

— Над главата ти.

Саймън погледна нагоре и се обърна към стаята. На тавана имаше изкусно нарисувана фреска на нощното небе — теменуженосиньо, обсипано със звезди, с огромна луна във формата на бял заек, който се бе свил на кълбо и спеше сладък сън.

Саймън тръгна като унесен към средата на стаята, без да откъсва поглед от фреската.

— Петият заек… — прошепна той. — Лунният заек.

— И сега какво? — попита Баз иззад гърба му.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа и сега какво?

— Не знам — отвърна Саймън.

— Добре де, какво направи, като намери другите четири?

— Нищо. Просто ги намерих. В писмото пишеше само да ги намеря.

Баз се хвана за главата, изръмжа отчаяно и се строполи на пода.

— Така ли действате ти и звездният ти отбор? Нищо чудно, че не ми е проблем да ви правя спънки.

— Но не можеш да ни спреш, както съм забелязал.

— О, я млъквай — каза Баз, отпускайки глава на коленете си.

— Уф, престани вече. Да не съм чул повече пискливия ти глас, докато не намериш нещо смислено да кажеш. Все едно пробиваш с бормашина между очите ми.

Саймън седна до него пред камината, продължавайки да гледа спящия заек.

Когато вратът го заболя, просто се отпусна назад и легна на килима.

— И аз съм спал в такава стая — каза той. — В сиропиталището. Въобще не беше толкова хубава. Нямаше камина, нито Лунен заек. Но всички спяхме заедно точно така.

— Недей, че ще ме разплачеш, Сноу. Все едно гледам мюзикъла Ани.

— Все още има такива места. Сиропиталища. Но ти няма как да знаеш.

— Напълно си прав — каза Баз. — Мен майка ми не ме е изоставила по собствено желание.

— След като имаш такова прекрасно семейство, защо празнуваш Коледа с мен?

— Не бих го нарекъл празнуване.

Саймън отново се вгледа в заека. Може би в него бе скрито някакво разковниче. Може би ако присвиеше очи или пък го погледнеше в огледало… Агата имаше едно вълшебно огледало, което ти казваше, ако нещо не е наред. Например, ако имаш спанак по зъбите или нещо в носа. Когато Саймън се оглеждаше в него, то винаги питаше: „Ти бъзикаш ли се с мен?“.

— Ревнува — казваше Агата. — Мисли, че ти обръщам прекалено много внимание.

— Аз реших да остана. Не исках да се прибера у дома за Коледа — наруши мълчанието Баз и също се излегна на пода, на една ръка разстояние от Саймън.

Саймън го погледна крадешком. Взираше се в нарисуваните звезди по тавана.

— Беше ли тук? — попита го той, гледайки огъня в камината през характерния му профил. Носът му беше напълно сбъркан. Започваше твърде високо и имаше гърбица точно между веждите. Колчем го погледнеше, на Саймън му идеше да се пресегне и да му го дръпне, за да се смъкне по-надолу. Не че щеше да има ефект. Просто го сърбяха ръцете да го направи.

— Кога? — попита Баз.

— Когато нападнаха майка ти.

— Те нападнаха детската градина — каза той, все едно обясняваше на луната. — Не знам дали знаеш, но вампирите не могат да имат деца. Трябва да си преобразят човешки. Тези, които ни нападнаха, бяха решили, че ако преобразят деца магьосници, те ще бъдат два пъти по-опасни.

Определено, помисли си Саймън и стомахът му се сви от страх. Вампирите и без това бяха почти неуязвими, оставаше да могат и магии да правят…

— Майка ми дойде да ни защити.

— Да защити теб — каза Саймън.

— Хвърляше огън по тях. Летяха във въздуха като запалени вестници.

— Как загина?

— Просто бяха ужасно много.

Той продължаваше да говори на нарисуваното небе, но очите му бяха затворени.

— Вампирите успяха ли да преобразят някои от децата?

— Да.

Отговорът излезе като глътка дим от устните му.

Саймън не знаеше какво да каже. Помисли си, че в известен смисъл е по-лошо да си имал майка — любеща и силна — и да си я загубил, отколкото да нямаш нищо и никого като него.

Знаеше какво става по-нататък. След убийството на директорката, майката на Баз, ръководството поема Мага. Училището се променя. Няма как да не се промени. Възпитаниците в него не са просто ученици, а бойци. Детската градина, естествено, е закрита. Когато постъпваш в Уотфърд, детството ти остава отвън.

Което не беше проблем за Саймън. Той нямаше какво да губи. Но Баз…

Изгубил е майка си, помисли си той, а вместо нея в живота му съм се появил аз.

В пристъп на сантименталност или може би на състрадание, Саймън се пресегна и хвана дланта му, очаквайки Баз да откъсне ръката му от рамото.

Но пръстите му бяха студени и отпуснати. Саймън се вгледа в него и едва сега осъзна, че той е заспал.

В този момент вратата се отвори с трясък. Веднъж и Рийгън да дойде в подходящия момент, помисли си Кат и затвори лаптопа, за да даде на Ливай да разбере, че е приключила с четенето.

— Здравейте — каза Рийгън. — О, пуснали сте коледния асортимент. Донесе ли ми лате с джинджифил?

Кат погледна виновно към чашата си.

— Донесох ти яйчен пунш — отвърна Ливай и й го подаде. — Стискам го сума ти време, за да не изстине.

— Яйчен пунш ли? — сбърчи нос тя, но взе чашата. — Какво правиш тук толкова рано?

— Мислех да поучим малко преди партито — отвърна той.

— За Якова възлюбих ли?

Той кимна.

— Учите Якова възлюбих? — изненада се Кат. — Това е детска книга.

— Не е детска, а юношеска — поправи я Ливай. — Много як семинар.

Рийгън взе да тъпче дрехи в раницата си.

— Ще се изкъпя у вас — каза тя. — Писна ми от тия общи бани.

Ливай дойде по-близо, без да става от леглото на Кат, и се подпря на лакти върху бюрото й.

— Значи така става вампир Баз? Когато нападат детската градина?

Кат предпочиташе да не говорят за това пред Рийгън.

— В действителност ли?

— Не, в книгите.

— В книгите няма детска градина — каза Кат.

— В твоята версия обаче става така.

— Само в тази история. Всяка история е за себе си.

— А има ли други версии на други хора?

— Естествено — отвърна тя. — Феновете сме страшно много и всеки прави нещо различно.

— Ти ли си единствената, която кара Баз и Саймън да се влюбят?

Кат се разсмя.

— Не, разбира се. Целият интернет е пълен с такива истории. Ако влезеш в гугъл и напишеш „Баз и Саймън“, първото, което ще ти предложи, е „Баз и Саймън влюбени“.

— Колко хора правят това?

— Колко хора пишат за Саймън и Баз? Или колко пишат фенска литература, вдъхновена от поредицата?

— Колко хора пишат фенска литература.

— Боже, откъде да знам? Десетки хиляди.

— Значи, ако не искаш книгите да свършват, можеш да продължиш да четеш за Саймън Сноу онлайн до безкрай?

— Именно! — възкликна въодушевено тя. Отначало си мислеше, че Ливай й се чуди на акъла, но той прекрасно разбираше за какво става дума. — Ако се влюбиш в света на маговете, можеш да си живееш в него завинаги.

— Не бих нарекла това живот — обади се Рийгън.

— Това беше метафора — каза Ливай без нотка на укор.

— Готова съм — обяви тя. — Ти ще дойдеш ли, Кат?

Кат се усмихна смутено и поклати глава.

— Сигурна ли си? — попита Ливай и се надигна от леглото. — Можем да дойдем да те вземем по-късно.

— Не, няма нужда. Ще се видим утре.

Щом излязоха, Кат слезе в столовата, за да вечеря сама.