Рейнбоу Роуъл
Фенка (60)

Глава 30

— Няма какво да говорим — каза Рен.

— Току-що излезе от болница заради алкохолно отравяне — каза баща й. — Как си представяш, че няма да говорим?

Кат нареди няколко увити във фолио бурито по средата на масата и седна в единия край.

— Какво толкова можем да си кажем? — попита Рен. Все още изглеждаше ужасно. Под очите й имаше тъмни кръгове, кожата й беше жълтеникава като восък. — Ти ще кажеш, че не трябва да пия толкова много, аз ще отговоря, че си прав…

— Не — прекъсна я баща им. — Ще кажа, че изобщо не трябва да пиеш.

— Това не е много реалистично.

Той удари с юмрук по масата и изкрещя:

— Така ли? Нереалистично ли ти се вижда, по дяволите?

Рен подскочи на стола. Отне й няколко секунди да се съвземе. Той никога не крещеше и не ругаеше пред тях.

— Всички пият — каза тя спокойно.

— Сестра ти не пие.

Рен забели очи.

— Извинявай, но нямам намерение да прекарам студентските си години, седейки в стаята си и пишейки за гей магьосници.

— Възразявам — вметна Кат, пресягайки се за едно бурито.

— И с право — каза баща им. — Сестра ти има отличен успех, Рен. И много възпитан приятел. Много добре си прекарва студентските години.

Рен така се обърна, че главата й щеше да се откачи.

— Имаш приятел?!

— Не познаваш Ливай? — Баща им искрено се изненада, а после се натъжи. — Вие двете изобщо говорите ли си?

— Свила си гаджето на съквартирантката си? — ококори се Рен.

— Дълга история — отвърна Кат.

Рен продължи да се пули насреща й.

— Целували ли сте се?

— Рен! — смъмри я баща им. — Опитвам се да водя сериозен разговор.

— Какво искаш да кажа? Да, прекалих този път.

— Ти си извън контрол — каза той.

— Нищо ми няма. Аз съм на осемнайсет.

— Именно. Затова се прибираш вкъщи.

Кат едва не се задави.

— Няма — сопна се Рен.

— Има, има.

— Не можеш да ме накараш насила — каза тя, все едно беше най-много на дванайсет.

— Работата е там, че мога — отвърна той. Тропаше толкова силно с пръсти по масата, че Кат се чудеше как не го боли. — Аз съм ти баща и този път ще стане каквото кажа. Трябваше отдавна да ти дръпна юздите, но по-добре късно, отколкото никога.

— Татко… — прошепна Кат.

— Не! — отсече той, гледайки към Рен. — Няма да допусна това да се повтори. Не желая да ми се обаждат от болници. Отказвам да прекарам всеки уикенд оттук нататък, мислейки къде си, с кого си и дали си достатъчно трезвена, за да разбереш, ако те метнат в някоя канавка.

Кат беше виждала баща си толкова ядосан и преди — беше го чувала да вика, да размахва ръце, да ругае, но никога заради тях. Никога по тях.

— Това беше червена лампа — каза той и размаха пръст пред лицето на Рен. Почти крещеше. — Това ти беше канарчето в мината^[1]. А ти се правиш, че не го виждаш. Какъв баща ще съм, ако позволя да се върнеш в този колеж с ясното съзнание, че не си си взела никаква поука?

— Аз съм на осемнайсет! — извика Рен.

Кат изтръпна. Това не беше добър подход.

— Не ми пука! — изрева баща им насреща й. — Пак си моя дъщеря.

— По средата на семестъра сме. Ще си пропилея годината.

— Ако те беше грижа за ученето или за бъдещето ти, нямаше да се наливаш до отравяне с текила.

Тя го погледна изненадана.

— Откъде знаеш, че съм пила текила?

— Господи, Рен — каза той, огорчен. — Миришеше на шейкър за маргарита от сто километра.

— И още миришеш — смотолеви Кат.

Рен опря лакти на масата и зарови лице в дланите си.

— Всички пият — продължи да се инати тя.

Баща й бутна стола си назад.

— След като това е единственото, което можеш да кажеш за свое оправдание, тогава аз ще ти кажа следното: прибираш се вкъщи! — отсече той, стана, отиде в стаята си и затръшна вратата.

Рен се захлупи върху масата. Кат се доближи със стола до нея и попита:

— Искаш ли един аспирин?

Тя не отговори. Остана така известно време, а после попита:

— Ти защо не си ми бясна?

— Защо трябва да съм ти бясна?

— Сърдиш ми се от ноември. Не, даже от юли.

— Е, сега вече не ти се сърдя. Боли ли те главата?

— Как така изведнъж? — озадачи се Рен и я погледна, без да вдига глава от масата.

— Изкара ми акъла снощи — отвърна Кат. — И реших никога повече да не се отчуждавам от теб. Ами ако беше умряла? Без да съм ти казала нито дума цели три месеца?

— Уф, стига глупости. Нямаше опасност да умра.

— Татко е прав. Нищо не си разбрала.

Рен сведе поглед и все да разтрива слепоочията си.

— Няма да спра да пия.

На Кат й се искаше да попита защо, но вместо това каза:

— Тогава просто направи пауза. До края на годината. Колкото да му покажеш, че можеш.

— Не мога да повярвам, че имаш гадже, а аз дори не знам — прошепна Рен.

Раменете й започнаха да се тресат. Пак плачеше. Кат никога не я беше виждала да плаче толкова много.

— Ей… — каза й тя. — Недей така.

— Нямаше да умра — проплака Рен.

— Добре, успокой се.

— Просто… много ми липсваш…

— Още ли ти се мае главата? — попита Кат.

— Не, вече не.

Тя се пресегна и прибра косата зад ухото й.

— И ти ми липсваш. Без пиянските изпълнения. Само ти.

— Държах се ужасно с теб — прошепна Рен в масата.

— И аз не бях по-добра.

— Вярно е, но… Господи, дали някога ще ми простиш?

— Не — отвърна Кат.

Рен я погледна, съкрушена.

— При нас не става дума за прошка — каза Кат. — Ти просто си с мен. В мен. Винаги. Каквото и да става.

Рен вдигна глава и избърса очите си с опакото на ръката.

— Наистина ли?

Кат кимна.

— Наистина.

* * *

Баща им отиде да потича.

Рен изяде едно бурито и се върна в леглото.

Кат най-после седна да прочете всичките есемеси от Ливай.

Тръгвам обратно… до 3 съм при теб.

Катрин… много си ми скъпа. Моментът ми се видя подходящ да ти го кажа. На един час път съм.

В чакалнята, не ме пускат вътре, само близки, и Хандро е тук. Тук съм… ок? Ако имаш нужда от мен.

Обратно в Арнолд. Супервреме. Знаеш ли, че в Арнолд има льосови каньони и пясъчници? Биологичното разнообразие направо ще те шашне, Катрин Ейвъри. Обади ми се, мила моя. Обади се, обади се, обади се.

Кат му се обади. Ливай вечеряше със семейството си.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Да — отвърна тя. — Само малко е напрегнато положението. Баща ми е бесен на Рен, но сякаш не знае как да ни се кара. Рен пък не знае как да признае грешката си. Държи се като пълна лигла.

— Много искам да си поговорим повече — каза Ливай, — но майка ми много мрази да се говори по телефона по време на вечеря. Ще ти се обадя утре от колата, става ли?

— Само ако пътят е прав и равен и няма други коли.

— Ще се върнеш ли утре? — попита той.

— Не знам.

— Липсваш ми.

— Стига глупости — каза тя. — Нали ме видя сутринта.

— Не е заради времето — отвърна Ливай. По гласа му личеше, че се усмихва. — Заради разстоянието е.

Няколко минути по-късно той й прати есемес:

ИДЕЯ… ако ти е скучно и ти липсвам, напиши някоя секси фенска история за нас. Ще ми я прочетеш после. Супер, нали?

Кат се усмихна глуповато на телефона.

Опита се да си представи как би се почувствала, ако трябва да се върне вкъщи сега, да се раздели с Ливай. Не смееше дори да си помисли как ще изкара лятото без него.

Баща им нямаше да направи такова нещо. Да накара Рен да прекъсне следването си. Това би било лудост…

Но той си беше луд. А може би и прав. Рен наистина беше извън контрол. И то по най-опасния възможен начин — мислеше си, че всичко е наред. Нищо ми няма, благодаря.

От друга страна, идеята да са си всички тук й се нравеше. Рен и баща й на едно място. Щеше да ги наглежда и двамата. Стига да можеше да отдели част от себе си и да я остави тук на стража.

Входната врата се отвори и баща й влезе, задъхан от джогинга. Метна ключовете и телефона си на масата, свали очилата да избърше потта от лицето си и пак ги сложи.

— Оставих буритото ти във фурната — каза Кат.

Той кимна и мина покрай нея към кухнята. Тя го последва.

— Идваш да й адвокатстваш ли? — попита той.

— Не.

— Тя можеше да умре, Кат.

— Знам. И… мисля, че от доста време е така. Просто е имала късмет досега.

— Доколкото ни е известно — каза баща й.

— Просто… да прекъсне следването си?

— Имаш ли по-добра идея?

— Може би ако отиде на психолог или нещо такова? — сви рамене Кат.

Баща й се намръщи, сякаш го беше замерила с нещо мокро.

— Господи, Кат, ти как ще се чувстваш, ако те пратят насила на психолог?

Няма да ми е за първи път, помисли си Кат.

— Кофти…

— Именно.

Той извади буритото от фурната, сложи го в чиния и си сипа чаша мляко. Изглеждаше уморен и напълно безпомощен.

— Обичам те — каза тя.

Той вдигна глава да я погледне. Все още държеше кутията с мляко. Част от напрежението се изпари от челото му.

— И аз те обичам.

— Просто реших, че сега е подходящ момент да ти го кажа — добави Кат.

Баща й кимна, видимо развълнуван.

— Мога ли да ползвам лаптопа ти? — попита тя.

— Естествено. Мисля, че е…

— Знам къде е. Благодаря.

Кат отиде в дневната и взе сребристия лаптоп на баща си. Отдавна му беше хвърлила око, но той все казваше, че не й е нужна пишеща машина за осемстотин долара.

Когато се качи горе, завари Рен да говори по телефона. Плачеше. Като я видя, стана от леглото и се затвори в дрешника. Това не беше странно, като се изключи плачът. Открай време правеха така, когато имаха нужда да останат насаме. Дрешникът им беше огромен.

Кат отвори акаунта си във „ФенФикс“ и взе да преглежда коментарите. Бяха прекалено много, за да отговори на всеки поотделно, затова постна един общ отговор за всички: Привет, хора, много ви благодаря. Прекалено съм заета да пиша, за да ви пиша! После отвори файла с най-новата глава, която пишеше…

Последния път Баз беше отишъл на гроба на майка си и се опитваше да й обясни защо се обръща срещу баща си, защо обръща гръб на рода Пич, за да се бие редом със Саймън.

— Не е само заради него — каза Баз, прекарвайки дългите си пръсти върху името на майка си. — Заради „Уотфърд“ е. Заради Света на Маговете.

След малко Рен излезе от дрешника и се метна на леглото при Кат. Тя се дръпна да й направи място и продължи да пише.

Малко по-късно Рен се пъхна под завивките и заспа.

А още малко по-късно баща й надникна през вратата, махна на Кат и й каза „лека нощ“. Тя кимна.

После написа хиляда думи.

След това още петстотин.

В стаята беше тъмно и Кат не бе разбрала кога Рен се е събудила и от колко време чете през рамото й.

— Мага наистина ли ще предаде Саймън, или само нажежаваш положението? — прошепна Рен, въпреки че никой не спеше.

— Май ще го предаде — каза Кат.

— Ревах три дни на онази глава, в която накара Саймън да изгори яйцата на дракона.

Кат спря да пише.

— Ти си я чела?!

— Естествено, че съм я чела. Поглеждала ли си напоследък колко посещения имаш на страницата си? Направо избиваш рибата. Никой не зарязва Само напред точно сега.

— Мислех, че ти си го заразяла — отвърна Кат. — При това отдавна.

— Ами грешиш — каза Рен и се подпря на лакът. — Можеш да го прибавиш към всички останали важни неща, за които грешиш.

— Мисля, че Мага ще убие Баз.

Кат не беше споделила това с никого. Дори и докторантката, която редактираше нещата й, не го знаеше.

Рен така се втрещи, че чак се изправи в леглото.

— Кат — прошепна тя. — Не…

— Алехандро скъса ли с теб?

— Не… просто е притеснен. Кат, не можеш да убиеш Баз.

Кат не знаеше какво да отговори.

Рен взе лаптопа и го сложи в скута си.

— Налагат се спешни мерки — каза тя. — Брой го за животоспасяваща интервенция…

* * *

Когато Кат се събуди на следващата сутрин, неделя, сестра й я нямаше в стаята, а от долния етаж миришеше на кафе. И на храна.

Тя слезе долу и завари баща си да седи на масата и да пише нещо в някаква тетрадка. Остави лаптопа пред него и му се усмихна с благодарност.

— А, чудесно — каза той. — Рен настоя да те изчакаме.

— За какво?

— За да ви съобщя присъдата си. Възнамерявам да постъпя като цар Соломон с вас.

— Кой е цар Соломон?

— Върви да питаш майка си. Тя настояваше, че е по-добре да пораснете без религия.

— Ако питаш нея, е по-добре да пораснем и без майка.

— Нямам какво да кажа, миличка. Уцели право в десетката. Рен? Ела, сестра ти е тук.

Рен влезе в трапезарията с тенджера в едната ръка и дъска в другата.

— Ти спеше, затова направих закуска — каза тя и сложи нещата на масата.

— О, боже! — възкликна баща им. — Това гравиоли ли са?

— Не — отвърна Рен. — Това е съвсем ново ястие. Гравиоли със сирене.

— Седни — каза й той. — Ще си говорим.

Беше облечен с екипа си за тичане. Изглеждаше напрегнат и притеснен.

Рен седна. Раздаваше го ведра, но си личеше, че и тя се притеснява. Кат не можа да не забележи как стиска юмруците си. Прииска й се да се протегне и да разтвори дланта й.

— Добре, слушайте сега — каза баща им, избутвайки гравиолите настрани, за да не са точно между тях на масата. — Условията ми са следните: можеш да се върнеш в колежа. — Рен и Кат си отдъхнаха в един глас. — Но няма да пиеш. Изобщо. Нито умерено, нито с приятеля си, нито на купони. При никакви обстоятелства. Ще ходиш при психолог всяка седмица, започвайки от тази, и ще посещаваш сбирките на „Анонимните алкохолици“.

— Татко! — възмути се Рен. — Не съм алкохоличка.

— Още по-добре. Не е заразно. Ще ходиш на сбирките.

— Аз ще ходя с теб — каза Кат.

— Не съм свършил.

— Какво още ще поискаш? — измрънка Рен. — Кръвни проби?

— Ще се прибираш у дома всеки уикенд.

— Татко!

— Ако предпочиташ, може изцяло да се пренесеш тук. Изборът е твой.

— Аз имам живот — проплака Рен. — В Линкълн.

— Моето момиче, въобще не ми говори за живота си. Ти показа пълно пренебрежение към него.

Ръцете на Рен бяха побелели от стискане в скута й. Кат я подритна под масата. Тя наведе глава и каза:

— Добре. Добре!

— Значи се разбрахме — каза баща им и пое дълбоко въздух. — Ще ви закарам обратно следобед, ако смяташ, че си готова да изпълниш условията.

Той стана и погледна гравиолите.

— Няма да ям това нещо.

Кат дръпна тенджерата към себе си и взе лъжица.

— Аз пък ще ям.

Тя лапна една хапка и тестените късчета моментално се разтвориха в устата й.

— Ммм, колко са меки — каза тя. — Въобще не трябва да ползвам зъбите си.

Рен я погледа известно време, а после грабна и тя лъжицата да опита.

— Имат вкус на обикновени гравиоли… — продължи да коментира Кат. — Само че с повече сирене.

— Три любими храни в едно — додаде Рен.

— Възглавнички с вкус на пица.

— Варени царевични пръчици.

— Това е отвратително — каза Кат. — Не става.