Рейнбоу Роуъл
Фенка (6)

Глава 3

Беше невъзможно да се пише в такава обстановка.

Първо, стаята в общежитието бе прекалено тясна. Малък правоъгълник, широк, колкото да се сместят две легла от двете страни на вратата, която, като се отвореше, опираше в матрака на Кат, и дълъг, колкото да се набутат две бюра между леглата и прозореца. Ако някоя от двете донесеше диван, той щеше да заеме цялото свободно пространство в средата на стаята.

Не бяха донесли диван. Нито телевизор. Нито симпатични настолни лампи от „Таргет“.

Рийгън всъщност не си беше взела никакви лични вещи, освен дрехите и един напълно забранен тостер — и освен Ливай, разбира се, който лежеше на леглото й и слушаше музика със затворени очи, докато тя блъскаше на компютъра си (евтино PC, каквото бяха дали и на Кат).

Кат беше свикнала да дели стая с друг човек. Винаги бяха живели заедно с Рен. Но стаята им у дома беше почти три пъти по-голяма от тази. Пък и Рен изобщо не заемаше толкова място, колкото Рийгън. Не буквално, а в главата й. Присъствието на сестра й почти не се усещаше.

Кат все още не можеше да разбере що за човек е Рийгън…

От една страна, съквартирантката й не напираше да си сплитат косите по цели нощи и да стават първи приятелки, което беше голямо облекчение.

От друга страна, Рийгън не проявяваше абсолютно никакъв интерес към нея, което донякъде също беше облекчение, защото това момиче я плашеше.

Правеше всичко толкова рязко. Отваряше вратата със замах, затваряше я с трясък. Беше по-едра от Кат, малко по-висока и доста по-надарена (сериозно надарена). И изобщо изглеждаше по-голяма. Не само външно.

Когато Рийгън беше в стаята, Кат се опитваше да не й се пречка в краката, стараеше се погледите им да не се засичат. Рийгън се правеше, че не я забелязва, и тя й отвръщаше със същото. Обикновено това вършеше работа.

В момента обаче усилието да се абстрахира й идваше в повече и й пречеше да се съсредоточи върху писането.

А сцената, над която работеше, беше тегава — Саймън и Баз спореха дали може да има добри вампири и дали да отидат заедно на абитуриентския бал. Всичко трябваше да бъде суперзабавно и находчиво, с което по принцип лесно се справяше. (Коварните номера също много й се удаваха, както и сцените с говорещи дракони.)

Сега обаче беше зациклила на Саймън отметна медено кестенявата си коса от очите и въздъхна и не беше в състояние да продължи по-нататък. Не й идваше наум какво точно трябва да направи Баз. Не можеше да спре да мисли за Рийгън и Ливай зад гърба й. В мозъка й сякаш гърмеше аларма НАРУШИТЕЛ! НАРУШИТЕЛ!

Освен това умираше от глад. Само чакаше тия двамата да се изнесат за вечеря и щеше да изяде цял буркан фъстъчено масло. Ако изобщо излязат… Рийгън продължаваше да блъска по клавиатурата, сякаш искаше да я забие в бюрото, а Ливай все така не възнамеряваше да си върви. Междувременно стомахът на Кат вече стържеше.

Тя грабна една вафла и излезе от стаята с намерението просто да се разтъпче в коридора, колкото да си прочисти главата.

В коридора обаче гъмжеше от народ. Всички врати, с изключение на тяхната, бяха отворени. Навсякъде се мотаеха момичета, приказваха, кискаха се. Целият етаж миришеше на прегорени пуканки. Кат се шмугна в тоалетната и се затвори в една от кабинките. Седна на тоалетната чиния, отвори вафлата и по страните й започнаха да се стичат сълзи.

Господи, помисли си тя. Добре, успокой се. Не е чак толкова страшно. Нищо не се е случило. Станало ли е нещо, Кат? Не.

Не можеше да си поеме въздух. Имаше чувството, че ще припадне. Стомахът й направо гореше.

Тя извади телефона от джоба си и се замисли какво ли прави Рен. Сигурно разучаваше танцови стъпки под звуците на Лейди Гага. Или пък пробваше дрехите на съквартирантката си. Във всеки случай едва ли ядеше вафла с бадеми, седнала на тоалетна чиния.

Кат можеше да се обади на Ейбъл, но той заминаваше за Техническия университет на Мисури на сутринта и тази вечер семейството му беше организирало празненство в негова чест — с домашно приготвени бурито и божествените кокосови курабийки на баба му, които бяха толкова специални, че дори не се продаваха в семейната им пекарна. Ейбъл работеше в пекарната, а семейството живееше над нея. Косата му винаги миришеше на канела и на мая… Господи, Кат наистина беше гладна.

Тя изхвърли опаковката от вафлата в кошчето и наплиска лицето си, преди да се върне в стаята.

Рийгън и Ливай тъкмо излизаха. Слава богу! Крайно време беше.

— Чао — каза Рийгън.

— Горе главата — усмихна се Ливай.

Когато вратата се затвори след тях, Кат едва не се срина на пода от облекчение.

Грабна още една вафла, стовари се върху стария дървен писалищен стол — който впрочем бе почнал доста да й харесва — и отвори едно от чекмеджетата, за да си подпре крака на него.

Саймън отметна медено кестенявата си коса от очите и въздъхна.

— Понеже в момента не се сещам за добри вампири, това не означава, че няма — каза той.

Баз преустанови опитите си да премести един сандък с поглед и се ухили с пълен набор зъби.

— Добрите носят бяло — отвърна. — Пробвал ли си да изпереш петно от кръв от бяла мантия?

* * *

Селек Хол беше общежитие в самия център на студентското градче. Човек можеше да се храни там, дори ако живееше другаде. Кат обикновено изчакваше Рен и Кортни във фоайето, за да не й се налага да влиза в столовата сама.

— Е, що за птица е съквартирантката ти? — попита Кортни, докато се редяха на опашка пред витрините със салата. Питаше, като че ли бяха първи приятелки. Все едно Кат можеше да каже тя що за птица е, освен че й харесваше да яде извара с праскови.

Салатите в Селек Хол бяха супероткачени. Извара с праскови, круши от компот със сирене чедар.

— Това пък какво е? — почуди се Кат, загребвайки от някаква студена гарнитура със зелен и зрял фасул.

— Може би е поредният специалитет на Западна Небраска — отвърна Рен. — В нашето общежитие има момчета, които непрекъснато ходят с каубойски шапки. Ама непрекъснато, дори когато отиват до тоалетната.

— Отивам да взема маса — каза Кортни.

— Абе помниш ли да сме писали сцена, в която Саймън и Баз танцуват? — попита Кат, докато Рен трупаше зеленчуци в чинията си.

— Нямам спомен — отвърна Рен. — Защо? Да не би да си решила да им организираш бал?

— С валсове. Горе на крепостната стена.

— Много романтично — подкачи я Рен и се огледа из столовата за Кортни.

— Притеснявам се да не направя Саймън прекалено мекушав.

— Ами той си е мекушав.

— Нямаше да е зле да четеш това, което пиша — каза Кат и я последва към масата.

— Не ти ли е достатъчно, че всички деветокласници в Северна Америка го четат? — отвърна Рен, настанявайки се до Кортни.

— И в Япония — добави Кат и също седна. — Колкото и да е странно, имам голям успех в Япония.

Кортни се наведе съзаклятнически към Кат, сякаш се канеше да й сподели някаква велика тайна, и прошепна:

— Рен ми каза, че пишеш истории със Саймън Сноу. Това е суперяко. Аз съм му голям фен. Чела съм всичките книги за него като малка.

Кат я погледна изпод око и разопакова сандвича си.

— Те не са свършили — каза.

Кортни не разбра забележката.

— Имам предвид книгите — уточни Кат. — Осмата ще излезе догодина…

— Разкажи ни за съквартирантката си — намеси се Рен, хвърляйки многозначителна усмивка на сестра си.

— Няма нищо за разказване.

— Тогава си измисли нещо.

Рен започваше да се изнервя. Кат се подразни, но после си даде сметка колко е приятно да яде храна, за която са нужни прибори, и да разговаря с някого, който не й е напълно непознат, та реши да направи усилие заради чисто новата приятелка на сестра си.

— Казва се Рийгън. Има червеникавокестенява коса… И пуши.

Кортни сбърчи нос.

— В стаята ли?

— Ами тя много-много не стои в стаята.

Рен я погледна подозрително.

— Не сте ли разговаряли?

— Казвали сме си „здрасти“ — отвърна Кат. — Приказвала съм и с гаджето й веднъж — два пъти.

— И как е той? — попита Рен.

— Не знам. Висок?

— Е, минали са само няколко дни. Ще се опознаете.

После Рен смени темата и започна да разправя за някакво парти, на което бяха ходили с Кортни. Двете живееха заедно едва от две седмици, а вече имаха техни си шеги, които оставяха Кат напълно безразлична.

Тя изяде сандвича си с пуешко и две порции пържени картофи и издебна Рен, за да пъхне в сака си още един сандвич за после.

* * *

Рийгън за първи път прекара нощта в общата им стая (слава богу, без Ливай). Когато тръгна да си ляга, Кат все още пишеше на компютъра.

— Светлината пречи ли ти? — попита тя, кимайки към лампата над бюрото си. — Мога да я загася.

— Няма проблем — отвърна Рийгън.

Кат си сложи тапи за уши, за да не чува характерните шумове, които идват заедно със съня — дишането, шумоленето на чаршафите, скърцането на леглото.

Как може да заспи просто ей така с чужд човек в стаята?, помисли си тя. Когато най-после отиде да си легне, не махна тапите за уши, мушна се в леглото и се зави презглава.

* * *

— Още не си говорила с нея, нали? — попита Рен една седмица по-късно, докато обядваха.

— Не бе, говорим — отвърна Кат. — Тя пита дали имам нещо против да затвори прозореца, аз отговарям, че нямам. Казваме си и „здрасти“. Разменяме поздрави всеки ден. Понякога дори по два пъти на ден.

— Откачена работа — отбеляза Рен.

Кат гребна от картофеното пюре.

— Свиква се.

— Което не го прави по-малко откачено.

— Ти сериозно ли? — изгледа я Кат. — За това ли ще говорим сега? Как съм се натресла на откачена съквартирантка?

Рен въздъхна.

— А с гаджето й какво става?

— Не съм го виждала от няколко дни.

— Какво ще правиш този уикенд?

— Ще уча, предполагам. И ще пиша за Саймън.

— С Кортни ще ходим на парти тая вечер.

— Къде?

— В Триъгълника! — възкликна Кортни, сякаш ставаше дума за имението на „Плейбой“.

— Какво е Триъгълника? — попита Кат.

— Клуб на инженерния факултет — отвърна Рен.

— И какво? Натряскват се и строят мостове?

— Не. Натряскват се и проектират мостове. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Тц! — Кат лапна парче печено телешко, традиционното меню за събота вечер в Селек Хол. — Не си падам по пияни зубъри.

— Та ти харесваш зубърите.

— Не и онези, които членуват в студентски клубове — възрази Кат. — Към тях не проявявам интерес.

— Да не би да си накарала Ейбъл да подпише декларация, че няма да пие, преди да замине за Мисури?

— Ейбъл гаджето ти ли е? — оживи се Кортни. — Готин ли е?

Кат се направи, че не я чува.

— Ейбъл няма опасност да се пропие. Той дори кофеин не може да понася.

— Едното няма нищо общо с другото.

— Нали знаеш, че не си падам по партита, Рен?

— А ти нали знаеш какво казва татко? Трябва да опиташ, преди да твърдиш дали нещо ти харесва, или не.

— Не мога да повярвам, че се позоваваш на татко, за да ме закараш на студентски купон! Де да не съм ходила на партита. Например онова у Джеси, с текилата…

— Която ти дори не вкуси.

— За сметка на това ти я вкуси, а после ти бърсах повръщаното…

Рен се подсмихна и приглади дългия си бретон.

— Пиенето на текила е преживяване. По-важно е самото пътуване, а не крайният резултат…

— Ще ми звъннеш, нали? — каза Кат.

— Ако повърна ли?

— Ако имаш нужда от помощ.

— Няма да имам нужда от помощ.

— Но все пак ще ми се обадиш.

— Господи, Кат. Да, ще ти се обадя. Успокой се най-после.