Рейнбоу Роуъл
Фенка (72)

Глава 36

Кат пишеше от четири часа и когато на вратата се почука, имаше чувството, че стои на дъното на езеро и гледа нагоре към слънцето.

Беше Ливай.

— Ей — каза тя, слагайки очилата си. — Защо не звънна отдолу? Щях да сляза.

— Звъннах — отвърна той и я целуна по челото.

Тя извади телефона от джоба си. Имаше едно пропуснато обаждане и два есемеса. Звукът беше изключен.

— Извинявай — каза тя, клатейки глава. — Чакай само да си събера нещата.

Ливай се просна на леглото и започна да я наблюдава. Като го видя да седи там, полуизлегнат, подпрян на стената, в съзнанието й се върнаха толкова спомени, толкова много нежност. Тя се метна на леглото и обсипа лицето му с целувки.

Той се усмихна и обви дългата си ръка около кръста й.

— Имаш ли много за писане?

— Да — отвърна тя, отърквайки лице в неговото. — Ще бъде дълга нощ.

— Показала ли си нещо на преподавателката, или още не?

Кат тъкмо се канеше да го ухапе по брадичката, но спря и се дръпна назад.

— Какво искаш да кажеш?

— На части ли й го предаваш, или трябва да го завършиш първо пък тогава?

— Аз… работя по Само напред.

— Да, знам — усмихна й се той и я погали по косата. — Просто се питах какво става с разказа ти. Искам да ми го прочетеш, когато си готова.

Кат се извъртя и седна на леглото. Ръцете на Ливай останаха там, където бяха — едната върху главата й, другата на кръста.

— Няма да го направя — каза тя.

— Няма да ми го прочетеш? Защо? Да не би да е прекалено лично или нещо такова?

— Не, просто… няма да го напиша.

Усмивката на Ливай угасна.

— Не трябваше да поемам такъв ангажимент — продължи тя. — Беше грешка.

Ръцете му застинаха.

— Каква грешка? Какво говориш? Не си ли започнала?

Кат се изтегли напред, стана от леглото и отиде да прибере лаптопа.

— Сгреших, когато поех ангажимент пред преподавателката. Не мога да го напиша. Нито имам идея, нито време. Просто много ми се събра. Не съм сигурна дори дали ще успея да довърша Само напред.

— Естествено, че ще го довършиш.

Тя го стрелна с поглед.

— Имам само девет дни.

Ливай изглеждаше озадачен. И може би малко засегнат.

— Имаш дванайсет дни до края на семестъра и около четиринайсет, преди да замина за Арнолд, но доколкото мога да преценя, разполагаш с остатъка от живота си, за да довършиш Само напред.

Кат се вкамени.

— Ти не разбираш — каза тя. — Изобщо.

— Ами обясни ми тогава.

— Саймън Сноу и осмият танц излиза точно след девет дни.

— Е, и?

— Работя върху това от две години.

— Върху Само напред.

— Да. И трябва да го довърша, преди да излезе последният роман от поредицата.

— Защо? Да не би Джема Лесли да те е предизвикала на дуел? Състезавате ли се?

Кат нави кабела на лаптопа как да е и го набута в чантата.

— Нищо не разбираш.

Ливай въздъхна шумно и прекара пръсти през косата си.

— Права си. Не разбирам.

Ръцете на Кат трепереха, докато обличаше връхната си дреха — дебела плетена жилетка, подплатена с вълна.

— Не разбирам как можеш да зачеркнеш цял предмет, при това два пъти — каза Ливай, свъсен и ядосан. — Аз се боря със зъби и нокти за всяка оценка. Бих дал всичко, за да повиша успеха си по повечето предмети. А ти просто зарязваш тази курсова работа, защото така ти е кеф, защото имаш някакъв измислен краен срок и не виждаш нищо извън него.

— Не искам да говоря за това — каза тя.

— Ти въобще не искаш да говориш.

— Да, така е. Нямам време в момента да се карам с теб.

Не трябваше да го казва. Ливай я погледна, съкрушен. Кат се опита да измисли нещо друго, но всичко, което й идваше наум, бе също толкова неуместно.

— Може би е по-добре да си остана тук тази вечер.

Погледът му премина през нея, по-студен, отколкото бе предполагала, че може да бъде. Бръчките между свъсените му вежди приличаха на бразди.

— Права си — каза той и се изправи. — Ще се видим след девет дни.

След което излезе от стаята, преди тя да успее да каже каквото и да било.

Кат не искаше да бъдат скарани девет дни. Просто искаше да се измъкне от положението тази вечер. Нямаше време да се чувства виновна заради курсовата работа. Само като си помислеше за тоя тъп разказ, й призляваше.

Тя легна на леглото и се разплака. Възглавницата й не миришеше на Ливай. Не миришеше на нищо.

Как не можеше да разбере?

Когато излезеше последната книга от поредицата за Саймън Сноу, всичко щеше да свърши. Абсолютно всичко. Целият този труд, всичките тези години, в които си бе представяла отново и отново финала на историята, щяха да отидат на вятъра. Джема Т. Лесли щеше да каже последната си тежка дума и толкоз. Всичко, което Кат с толкова усилия бе градила през последните две години, щеше да се превърне в алтернативна вселена. Тя щеше да отпадне от състезанието…

Последното я накара да се засмее горчиво и през сълзи във възглавницата. Като че ли имаше някакво значение дали ще прекоси финалната права преди Джема Т. Лесли. Като че ли Баз и Саймън щяха наистина да заживеят дълго и щастливо само защото тя казва така. Извинявай, Джема, оценявам какво си направила досега, но мисля, че всички ще се съгласят, че историята не може да свърши така.

Това не беше състезание. Джема Т. Лесли дори не знаеше за съществуването й. И слава богу. Но въпреки това, когато Кат затвореше очи, единственото, което виждаше, бяха Баз и Саймън. Единственото, което чуваше в мислите си, бяха разговорите им. Те бяха нейни. Открай време. Обичаха се, защото тя вярваше, че се обичат. Имаха нужда от нея, за да подреди нещата както трябва.

Баз и Саймън — в главата й. Ливай — в стомаха, но не и до нея.

След девет дни всичко щеше да свърши. След дванайсет Кат вече нямаше да бъде първокурсничка. А след четиринайсет…

Господи, каква глупачка беше.

Винаги ли щеше да бъде толкова загубена? През целия си жалък живот?

Кат плака, докато вече нямаше смисъл от сълзи. После стана, подпухнала и съсипана, и отиде да си сипе вода. Когато отвори вратата, Ливай седеше в коридора, похлупил лице върху коленете си. Щом чу шума, той вдигна глава и я погледна.

— Голям съм идиот — каза.

Кат се строполи на пода между коленете му и го прегърна.

— Не мога да повярвам, че го казах — продължи той. — Та аз и девет часа не мога да изкарам, без да те видя.

— Не, прав беше — отвърна Кат. — Не съм в ред напоследък. Всичко това е лудост. Поне да беше истинско, а то…

— Нямах това предвид. Как да не е истинско? Съвсем си е истинско и трябва да го довършиш.

— Да — каза тя и го целуна по брадичката. — Но не днес. Ти беше прав. Има време. Ще ме изчакат.

Тя пъхна ръце в джобовете на якето му. Той я хвана за раменете.

— Постъпи, както прецениш — каза. — Само ми позволи да бъда с теб. Поне през следващите две седмици, става ли?

Тя кимна. Четиринайсет дни. С Ливай. И завесата за този сезон щеше да се спусне.