Рейнбоу Роуъл
Фенка (28)

Глава 14

Баща им дойде да ги вземе един ден преди Деня на благодарността. Когато спря пред Паунд Хол, Рен и Кортни вече се бяха настанили на задната седалка на хондата.

Рен и Кат обикновено седяха отзад заедно. Баща им все се оплакваше, че се чувства като шофьор на такси. „Не, на лимузина, отговаряха те. У дома, Джеймс.“

— Не мога да повярвам — каза той, когато Кат седна на предната седалка до него. — Ще си имам компания.

Тя се опита да се усмихне.

Кортни и Рен си приказваха нещо отзад, но радиото свиреше силно и разговорът им не се чуваше. Когато излязоха на магистралата, Кат се наведе към баща си и попита:

— Как върви с „Гравиоли“?

— Какво? — не я чу той и посегна да намали радиото.

— Тате — възропта Рен от задната седалка, — това парче ни е любимо.

— Пардон — каза той, прехвърли звука към колоните отзад и се обърна към Кат. — С кои?

— С „Гравиоли“ — повтори тя.

— О, тия ли? — намръщи се той. — Да вървят по дяволите. Знаеш ли, че всъщност продават консервирани равиоли в мазен, гаден сос грейви?

— Звучи гнусно — каза Кат.

— Направо да ти се доповръща. Като кучешка храна за хора. Може би такава реклама трябваше да им предложим… Мечтаете ли си тайно да опитате храната на вашето куче? Потичат ли ви лигите само като я помиришете?

Кат се включи с най-отработения си дикторски глас:

— Да не би единственото, което ви спира да ядете кучешка храна, е страхът, че съседите ви ще забележат всичките празни консерви и ще се сетят, че нямате куче?

— Грааавиоли — допълни баща й, наблягайки на всяка гласна. — Кучешка храна. За хора!

— Не сте спечелили поръчката — каза Кат. — Много съжалявам.

Той поклати глава малко по-дълго от нормалното.

— Напротив, спечелихме я. Понякога обаче да спечелиш дадена поръчка, е сто пъти по-лошо, отколкото да не я спечелиш. Беше направо гладиаторска битка — шест агенции. Избраха нас и после отхвърлиха всяка свястна идея, която им предложихме. Накрая, в пристъп на отчаяние, Кели изтърси на една среща с клиента: „Какво ще кажете за мечка, която се събужда от зимен сън, оскотяла от глад, и единственото, което казва, е ГРРР. После пред нея се появява огромна купа с вкусни ГРРРавиоли, мечката я изяжда и се превръща в човек“. И ония просто полудяха, направо откачиха, мамка му. Взеха да викат: „Това е! Това е!“.

Кат погледна към задната седалка, за да види дали Кортни го е чула. Баща им ругаеше само когато говореше за работа. (И понякога, когато изпаднеше в едно от онези състояния.) Казваше, че в рекламните агенции е като в подводница — само псувни и клаустрофобия.

— И сега правим анимационни клипове с мечки, които реват ГРРРавиоли — каза той.

— Това е ужасно.

— Направо е мъчително. Правим четири рекламни спота за телевизията. Четири различни мечки се превръщат в четири различни човека — четири! За да се включат всички раси. И изведнъж шибанякът Кели предлага за азиатеца мечката да е панда. При това съвсем сериозно. Което не само е расистко, ами и абсурдно, защото пандите не спят зимен сън. — Кат се разсмя. — И тук аз съм принуден да кажа на шефа си: „Много интересна идея, Кели, но пандите не спят зимен сън“. И какво ми отговаря той? — Кат поклати глава през смях. — „Не бъди толкова буквален, Артър!“

— Неее!

— Дааа! — Баща й прихна и отново заклати глава, по-бързо и по-дълго от нормалното. — Всеки път, като работя за този клиент, имам чувството, че мозъкът ми копае собствения си гроб.

— Собствения си ГРРРоб — додаде Кат.

Той пак се разсмя.

— Но не се оплаквам — каза, почуквайки по волана. — Това са пари. Просто пари.

Тя знаеше, че не е така. Той никога не работеше само за пари. Работеше заради удоволствието от работата. За това да измисли най-добрата идея, най-елегантното решение. Нямаше значение какво продава — тампони, трактори или кучешка храна за хора. Единственото, което го вълнуваше, бе да създаде съвършения проект.

Но когато успееше да го създаде, почти винаги го отхвърляха. Или от клиента, или от шефа му. Или пък го променяха до неузнаваемост. И тогава сякаш някой се впиваше право в сърцето му и изцеждаше жизнените сили от душата му.

След като оставиха Кортни в западната част на Омаха, Рен се пресегна между предните седалки и намали радиото.

— Колана — напомни й баща й.

Тя седна обратно на мястото си и закопча предпазния колан.

— Баба ще дойде ли утре?

— Не — отвърна той. — Замина при леля ви Лин в Чикаго. Ще остане един месец. Иска да изкара празниците с децата.

— Ние не сме ли деца? — попита Рен.

— Вече не. Вие сте изтънчени млади жени. На никого няма да му е забавно да ви гледа как разопаковате ваучери за покупки. Впрочем, майка ти в колко часа ще дойде да те вземе утре?

Кат рязко се обърна и впери поглед в сестра си.

Рен вече я гледаше.

— В дванайсет — каза предпазливо. — Обядът е в един.

— Тогава да вечеряме в шест? Или в седем? Нали ще си оставиш място?

— Ще дойде да те вземе? — изуми се Кат. — В нашата къща?

Баща й я погледна, озадачен, а после вдигна поглед към огледалото, за да види Рен.

— Мислех, че сте говорили за това.

Рен въздъхна отегчено и се загледа през прозореца.

— Знаех си, че ще откачи…

— Не откачам — възрази Кат и усети, че очите й започват да смъдят. — А ако откачам, то е, защото нищо не ми казваш вече.

— Няма какво толкова да ти казвам — отвърна Рен. — Говорих няколко пъти с мама по телефона и ще прекарам няколко часа с нея утре.

— Говориш с нея за първи път от десет години и не смяташ за редно да ми кажеш? И защо я наричаш „мама“?

— А как би трябвало да я наричам?

— Никак! — отсече Кат и се обърна почти изцяло назад с риск да се обеси на предпазния колан. — Не би трябвало въобще да говориш с нея.

— Кат… — намеси се баща им и сложи ръка на коляното й.

— Не — отряза го тя. — Не и ти. Не и след всичко, което преживяхме.

— Тя ви е майка — понечи да се оправдае той.

— Само физически — отвърна тя. — Защо изобщо ни притеснява?

— Иска да ни опознае — каза Рен.

— Много удобен момент е намерила, нейната кожа. Сега, когато вече нямаме нужда от нея.

— „Нейната кожа“? — изненада се Рен. — По-спокойно, Кат, почваш да приказваш като Сноу.

Сълзите на Кат рукнаха по страните й.

— Защо го правиш?

— Кое?

— Защо постоянно ме подкачаш за Саймън и Баз.

— Не те подкачам.

— Не се прави на ударена.

— Уф, мисли си каквото искаш.

— Тя ни изостави, Рен. Не ни обичаше.

— Не е толкова просто — каза Рен, загледана в сградите, които се нижеха пред прозореца.

— За мен е.

Кат се обърна напред и скръсти ръце.

Баща й беше станал червен като рак и почукваше нервно по волана.

* * *

Когато влязоха в къщата, Кат реши, че е по-добре да не се качва в стаята им. Знаеше, че ако го направи, ще се почувства още по-зле, като в капан, като откачалката, на която все нещо й е криво. Като наказано дете.

Затова отиде в кухнята, застана на плота пред умивалника и се загледа през прозореца към задния двор. Баща им още не беше демонтирал детската им люлка. А трябваше. Така се беше разнебитила вече, че беше опасна, а съседските деца често се промъкваха в двора да си играят на нея.

— Мислех, че сте говорили за това — каза той.

Стоеше точно зад гърба й.

Кат поклати глава.

Той сложи ръка на рамото й, но тя не се обърна.

— Рен е права — каза й кротко. — Не е толкова просто.

— Стига — отвърна Кат. — Моля те, престани. Не мога да повярвам, че заставаш на нейна страна.

— Никога не съм ви делил.

— Нямам предвид Рен. — Кат рязко се обърна. В очите й отново напираха сълзи. — За нея ти говоря. За онази, която те заряза.

— Не бяхме един за друг, Кат.

— Затова ли заряза и нас? Защото не бяхме за нея?

— Дойде й в повече. Не можеше да се справи с родителството…

— А ти можеше, така ли? — Кат видя болката в очите му и й стана кофти. — Не исках да кажа това, тате.

— Виж — пое дълбоко въздух той, — ако трябва да съм честен, и на мен не ми харесва всичко това. Щеше да ми бъде сто пъти по-лесно, ако не трябваше никога повече да помисля за нея… но тя ви е майка.

— Стига сте го повтаряли! — каза Кат и отново се обърна към прозореца. — Не си никаква майка, ако се появяваш, когато децата ти са вече пораснали. Като щуреца, който пет пари не дава цяло лято, а като дойде зимата, изведнъж се сеща, че е трябвало да помисли по-рано. Когато имахме нужда от нея, дори не отговаряше на обажданията ни. Като ни дойде цикъл, трябваше да ровим в интернет, за да разберем какво ни се случва. А сега, когато сме престанали да усещаме липсата й, когато сме спрели да плачем за нея, когато всичко сме си открили и разбрали сами, изведнъж иска да ни опознае?! Не, благодаря. Сега нямам нужда от майка. Добре съм си.

Баща й се разсмя.

Тя го погледна през рамо и попита:

— Защо се смееш?

— Не знам — отвърна той. — За щуреца. Също… наистина ли сте търсили да четете в интернет за цикъла? Можеше да ме попитате. Все толкова знам.

— Не се притеснявай — въздъхна Кат. — Ние по онова време за всичко ровехме в интернет.

— Не си длъжна да разговаряш с нея — каза той нежно. — Никой няма да те кара насила.

— Да, но Рен вече го е направила, спуснала е подвижния мост.

— Сигурно все още има неща, които иска да разбере.

Кат стисна юмруци и разтри очите си.

— Просто… изобщо не ми харесва тая работа… Не искам да мисля за нея, не искам да я виждам. Не желая да идва в тази къща с усещането, че тя донякъде е и нейна, че ние донякъде сме и нейни… Не искам да се докосва до нас дори в мислите си.

Баща й я прегърна.

— Знам.

— Чувствам се така, сякаш целият ми свят се е обърнал с краката нагоре.

Той пое дълбоко въздух.

— И аз, миличка.

— Разстрои ли се, когато ти се обади?

— Плаках в продължение на три часа.

— О, тате…

— Баба ти й е дала номера ми.

— Виждали ли сте се?

— Не.

Кат потрепери и той я стисна още по-силно в прегръдките си.

— Като си помисля, че ще дойде тук — каза тя, — ми иде да избягам като хобитите в Задругата на пръстена, когато ги погнаха слугите на тъмния владетел Саурон.

— Майка ти не е зла, Кат.

— Просто така се чувствам.

Той замълча за миг, а после каза:

— И аз.

* * *

Рен не се върна навреме за празничната вечеря. Не се върна въобще. Остана да спи там.

— Мисля, че ако сложим масата и се правим, че всичко е наред, ще бъде по-лошо — каза Кат на баща си.

— Права си.

Ядоха пуйка и картофено пюре на дивана в хола и гледаха History Channel. Тенджерата със задушен зелен фасул изстина в кухнята, понеже само Рен го ядеше.