Рейнбоу Роуъл
Фенка (32)

Глава 16

Кат не се събуди, когато вратата се отвори с трясък, но се изправи като ужилена, когато се затвори. Едва тогава осъзна, че Ливай лежи под нея, а наболата му брада се опира в челото й. И тогава вече наистина се събуди.

Рийгън стоеше до леглото й и ги гледаше. Носеше дрехите от предишната вечер, а сребристосивите й сенки се бяха размазали до слепоочията й.

Кат скочи. Ливай също стана, почти в просъница. Стомахът на Кат буквално се залепи за трахеята й. Ливай се пресегна да вземе телефона й и погледна колко е часът.

— Мамка му! — изруга той. — Трябваше да съм на работа преди два часа.

Миг по-късно вече обличаше якето си.

— Заспали сме, докато четяхме — смотолеви той къде на Рийгън, къде на пода.

— Докато четяхте, значи — отвърна Рийгън и погледна Кат.

— До после — каза Ливай по-скоро на пода, отколкото на която и да било от двете, и изхвърча през вратата.

Рийгън обаче все така стоеше до леглото й. Очите на Кат, подпухнали и гуреливи, изведнъж се напълниха със сълзи.

— Ужасно съжалявам — каза тя и беше съвсем искрена. Чувстваше го в стомаха си и във всяко сковано мускулче по гърба си. — О, боже.

— Недей, моля ти се — отвърна Рийгън.

Личеше, че е бясна.

— Аз… наистина съжалявам.

— Престани! Стига си се извинявала.

Кат се сви на кълбо и зарови лице в дланите си.

— Де да не съм знаела, че ти е гадже — каза тя и се разплака с риск още повече да я ядоса.

— Той не ми е гадже — почти изкрещя Рийгън. — Вече не. От доста време… Така че, спести си извиненията. — Тя пое дълбоко въздух и шумно го издиша. — Просто не го очаквах. По-скоро не очаквах, че ще ми пука. Но… това е Ливай. Винаги съм била най-любимият му човек.

Не й е гадже?

— Ти пак си най-любимият му човек — проплака Кат, стараейки се поне да не хълца.

— Не се дръж като идиот, Катрин! — сряза я Рийгън. — Знам, че си, но точно в този момент гледай да не го показваш.

— Съжалявам… — измънка Кат, опитвайки се безуспешно да я погледне. — Не знам въобще защо го направих. Кълна ти се, че не съм такъв човек.

Рийгън най-после се обърна и се отдалечи. Метна чантата си върху леглото, грабна хавлията си и каза:

— Какъв човек не си, Кат? Индивид от женски пол?… Отивам да си взема душ. Като се върна, вече ще ми е минало.

* * *

И наистина й беше минало.

Докато я нямаше, Кат се сви на кълбо в леглото и се разрева, както не беше ревала през целия уикенд около Деня на благодарността. Намери книгата, която бяха чели, заклещена между леглото и стената, и я хвърли на пода.

Когато се върна, Рийгън беше облечена с прилепнал клин и тесен сив суитчър с качулка, а вместо обичайните си лещи носеше очила с квадратни кафяви рамки. С влизането в стаята видя книгата на пода и се наведе да я вземе.

— По дяволите! Бяхме се разбрали да му помогна — каза тя и погледна към Кат. — Наистина ли само четохте?

— Не само — отвърна Кат, хълцайки.

— Престани да ревеш — смъмри я Рийгън. — Стига вече.

Кат затвори очи и се обърна към стената.

Рийгън седна на края на леглото си.

— Не сме гаджета — каза сериозно тя. — Освен това беше очевидно, че те харесва. Непрекъснато виси тук. Просто не знаех, че и ти го харесваш.

— Мислех, че виси тук, защото ти е гадже — отвърна Кат. — Не съм искала да го харесам. Напротив, държах се доста дръпнато с него.

— Аз пък си мислех, че по принцип си дръпната — каза Рийгън. — Харесваше ми това в теб.

Кат се разсмя и разтърка очите си за стотен път през последните дванайсет часа. Смъдяха я, все едно имаше конюнктивит.

— Както и да е — каза Рийгън. — Просто ме сварихте неподготвена.

— Не е „както и да е“ — отвърна Кат и седна на леглото, облягайки се на стената. — Аз не знаех, че не ти е гадже. Напротив, мислех, че ти е, и въпреки това го целунах. Така ли трябваше да ти се отплатя за всичко, което си направила за мен?

— Еха! — възкликна Рийгън. — Така звучи доста гадничко наистина.

Кат кимна, засрамена.

— Защо го направи тогава?

Тя си спомни топлината на тялото му, хилядите му усмивки, километричното му чело… и затвори очи, притискайки клепачите си с длани.

— Страшно много ми се искаше.

— Добре — въздъхна Рийгън. — Слушай сега. Гладна съм. Трябва да дочета Аутсайдерите. Ливай те харесва, ти го харесваш. Точка по въпроса. Ще стане доста шантаво тук, ако тръгнеш с бившето ми гадже от гимназията, но каквото такова.

Кат не каза нищо и тя продължи да говори.

— Ако още ми беше гадже, сигурно щях да ти счупя главата, но понеже не ми е, идвай да обядваме.

Кат я погледна и кимна.

* * *

Кат вече беше изпуснала всичките си сутрешни часове, включително семинара по творческо писане. Ник сигурно щеше да реши, че е болна, но в момента той изобщо не я вълнуваше.

— Е? — попита Рийгън, размахвайки вилицата си пред лицето й. — И сега какво?

— С кое? — отвърна Кат, дъвчейки хапка сирене на грил.

— С Ливай.

Кат преглътна с усилие.

— Нищо. Не знам. Трябва ли да знам какво?

— Имаш ли нужда от помощ в това?

Кат я погледна. Дори без грим и направена коса Рийгън изглеждаше плашеща. В това момиче просто нямаше никакъв страх. Никакво колебание. Като говореше с нея, човек имаше чувството, че стои срещу товарен влак.

— Даже не знам какво е това — отвърна Кат, стискайки юмруци под масата, за да събере кураж да говори. — Имам чувството, че… онова, което се случи снощи, е резултат от някаква временна невменяемост. Че стана само защото беше посред нощ и бяхме ужасно уморени. Защото, ако беше през деня, със сигурност щяхме да видим колко е нередно…

— Колко пъти да ти кажа, че не ми е гадже — възрази Рийгън.

— Не е само това. — Кат извърна глава към прозорците, а после отново я погледна. — Едно е да си падам по него с ясното съзнание, че е напълно недостъпен, съвсем друго е да имам връзка с някого като Ливай. Би било като междувидово кръстосване.

Рийгън изпусна вилицата си в чинията.

— Какво му е на Ливай?

— Абсолютно нищо — отвърна Кат. — Просто… не е като мен.

— Искаш да кажеш, че не е достатъчно умен?

— Напротив, много е умен — побърза да го защити Кат.

— Знам — отвърна Рийгън, също толкова отбранително.

— Просто сме различни — каза Кат. — Той е по-голям. Пуши. Пие. Вероятно е правил секс. Поне така изглежда.

Рийгън се ококори, сякаш чуваше най-голямата глупост на света, и на Кат й мина през ум — не за първи път, но за първи път от снощи, че Ливай вероятно е правил секс с Рийгън.

— Освен това предпочита да е навън — продължи тя, колкото да смени темата. — И си пада по животни. Между нас няма нищо общо.

— Като те слуша човек, ще рече, че говориш за някой недодялан тип, който живее в планината, пуши пури и се чука с проститутки.

Кат не можа да не се разсмее.

— Или пък за безмилостен френски трапер.

— Той е просто мъж — каза Рийгън. — Естествено, че ще е различен от теб. Никога няма да намериш някого, който да е точно като теб. Най-малкото, защото, ако е като теб, няма да излиза от стаята си…

— Момчета като Ливай не ходят с такива като мен.

— Какви такива?

— Ходят с момичета като теб.

— Тоест? — попита Рийгън, килвайки глава на една страна.

— Нормални — отвърна Кат. — Хубави.

Рийгън я изгледа изпод вежди.

— Не, сериозно — продължи Кат. — Погледни се. Уверена си, знаеш си цената, не се страхуваш от нищо. Мен ме е страх от всичко. И съм луда. Знам, че това не е новост за теб, но хората виждат само върха на айсберга на моята лудост. Под тази маска на леко откачена и умерено изостанала в социално отношение съм пълна трагедия.

Рийгън отново я изгледа изпод вежди и Кат си взе едно наум никога да не гледа хората така.

— Какво бихме правили заедно? — попита тя. — Той ще иска да отидем в някой бар, аз ще искам да си стоя вкъщи и да пиша фенска литература.

— Виж, няма да те увещавам — каза Рийгън, — особено ако възнамеряваш да се държиш като глупачка. Но ще ти кажа следното: Ти си глупачка. Той вече те харесва. Харесва дори откачената ти фенска литература, не спира да говори за нея. Ливай е просто момче. Много, много свястно, може би най-свястното момче. Освен това никой не е казал, че трябва да се омъжиш за него. Престани да усложняваш нещата, Кат. Целунахте се, нали? Единственият въпрос, на който трябва да си отговориш, е дали искаш пак да се целувате.

Кат така стисна юмруци, че ноктите й се забиха в дланите й. Рийгън започна да нарежда празните чинии върху таблата.

— Защо се разделихте? — престраши се най-после Кат.

— Непрекъснато му изневерявах — отвърна най-спокойно Рийгън. — Много съм добра за приятелка, но съм отвратителна за гадже.

Кат взе своята табла и я последва към изхода.

* * *

Не се видя с Ливай тази вечер. В сряда беше вечерна смяна. Кат едва сега си даде сметка, че знае разписанието му наизуст.

Обаче получи есемес от него. Канеше я на парти.

Парти? Четвъртък? У нас?

Тя не му отговори. Опита се няколко пъти, но почваше и после изтриваше всичко. За малко да му изпрати усмихнато човече.

Рийгън се прибра късно от работа тази вечер и направо си легна. Кат беше на бюрото си и пишеше.

— Ливай изби рибата на теста — каза Рийгън, преди да угаси лампата над леглото си.

Кат се усмихна срещу екрана на лаптопа.

— Говорихте ли за мен?

— Не. Реших, че няма да ти е приятно. Нали ти казах, че съм много добра за приятелка.

— Да, но ти си повече приятелка на Ливай, отколкото моя.

— Женска солидарност.

Преди да излезе на следващата сутрин, Рийгън я попита дали ще ходи на партито.

— Едва ли — отвърна Кат. — На другия ден почвам училище в осем и половина.

— Кой записва курс, който се провежда в петък в осем и половина сутринта?!

Кат сви рамене.

Не искаше да ходи на партито у Ливай. Падаше си по него, но не и по купоните. Освен това не искаше първата им среща след онова, което се случи между тях, да е на парти. С купонясващи хора. С каквито и да било хора.

* * *

Беше убедена, че е единственият човек в Паунд Хол тази вечер. Каза си, че е някак готино да разполага с цяла дванайсететажна сграда само за себе си. Все едно да я заключат в библиотека през нощта.

Затова не мога да бъда с Ливай. Защото си фантазирам как ще остана заключена в библиотека цяла нощ. А той дори не може да чете.

Веднага й стана кофти, че мисли така за него. Ливай можеше да чете. (Донякъде.)

Винаги беше смятала, че хората или могат да четат, или не. Но явно имаше и средно положение — като при Ливай, чийто мозък улавяше думите, но не можеше да ги задържи. Като онези глупави машини с щипките, които обираха парите на децата по панаирите.

Ливай обаче определено не беше глупав. Имаше забележителна памет. Можеше да цитира цели реплики от филмите за Саймън Сноу и знаеше всичко за бизоните и за пясъчните дъждосвирци… Защо въобще се опитваше да убеди самата себе си колко е умен?

Нямаше да праща резултатите от приемните му изпити на Ейбъл я.

Трябваше да му отговори. (На Ливай, не на Ейбъл.)

Но това щеше да бъде ангажиращо при дадените обстоятелства. Все едно да преместиш фигура на шахматната дъска. Или пък да седиш на люлка везна и да се оттласнеш от земята. По-добре да си трае ден-два, вместо да напише нещо и да се чуди дали го е прочел и дали ще й отговори…

Самият факт, че мислеше за отношенията им — каквито и да бяха те — като за оборудване за детски площадки, показваше, че не е готова за това. Не е готова за него. Ливай беше зрял човек. Имаше пикап. И окосмяване по лицето. И беше спал с Рийгън — тя на практика го потвърди.

Кат не искаше да поглежда гаджето си и да вижда лицата на жените, с които е спал… Никога не бе имала такъв проблем с Ейбъл. С него всичко беше съвсем просто.

Защото не си падаше по него, би казала Рен.

Кат харесваше Ливай. При това много. Обичаше да го гледа. Обичаше да го слуша — въпреки че понякога се дразнеше, когато го чуваше да говори с други хора. Не й беше приятно как раздава усмивки на всеки срещнат, все едно нищо не му костваше, все едно запасите му бяха неизчерпаеми. Правеше всичко да изглежда толкова лесно…

Дори стоенето прав. Човек не си даваше сметка колко усилия влагат хората, за да стоят прави, докато не видеше Ливай да стърчи, подпрян на някоя стена. Изглеждаше също толкова лежерен, дори когато не се облягаше никъде. При него стоенето беше като вертикално лежане.

Тези мисли я върнаха към онази вечер.

Беше прекарала нощта с момче. Беше спала с него. Нищо че наистина само това бяха правили. Пак беше голямо събитие за нея. Искаше й се да можеше да поговори за случилото се с Рен…

Майната й на Рен.

Не… Да върви по дяволите. Много й е притрябвала. Всичко, което правеше напоследък, само й усложняваше живота.

Кат беше спала с момче. С мъж.

И беше страхотно. Топло. Уютно. И объркващо. Какво щеше да стане, ако се бяха събудили по друг начин? Без Рийгън да нахлува с взлом в стаята. Дали щеше да я целуне пак, или щеше да изхвърчи през вратата с едно нищо и никакво „до после“?

До после…

Кат гледаше втренчено в екрана на лаптопа. От два часа стоеше на един и същи параграф. Сцената беше любовна (съвсем безобидна като всички, които пишеше) и все не можеше да разпредели правилно ръцете на Баз и Саймън. Понякога беше доста трудно с всичките „той“ и „неговите“, но този път толкова дълго се бе взирала в тия няколко изречения, че вече имаше чувството, че ги е писала и преди. Може би пък наистина ги беше писала.

Тя затвори лаптопа и стана от стола. Часът беше почти десет. Кога свършваха партитата? (Кога започваха?) Не че имаше значение вече. Нито знаеше къде живее Ливай, нито имаше начин да стигне до там.

Тя прекоси стаята и застана пред голямото огледало, което беше окачено от вътрешната страна на вратата.

Изглеждаше точно такава, каквато беше — осемнайсетгодишна зубърка, която нищичко не знае ни за момчетата, ни за купоните.

Тесни джинси. Не тесен ханш. Избеляла розова тениска с надпис Вълшебната дума е МОЛЯ. Жилетка на розови и кафяви ромбове.

Косата й беше вързана на хлабава опашка на тила й. Тя дръпна ластика и свали очилата. Трябваше да застане по-близо до огледалото, за да може да се види ясно.

Вдигна брадичка и отпусна смръщените си вежди.

Колко съм готина, каза си тя. Дайте ми една текила. Ще я изпия, без да ми мигне окото. Изключено е да ме намерите после да повръщам в банята на родителите ви. Има ли желаещи за една френска целувка?

Ето затова не можеше да бъде с Ливай. Все още наричаше това „френска целувка“, а той просто си пъхаше езика в устите на хората.

Кат продължи да се гледа в огледалото, но все още не можеше да се убеди, че е хубава. Не изглеждаше като Рен.

Изправи се, изпъна рамене, изпъчи гърди. Нищо й нямаше на гърдите (поне така смяташе). Бяха достатъчно големи, след като никой не й беше казвал, че е плоска. Искаше й се да са малко по-големи, за да балансират ханша й. Тогава може би нямаше да й се налага да избира тип „круша“ в разните наръчници в интернет, които даваха съвети как да се облича човек според формата на тялото — онези, които се опитваха да убедят момичетата като нея, че всички тела са красиви дори когато очевидно не бяха.

Кат си представи, че е Рен. На нея не й пукаше. Изпъна още повече рамене, вирна брадичка и погледна, сякаш казваше: „Много съм готина. Запознавали ли сме се?“.

Вратата се отвори с трясък и дръжката се заби в ребрата й.

Тя полетя назад и падна наполовина върху леглото, наполовина на пода. Инстинктивно беше вдигнала ръце към главата, така че успя да предпази лицето си.

— Мамка му! — изруга Рийгън и се надвеси над нея. — Добре ли си?

Кат се подпря на една ръка и се свлече на пода.

— Боже — простена тя.

— Кат? Има ли ти нещо?

Тя бавно се надигна. Май нямаше нищо счупено.

— Как може да стоиш точно зад вратата? — попита Рийгън.

— Не допускаш ли, че може да съм се канела да излизам? — отвърна Кат. — И защо, за бога, трябва всеки път да отваряш вратата с ритник?

— Защото ръцете ми винаги са заети.

Рийгън остави раницата и сака си на пода и й подаде ръка. Кат предпочете да се изправи сама, подпирайки се на леглото.

— След като знаеш, че винаги отварям вратата с ритник, би следвало да не заставаш там — каза Рийгън.

— Мислех, че си на парти… — отвърна Кат и сложи очилата си. — Това ли е начинът ти да ми се извиниш?

— Извинявай — смотолеви Рийгън, сякаш й костваше цяло състояние. — Бях на работа. Сега отивам на купона. Ти ще дойдеш ли? — попита, изритвайки едната си обувка към дрешника.

Беше с гръб и не я гледаше. Ако я беше попитала очи в очи, Кат сигурно щеше да й отговори нещо друго.

— Да.

Рийгън застина с единия крак във въздуха и се обърна да я погледне.

— О! Добре тогава… Само се преобличам и тръгваме.

— Хубаво — отвърна Кат.

— Супер! — възкликна Рийгън, грабна четката си за зъби и несесера с гримовете и й се усмихна одобрително.

— Уф! Върви да се оправяш — отпрати я Кат.

Щом Рийгън излезе, тя скочи, напълно забравила за болката в ребрата си, и отвори дрешника. Баз се облещи насреща й от вътрешната страна на вратата.

— Какво стоиш и ме зяпаш? — измърмори тя на картонената фигура. — Помогни нещо.

Когато си разделиха дрехите с Рен, сестра й бе взела всичко в категория „купон в къщата на момче“ и „излизане от къщи“, а за нея бе останало всичко в категория „стоене пред компютъра цяла нощ“ и „не е фатално, ако се залее с чай“. Когато се прибраха за Деня на благодарността, Кат, без да иска, сложи в багажа си едни джинси на Рен и сега реши да облече тях. Намери една бяла тениска, на която не пишеше нищо — поне нищо, свързано със Саймън, и я нахлузи през главата си. Тениската имаше странно леке отпред, но то нямаше да се вижда, като сложеше пуловер. Разрови се и извади най-малко омачкания си черен пуловер.

Имаше и гримове някъде… в едно от чекмеджетата. Намери спирала, молив за очи и шишенце с полузасъхнал фон дьо тен и застана пред тоалетното огледало на Рийгън да се гримира.

След малко съквартирантката й се върна (отваряйки внимателно вратата). Лицето й изглеждаше освежено, а червената й коса беше разресана и пригладена. Приличаше малко на Адел в началото на кариерата й — само че с по-остри черти.

— Я виж ти! — възкликна тя. — Изглеждаш… малко по-добре от обикновено.

Кат нямаше сили да й се озъби, затова просто изпухтя.

Рийгън се разсмя.

— Много си добре. Косата ти е супер. Като на Кристен Стюарт, когато ходеше с екстеншъни. Разтърси я малко.

Кат започна да клати глава нагоре-надолу, сякаш категорично се съгласяваше с нещо. Рийгън въздъхна, хвана я за раменете, наведе главата й напред и разтърси косата й в корените. Очилата й паднаха на пода.

— След като нямаш време да я издухаш със сешоар, поне да изглеждаш, сякаш току-що са те изчукали.

— Господи! — възмути се Кат, отмятайки косата си назад. — Нужно ли е да ставаш цинична?

Тя се наведе да вземе очилата си.

— Не можеш ли да минеш без тях? — попита Рийгън.

— Не — отвърна Кат. — Все пак не сме в „Пълна промяна“.

— Всъщност няма значение — каза Рийгън. — Той те харесва така. Мисля, че си пада по тоя вид на отличничката в класа. Говори за теб като за нещо, което е открил в някой природонаучен музей.

Това потвърди притесненията на Кат, че Ливай гледа на нея като на брадатата жена в цирка.

— Това въобще не звучи обнадеждаващо — каза тя.

— Напротив. Говорим за Ливай все пак — възрази Рийгън. — Той обожава такива неща. Когато му стане тъпо, ходи да обикаля из Морил Хил.

Морил Хил беше природонаучният музея на колежа. Имаше препарирани диви животни в изкуствено направена естествена среда и най-големия фосилизиран мамут в света.

— Сериозно?

Боже, колко е сладко това, помисли си Кат.

Рийгън я изгледа изпод вежди.

— Хайде, тръгвай.

* * *

Беше почти единайсет, когато стигнаха до къщата, в която живееше Ливай, но навън беше някак светло заради снега.

— Дали не са се разотишли? — попита Кат, когато слязоха от колата.

— Ливай няма да се е разотишъл. Там живее.

Къщата беше точно такава, каквато си я представяше. Намираше се в стар квартал с големи, бели викториански къщи, всяка от които имаше огромна веранда отпред и по пет-шест пощенски кутии до входната врата. Да се паркира в района, беше почти невъзможно. Понеже спряха на четири пресечки, Кат беше доволна, че не носи остри ботуши с високи токчета като Рийгън.

Когато стигнаха до вратата, стомахът й явно осъзна какво се случва, защото се сви на топка. Дишането й се ускори.

Още не можеше да повярва, че наистина прави това.

Момче. Парти. Непознати. Бира. Непознати. Парти. Момче. Гледане в очите.

Рийгън я погледна изпитателно.

— Не се шашкай — каза й строго.

Кат кимна и заби поглед в протритата изтривалка пред входа.

— Няма да те изоставя. Дори и да ми се иска.

Кат отново кимна и Рийгън отвори вратата.

Вътре беше топло и светло — точно обратното на онова, което Кат си представяше. Очакваше да види голи стени и мебели, които са стояли седмици наред до контейнерите за боклук, преди някой да реши да ги вземе.

Ала домът на Ливай беше доста приятен. Оскъдно обзаведен, но приятен. По стените тук-там висяха картини и навсякъде имаше растения — папрати, драцени и един бенджамин, който беше толкова огромен, че приличаше на дърво.

Свиреше успиваща електронна музика, но не много силно. Миришеше на ароматни пръчици.

Все още имаше доста хора — всичките по-големи от Кат, горе-долу на възрастта на Ливай. Повечето от тях просто си приказваха. До стереоуредбата стояха две момчета, които се поклащаха в такт с музиката, без да им пука, че са единствените танцуващи.

Кат стоеше колкото е възможно по-близо до гърба на Рийгън и се стараеше да не й личи, че търси Ливай. (Имаше чувството, че стои на пръсти с ръка на челото и оглежда хоризонта за кораби.)

Всички познаваха Рийгън. Някой дойде и им подаде по бира. Кат взе своята, но не я отвори. Момчето се оказа съквартирант на Ливай. Един от многото. Почти всички хора, с които Кат се размина през следващите няколко минути, бяха съквартиранти на Ливай. Тя буквално гледаше през тях.

Може би Ливай беше в банята.

Може би вече си бе легнал. Тогава тя можеше да се пъхне в леглото му като Златокоска, а ако се събудеше, да му каже „до после“ и да изчезне. Златокоска и Пепеляшка в едно.

Рийгън беше изпила половината си бира, преди да попита някого къде е Ливай. Младежът, брадат индивид с черни очила „Рей-Бан“, се огледа наоколо и каза:

— Може би в кухнята.

Рийгън кимна, сякаш й беше все тая. Понеже наистина й е все тая, помисли си Кат.

— Ела да го намерим — каза тя на Кат, а когато се отдалечиха от хората, добави: — Дръж се естествено.

Къщата имаше три просторни стаи в предната част, всичките свързани помежду си — дневна, столова и зимна градина. Кухнята беше отзад и до нея се стигаше по тесен коридор. Рийгън вървеше малко по-напред и видя Ливай първа.

— Мамка му! — чу я да казва Кат още преди самата тя да прекрачи прага на кухнята.

Щом влезе, разбра защо.

Ливай се бе облегнал на плота (Ливай. Вечно облегнат.) и държеше бутилка бира в едната си ръка — същата ръка, с която прегръщаше през кръста някакво момиче.

Момичето изглеждаше по-голямо от Кат. Дори и със затворени очи. Другата си ръка на Ливай бе заровил в дългата й руса коса и я целуваше с невъобразима лекота.

Кат моментално сведе очи, изхвърча от кухнята, прекоси като насън цялата къща и излезе през входната врата. Знаеше, че Рийгън върви след нея, защото я чуваше да повтаря:

— Мамка му! Мамка му! Мамка му!