Рейнбоу Роуъл
Фенка (12)

Глава 6

— Татко? Обади ми се.

…

— Кат се обажда. Пак. Звънни ми.

…

— Татко, не прослушваш ли съобщенията си? Да не би да не знаеш как? Дори да не знаеш, сто на сто виждаш номера ми в пропуснатите повиквания. Обади ми се, моля те!

…

— Татко, звънни ми. Или звънни на Рен. Не, на мен се обади. Притеснявам се. Не обичам да се притеснявам за теб.

…

— Не ме карай да звъня на съседите. Ще дойдат да проверят дали си добре, а не говориш испански и ще бъде неловко.

…

— Татко?

— Здрасти, Кат.

— Татко! Защо не се обаждаш? Оставих ти сто съобщения.

— Направо си прекалила със съобщенията. За какво ми звъниш? Та ти дори не трябва да мислиш за мен. Ти си в колеж. Наслаждавай се на студентските си години. Живей си живота.

— Заминала съм да уча, тате. Не сме се разделили поради непреодолими различия.

— Миличка, гледал съм почти всички епизоди на 90210. Родителите въобще не се появяваха в сериала, след като Брандън и Бренда постъпиха в колеж. Забавлявай се, сега си млада. Ходи по купони, срещай се с момчета.

— Защо всички ме карат да ходя по купони?

— Кой те кара да ходиш по купони? Шегувам се. И внимавай с момчетата, Кат. Сегашните младежи са ужасни. Само се наливат и гледат 90210.

— Как си, татко?

— Добре съм, миличка.

— Самотно ли ти е?

— Да.

— Храниш ли се?

— Да.

— Какво ядеш?

— Питателна храна.

— Какво яде днес? Без да лъжеш.

— Нещо гениално, което открих в местната закусвалня. Кренвирш, увит в палачинка и изпечен до съвършенство на скара за хотдог.

— Татко!

— Стига де, Кат. Нали ми каза да не лъжа.

— Можеше да отидеш до супера…

— Нали знаеш, че мразя да пазарувам в супера?

— В закусвалнята продават и плодове.

— Наистина ли?

— Да. Питай, когото искаш.

— Нали знаеш, че не обичам да питам хората?

— Караш ме да се тревожа за теб.

— Не се тревожи, Кат. Ще се огледам за плодовете.

— Голямо усилие ще направиш!

— Добре де, ще отида до супера.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Обичам те.

— И аз те обичам, миличка. Кажи на сестра си, че и нея обичам.

…

— Кат, татко е. Знам, че е късно и сигурно си заспала. Надявам се, че си заспала! Обаче ми хрумна идея. Страхотна е. Обади ми се.

…

— Кат? Пак е татко. Все така късно е, но нямам търпение да ти кажа какво съм измислил. Нали искате да имате баня на горния етаж? Оказа се, че стаята ви е точно над банята. Можем да сложим капандура на пода и стълба и да ви направим тайна врата за по-бързо. Не е ли страхотна идеята? Обади ми се.

…

— Кат! Не стълба. Ще сложим пожарникарски пилон! Ще се наложи да ползвате стълбите на връщане, но представи си да се спускате по пожарникарски пилон. Мисля, че с това бих могъл да се справя и сам. Само ще трябва да намеря пилон отнякъде…

…

— Татко? Звънни ми.

…

— Обади ми се.

…

— Татко, Кат се обажда. Звънни ми.

* * *

Беше петък вечер и Кат най-после можеше да остане сама в стаята.

Опитваше се да работи по Само напред, Саймън, но мислите й постоянно се отклоняваха в друга посока… Днес в часа по творческо писане професор Пайпър им върна писмената работа, която бяха сътворили заедно с Ник. Всички бели полета на листа бяха плътно изписани с А, а в единия ъгъл преподавателката беше нарисувала малка карикатура на себе си, която викаше: АААААА!.

Най-добре представилите се двойки бяха поканени да прочетат работите си пред класа. Кат и Ник четоха накрая, редувайки се, така че всеки четеше онова, което другият е написал. Състудентите им много се смяха. Може би защото Ник театралничеше, сякаш играеше Шекспир в парка. Докато свършат, лицето и шията на Кат направо горяха.

След часа Ник дойде при нея и размаха малкия си пръст. Тя не разбра жеста.

— Е, хубава работа — каза той. — Предлагам ти сделка.

Тя закачи малкия си пръст за неговия и той го стисна, за да скрепи уговорката.

— Партньори. Автоматично. Всеки път, когато работим по двойки. Съгласна?

Очите му бяха толкова дълбоки, че всичко, което казваше, придобиваше още по-голяма тежест.

— Съгласна — отвърна Кат и притеснено извърна поглед от лицето му.

— Ебаси колко сме добри! — възкликна той, отдръпвайки ръката си.

— Мисля, че не са й останали А-та след нашата работа — каза Кат и го последва към изхода. — Хората ще получават само В+ десет години напред заради нас.

На вратата той рязко спря и се извърна през рамо.

— Трябва да го направим пак.

Кат се усети, че му оглежда задника.

— Нали си дадохме дума — отвърна тя, отстъпвайки назад.

— Нямам предвид по задължение. Трябва да го направим просто ей така, за удоволствие. Беше суперяко.

Наистина беше приятно. Кат не се беше забавлявала така от… откакто бе дошла тук със сигурност.

— Да — отвърна тя. — Нека го направим.

— Работя вторник и четвъртък вечер — каза Ник. — Искаш ли да се видим във вторник? По същото време?

— Става — кимна Кат.

Оттогава непрекъснато мислеше за предстоящата им среща. Какво щяха да пишат? Искаше й се да поговори с Рен. Беше я търсила по-рано, но тя не се обади. Вече наближаваше единайсет…

Кат взе телефона и отново набра номера на Рен.

— Ало, сестрата — дочу се гласът на Рен отсреща.

— Здрасти! Можеш ли да говориш?

— Абсолютно! — отвърна Рен и се разкиска.

— Навън ли си?

— На десетия етаж на Шрам Хол. Там, където идват всииички туристи, които посещават университета. На панорамния етаж. Вижте света от стаята на Тайлър… така пише на пощенските картички.

Гласът на Рен бе топъл и звънлив. Баща им винаги казваше, че гласовете им са еднакви, само че Рен говори на 33 оборота в минута, а Кат на 45… Сега сестра й звучеше различно.

— Пияна ли си?

— Бях пияна — отвърна Рен. — Мисля, че вече съм на друго ниво.

— Сама ли си? Къде е Кортни?

— Тук някъде. Май седя на крака й.

— Рен, добре ли си?

— Да бе, сестрата. Затова вдигнах телефона. Да ти кажа, че съм добре и да ме оставиш на мира.

Кат усети, че стомахът й се свива. Вече по-скоро от обида, отколкото от притеснение.

— Просто исках да си поговорим за татко — каза тя. Искаше й се да не използва толкова често думата „просто“. Издаваше раздразнението й, както езикът на тялото издава човек, който лъже. — И за друго. Свързано с… момче.

Рен се разсмя.

— С момче ли? Да не би Саймън пак да е решил да се разкрие пред Агата? Или Баз го е превърнал във вампир? За пореден път. Или пък пръстите им са се оплели в косите им и няма измъкване? Да не би да си стигнала до момента, в който Баз за първи път ще се обърне към Саймън на малко име? Щото тоя момент винаги е мнооого деликатен.

Кат дръпна телефона от ухото си, за да не се докосва до него.

— Майната ти — прошепна тя. — Просто исках да се уверя, че си добре.

— Е, добре съм — отсече Рен и затвори, без да каже нито дума повече.

Кат метна телефона на бюрото, сякаш можеше да я ухапе.

Рен сигурно е пияна. Или надрусана.

Иначе никога не би…

Никога не я бъзикаше за Саймън и Баз. Те бяха…

Кат стана да угаси лампата. Пръстите й бяха ледени. Събу джинсите си и се сви в леглото.

После пак стана да провери дали е заключила вратата и инстинктивно погледна през шпионката към празния коридор.

Седна на леглото. След това стана, отвори лаптопа, изключи го и пак го затвори.

Рен сигурно е друсана. Иначе никога не би…

Тя знаеше какво означават Саймън и Баз за нея. Те бяха…

Кат отново легна в леглото, извади ръце над завивката и ги зарови в косата си, докато не усети болка в слепоочията.

Саймън и Баз бяха неприкосновени.

* * *

— То пък голяма суша днес — изсумтя Рийгън, оглеждайки мрачно полупразната столова. Винаги беше кисела в събота и в неделя сутрин (когато въобще се прибираше в общежитието). Пиеше много, спеше малко и резултатът бе налице. Тази сутрин още не беше изтрила грима си от предишната вечер и миришеше на пот и цигарен дим.

Явно е снощна, помисли си Кат. Но не се притесняваше за нея. Не и както се притесняваше за сестра си. Рийгън наистина беше като Големия лош вълк, а Рен беше досущ като Кат, само че с малко по-модерна прическа.

В столовата влезе момиче с тесни джинси и червен суитчър на футболния отбор „Хъскър“. Рийгън въздъхна.

— Какво? — попита Кат.

— Като извадени на ксерокс са, когато има футболен мач — отвърна тя. — Ти какво ще правиш днес?

— Ще си стоя в стаята.

— Като те гледам, май имаш нужда от глътка свеж въздух.

— Аз ли? — Кат едва не се задави със сандвича си. — Ти пък изглеждаш така, сякаш имаш нужда от чисто ново ДНК.

— Защото съм жива — каза Рийгън. — Имала съм бурна нощ, преживявания. Какво въобще ти обяснявам?!

Кат я погледна и не можа да сдържи усмивката си.

Рийгън си правеше тежък грим, с плътна очна линия отгоре и отдолу на очите и приличаше на метъл версия на Кейт Мидълтън. Беше по-едра от повечето момичета — закръглен ханш, голям бюст, широки рамене, — но се държеше и се движеше така, сякаш имаше фигура, за която всяка жена мечтае. И всички й се връзваха — включително Ливай и останалите пичове, които висяха в стаята им да я чакат да се приготви за излизане.

— Няма как да изглеждаш така — каза Рийгън, сочейки подпухналото си от махмурлук лице, — ако се свираш в стаята през целия уикенд.

— Ще го имам предвид — отвърна Кат.

— Дай да излезем някъде днес.

— В деня на мача? Единственото разумно нещо, което можем да направим, е да си останем в стаята и да барикадираме вратата.

— Имаш ли някакви червени дрехи? — попита Рийгън. — Ако се облечем в червено, можем просто да се разходим из студентския град. Сто на сто ще ни почерпят някъде с пиене.

Телефонът на Кат иззвъня. Тя го погледна. Беше Рен. Натисна копчето и отхвърли обаждането.

— Трябва да пиша — каза.

* * *

Когато се върнаха в стаята, Рийгън си взе душ и седна на бюрото с огледало в ръка, за да се гримира отново.

После излезе, а след няколко часа се върна с торби от „Таргет“ и някакъв пич на име Ерик. След това пак излезе и се прибра едва привечер. Този път сама.

Кат все така седеше на бюрото си.

— Стига вече! — почти й се развика Рийгън.

— Изкара ми акъла бе! — възкликна Кат, обръщайки се да я погледне. Отне й няколко секунди да фокусира погледа си върху нещо различно от компютърен екран.

— Обличай се! — нареди Рийгън. — И недей да ми противоречиш. Тия номера не ми минават.

— Какви номера?

— Побърква ме това твое отшелничество. Обличай се! Отиваме на боулинг.

— На боулинг ли? — разсмя се Кат.

— Защо? Да не би да ти се вижда тъпо? — сопна се Рийгън. — Нещата, с които се занимаваш постоянно, по-забавни ли са?

Кат се оттласна от бюрото и понечи да стане. Единият й крак беше изтръпнал. Тя го размърда да възстанови кръвообращението.

— Никога не съм ходила на боулинг. Нямам представа какво да облека.

— Не си ходила на боулинг? — не можа да повярва Рийгън. — Хората в Омаха не играят ли боулинг?

— Не знам — сви рамене Кат. — Сигурно пенсионерите.

— Облечи каквото и да е. Само да не е нещо със Саймън Сноу отпред, та хората да си помислят, че интелектуалното ти развитие е спряло на седемгодишна възраст.

Кат облече червената си тениска с надпис „Само напред“, обу чифт джинси и върза отново косата си на опашка.

Рийгън я погледна изпод вежди.

— Нужно ли е все така да си носиш косата? Да не би да е нещо като мормонски обет?

— Не съм мормонка.

— Казах „нещо като“.

На вратата се почука и Рийгън отиде да отвори.

Беше Ливай — ухилен, както обикновено. Носеше бяла тениска със собственоръчно нарисувана якичка, копчета по средата и джобче на гърдите, на което с калиграфски почерк пишеше Кралят на страйка.

— Тръгваме ли? — попита той.

* * *

Рийгън и Ливай играеха страхотно. Имало боулинг в Арнолд. Не толкова хубав като този, но все пак.

Те двамата и Кат бяха единствените играчи под четирийсетгодишна възраст, което не попречи на Ливай да завърже разговор с всеки човек в залата — с мъжа, който даваше обувките, с двойката пенсионери на съседната пътека, с цяла група майки от някакъв аматьорски отбор, които го изпратиха с радостни възгласи и кана с бира…

Рийгън не даваше вид да й пука.

— Май пропусна да целунеш едно бебе в ъгъла — каза Кат.

— Къде има бебе? — огледа се той, готов да тръгне натам.

— Не бе, няма — засмя се тя. — Просто…

Пак това „просто“.

Ливай остави каната. В другата си ръка носеше три чаши, които буквално пусна на масата, но те изненадващо застанаха на дъната си, без да паднат.

— Защо го правиш? — попита Кат.

— Кое?

Той сипа бира в една от чашите и й я подаде. Тя я пое, без да се замисли, а после я остави почти с отвращение.

— Защо си толкова мил с хората?

Той се усмихна — всъщност от самото начало си беше усмихнат, просто усмивката му стана по-широка.

— Смяташ, че трябва да бъда по-скоро като теб ли? — попита той, а после погледна Рийгън, която се мръщеше (някак театрално) над машината за връщане на топките. — Или може би като нея?

— Трябва да има някаква златна среда.

— На мен ми е добре — отвърна той. — Така че, явно това е златната среда.

Кат си купи черешова кола от бара и дори не погледна бирата. Рийгън взе две порции начос със сос от сирена, а Ливай — три огромни мариновани краставици, които бяха толкова кисели, че и на тримата им се насълзиха очите.

Рийгън спечели първата игра, Ливай — втората, а на третата той помоли момчето на контролния пулт да вдигне преградите за деца, за да може на Кат да й е по-лесно. Въпреки това тя не успя да направи нито един страйк и Ливай отново излезе победител.

Кат имаше пари, колкото да купи на всички по един сладолед от автомата в ъгъла.

— Ама аз наистина съм кралят на страйка — перчеше се Ливай. — Всичко, което напиша на тениската си, се сбъдва.

— Да видим как ще ти се сбъдне довечера в „Мъгси“ — подкачи го Рийгън.

Ливай се разсмя и я замери с опаковката на сладоледа. Начинът, по който се смееха и общуваха помежду си, караше Кат да се чувства излишна. Бяха толкова непринудени заедно. Сякаш се познаваха отвън, отвътре и отвсякъде. Рийгън беше по-мила — и по-язвителна — с Ливай откогато и да било с Кат.

— Ти идваш с нас, нали? — попита Ливай и я дръпна за опашката.

— Къде?

— На купон. В „Мъгси“. Нощта е още млада.

— Аз също — отвърна Кат. — Няма да ме пуснат в бар.

— Ще бъдеш с нас — каза той. — Никой няма да те спре.

— Прав е — обади се Рийгън. — В „Мъгси“ се събират прекъснали студенти и безнадеждни алкохолици. Никой няма да предположи, че си първокурсничка.

Рийгън лапна цигара, без да я пали. Ливай я дръпна и я сложи в устата си.

Кат почти каза „да“.

Но накрая поклати глава.

* * *

Когато се прибра в стаята си, на Кат й мина през ум да се обади на Рен.

Вместо това звънна на баща си. Той явно беше уморен, но не възнамеряваше да смени стълбата с пързалка, така че всичко беше наред. Освен това беше ял нормална храна за вечеря.

— Гордея се с теб — похвали го Кат, опитвайки се да звучи ведро.

Когато свърши разговора, почете малко за училище, а после отвори лаптопа и писа върху Само напред, докато очите й взеха да парят. Легна си едва когато беше сигурна, че ще заспи моментално.