Бриджит Говиньон
Музей Лувър (65)

Салът на Медуза

Теодор Жерико, Салът на Медуза, 1819 г. Маслени бои върху платно, 4,91 х 7,16 м.

По силата на мирни договори Сенегал е върнат на Франция и правителството на Луи XVIII изпраща фрегата, за да възстанови владението. На 2 юли 1816 г. корабът засяда край бреговете на Африка. Капитанът изоставя сто четирийсет и шест пътници и членове на екипажа върху импровизиран сал. В продължение на тринайсет дни без посока салът е подхвърлян под смазващо слънце.

Корабокрушенците умират от студ или се разкъсват едни други. През 1817 г. двама от петнайсетте спасили се публикуват разказ за преживяното премеждие, който разтърсва и разпалва общественото мнение. Теодор Жерко (1791–1824) решава да увековечи драмата и работи повече от година над това, което трябва да произведе силно впечатление. Събира всички подробности за трагедията, изучава труповете в болницата „Божон“ и рисува етюди, пропити с потресаващ реализъм. Салът е носен върху разбеснелите се вълни от вятъра, който издува платното; плътната, мрачна цветова смесица на картината и зеленикавата тоналност на телата придават апокалиптично измерение на събитието, изразявайки мъчителната тревожност и страха от смъртта. Само малката червена мазка на парчето плат, което един останал жив развява на върха на пирамидата, образувана от фигурите на последните оцелели, внася искрица надежда, докато „Аргус“ — корабът, идващ, за да ги спаси — едва-едва се забелязва на хоризонта.

Жерико завинаги запазва младежката си страст към конете. Те присъстват в първите му произведения, в които изобразява епизоди от Наполеоновите войни. Офицер на хусарите привлича вниманието на съвременниците с монументалния си формат и с изразителността на колорита. През 1816–1817 г. в Рим художникът е запленен от изкуството на Микеланджело. Връща се в Париж и все повече се интересува от настоящето, свидетелство, за което е ангажирането му с гибелта на Медуза. В Англия (1820–1821) се отдава на литографията, представяйки сцени от натура, конни надбягвания или битки. В края на творческия си път, по поръчка на психиатъра Жорже, рисува портрети на душевно болни — покъртителни образи на лудостта и умопомрачението. Оцелява след злополука с кон, но така и не се възстановява и след продължителна агония угасва на трийсет и три години. Реалист и трагик едновременно, Жерико проправя пътя на живописта на романтизма.