Франк Хърбърт
Бялата чума (8)

Един ирландец станал мозъчен хирург… (смях в залата)

Популярно начало на много английски вицове

Когато наближи Сейнт Луис, Мисури, на третия ден от пътуването си, Джон вече беше взел решение под какво фалшиво име ще се представя. Впоследствие със сигурност щеше да му се налага да използва и други, но в момента спешно му трябваше нов псевдоним.

Беше ранен следобед. Листата на широколистните дървета край пътя бяха започнали да пожълтяват. Хълмовете в далечината бяха кафяви и във въздуха се усещаше хлад. В царевичните ниви стърчаха безразборно прекършени стебла. Всичко говореше за приближаващата се зима.

Скоро Джон Роу О’Нийл ще бъде издирван по целия свят. С това име вече е свършено и трябва да го забравя, мислеше си той. Маккарти бе моминското име на майка му и то му се стори удачно. Някой можеше и да се сети за връзката, но дотогава той вече ще е под друго име. Малкото име обаче трябваше да си запази — твърде късно бе да се научи да отговаря на друго име освен Джон; Значи — Джон Маккарти, а за да звучи даже леко като на американец от ирландски произход — Джон Лио Патрик Маккарти.

Той навлезе в града и се сля с множеството. На първо време трябваше да си намери нормален подслон. След кратко търсене нае стая в мотел „Централ“ и даже му остана време да се отбие в близката банка и да остави парите на съхранение в сейф. Изпита облекчение и спокойно излезе на многолюдната улица.

Докато изкарваше колата от паркинга погледна ръчния си часовник: 4:15 следобед. Разполагаше с много време, за да предприеме първите стъпки към промяната на самоличността. По обява от местния вестник намери квартира в покрайнините на града. Хазяйката, госпожа Прадовски, му напомни за госпожа Нери: същият тежък изпитателен поглед, с който претегляше на око наемателите. Още беше рано да се превърне в Джон Маккарти. Трябваше да остави няколко следи, по които да се впуснат „хрътките“. Той показа на госпожа Прадовски шофьорската си книжка на името на О’Нийл и каза, че си търси работа като учител.

Тя му отвърна, че може да се нанесе на следващата сутрин. По нищо не пролича да е познала името му, което бе станало известно благодарение на вестникарските публикации отпреди няколко месеца. От времето на бомбения атентат на Графтън стрийт се бяха случили много други трагедии, пък и Сейнт Луис бе твърде отдалечен град. От разговора с нея разбра, че най-вече се интересува от предплатата и държи не бъде обезпокоявана вечерите, когато играе на бинго.

Сега вече беше време да разбере дали Сейнт Луис е правилният избор. Миналата зима един клиент от аптеката го беше предупредил: „Когато изплащаш чекове в Сейнт Луис трябва да си отваряш очите на четири. Там имат цяла фабрика за фалшиви документи за самоличност.“

Отне му шест дни висене в долнопробни барове и безброй чаши бира, докато попадне по следите на тази „фабрика“. Осем дни по-късно той плати пет хиляди долара, срещу които се сдоби с шофьорска книжка и комплект членски книжки и лични карти на името на Джон Лио Патрик Маккарти. Срещу още 3500 долара той изкара кратък интензивен курс по фалшифициране на паспорти и получи набор от помагала за осъществяването на тази дейност.

„Имаш талант за тази работа“ — похвали го инструкторът му. — „Само не отваряй манифактура за такива неща на моя територия.“

Следващото нещо, бе да се отърве от колата. Собственикът на един гараж за стари коли на улица „Ауто Роу“ му връчи 2200 долара с думите: „Мойто момче, да знайш вече големите коли хич не вървят.“

На другата сутрин се качи на автобус до Марион и си купи употребяван „Додж Пауър Уегън“. Когато се прибра в квартирата, госпожа Прадовски бе отишла на бинго. Той паркира пред къщата, като предварително се погрижи номерата на колата да бъдат замацани с кал, натовари багажа си и остави на кухненската маса бележка и 50 долара за компенсация на евентуалното неудобство от внезапното му заминаване. В бележката се казваше, че поради семейни неприятности му се налага да замине веднага.

Нощта прекара в един крайградски мотел, на сутринта изтегли парите от сейфа в банката и се отправи на запад.

Превъплъщението му бе преминало много по-гладко, отколкото очакваше. Оставаше му само един важен детайл за да бъде напълно завършено. През следващите три дни той се занимаваше с премахването на косата си. Имаше избор — или да я обръсне или да предприеме нещо с по-траен ефект. Спря се на второто, макар че беше далеч по-болезнено и остави многобройни фини розови белези по темето му, които обаче, както той добре знаеше, щяха да изчезнат само след няколко дни.

След това изгори бенката на лявата си буза с течен азот. На мястото и остана малка раничка с коричка, която след известно време щеше да се превърне в трудно забележима трапчинка.

Беше очарован от промяната, докато внимателно изучаваше новия си облик в огледалото на мотела. Проблясващата неонова светлина от рекламата на близката закусвалня осветяваше зловещо лицето му. Той се усмихна. Джон Роу О’Нийл, възпълният мъж с гъстата кестенява коса и отличителната бенка на лявата буза се бе превърнал в този плешив, слаб мъж с искрящ поглед.

— Здравей, Джон Лио Патрик Маккарти! — прошепна той.

Четири дни по-късно, през първия петък на октомври, той се нанесе в обзаведена къща под наем, която се намираше в предградието Болард на Сиатъл, щата Вашингтон. Нае къщата за една година, а наемът плащаше чрез банката. Собствениците живееха във Флорида.

Новото жилище подхождаше идеално на намеренията му. Това, че го откри толкова лесно му се стори донякъде лоша поличба. Фасадата на къщата беше боядисана в кафяво, а рамките на прозорците и външните греди — в бяло. Тя с нищо не изпъкваше в редицата също така анонимни къщи край нея. Всички те бяха построени върху дълъг, нисък насип. Малки полегати морави и детски площадки ги отделяха една от друга. Повечето от тях имаха гаражи на сутерена. Неговият гараж имаше врата към вътрешността на къщата, така че разполагаше с достатъчно място да разтоварва колата.

Мебелировката беше вехта, закупена на старо и матракът на леглото беше силно хлътнал. Цялата къща и особено завесите бяха пропити с мириса на кухня. В банята се усещаше застоялата миризма на цигари. Той пусна водата на тоалетната и улови отражението си в огледалото над мивката.

Нямаше и помен от предишния му благ израз. Беше се променил изцяло, не само на външен вид. Наведе се леко към огледалото и се вгледа в малкия сбръчкан белег, който бе останал на мястото на бенката. За него тази малка вдлъбнатинка на бузата означаваше окончателно скъсване с миналото и хората свързани с него. Спомни си за Мери, която твърдеше, че тази бенка страшно му прилича. Опита се да си припомни усещането, когато тя го целуваше по бенката, но не можа. Споменът бе отлетял. Ровенето в миналото го накара да потръпне. Рязко се извърна от огледалото. Предстоеше му толкова много работа.

През следващите няколко дни направи значителни промени в къщата. Облепи прозорците с фолио, което да го предпазва от любопитни погледи, инсталира аларма против крадци и се запаси с голямо количество храна. Иззида специално скривалище зад пещта, в което постави огнеупорната каса. Едва тогава реши, че може да се заеме с покупките на специалното оборудване, което бе необходимо за изпълнението на замисъла му.

Лекотата, с която през следващите няколко седмици успя да се сдобие с необходимото специализирано оборудване направо го сащиса. Изглежда единственото изискване беше, когато правиш поръчката по телефона и изпращаш парите да поставяш по едно „доктор“ пред името си. Използуваше различно име за всяка поръчка и винаги плащаше в брой.

Работата през деня не позволяваше на спомените му да го измъчват. Обаче вечер, щом си легнеше пред очите му се завърташе калейдоскоп от отминали образи и събития, който не му позволяваха да заспи! Това му се струваше необичайно и не можеше да намери някакво разумно обяснение. Джон О’Нийл не помнеше нищо от фаталната бомбена експлозия. Джон Маккарти помнеше всичко с подробности. Той си спомняше ясно изрезките от вестниците и снимката на О’Нийл. Но човекът от снимката вече не съществуваше. Джон Маккарти обаче добре си го спомняше. Спомняше си разпитите в полицията, показанията на свидетелите, зловещата фигура на отец Дивън, който така и не осъзна първоначалната си грешка и остана убеден, че Джон се е заплел в „смесен брак“.

Джон Маккарти можеше да сглоби всички спомени в паметта си — сестрите в болницата, лекарите. Виждаше се в своя Предишен Образ, изправен до прозореца на банката, в мига, в който избухна оранжевото кълбо на експлозията. Паметта му възпроизвеждаше сцената отново и отново при най-незначителния повод: малката кола и кафявият лакът на перваза на прозореца. Засмяната и весела Мери, която подканяше близнаците да прекосят улицата, стиснала пакета под мишница. Странно, помисли си Джон, защо не откриха пакета? Очевидно преди това в него са били опаковани пуловерите за децата. Цената им се бе оказала върху една квитанция за плащане с кредитна карта и върху разписката стоеше разкривеният подпис на Мери.

В съзнанието му събитията от Графтън стрийт постепенно заприличаха на филм. Те се бяха запечатали в строга последователност и той можеше да ги възпроизвежда когато си поиска — тълпата от хора около Мери и близнаците, тя се спира до този стар „Форд“… и отново — оранжевото кълбо на експлозията, осеяно с черни отломъци. Откри, че може да контролира скоростта на лентата, да фокусира върху отделни лица, жестове и физиономии от тази зловеща сцена.

И отново — оранжевото кълбо на експлозията, тътенът, от която отекваше в главата му.

Той осъзнаваше, че това са спомените на Джон О’Нийл, които по някакъв начин са откъснати от Джон Маккарти. Изолирани. Сякаш в главата му имаше телевизионен екран, на който се появяваха гласове и картини.

— Боже мой! Какво стана? — извика управителят на банката.

Всичко това бе като документален запис — достоверен и точен. Обаче той не събуждаше в душата на Джон Маккарти нищо друго, освен диво желание да отмъсти по най-жесток начин на хората причинили агонията на Джон О’Нийл.

След като многократно бе превъртал лентата с експлозията в съзнанието си, той с изненада откри, че в нея има и кадри отпреди и след трагичното събитие. Бомбата избухна на първия ден от престоя им в Дъблин. Предните три дни бяха прекарали в старинен хотел близо до летище „Шанън“. Това им помогна да се адаптират към разликата в часовите пояси след полета от Съединените Щати.

„Вече може да се каже, че се движим по ирландско време.“, бе казала Мери докато се регистрираха на рецепцията в хотел „Шербърн“ в Дъблин.

В утрото на този първи ден в Дъблин, Джон се събуди рано. Не го измъчваха никакви тревожни предчувствия. Напротив — започна деня щастлив и изпълнен с нови сили. На фона на прекрасното му настроение шокът от последвалите събития бе много по-силен. „Разиграването на такива страхотни трагедии би трябвало да предвещава нещо“, помисли си той по-късно. „Хората трябва по някакъв начин да бъдат известявани, за да са подготвени за това, което им предстои“.

В него ден обаче нищо не предвещаваше трагедията.

Той се събуди до Мери в спалнята на хотелския апартамент. Погледна я и си помисли колко е красива докато спи — разрошената й коса, дългите мигли, лекото повдигане на гърдите й като диша.

В съзнанието му ясно изплува една-едничка мисъл: „Какъв щастлив брак имам.“

В съседната спалня кротко спяха близнаците, долавяше се шумът на уличното движение и във въздуха се носеше аромат на препечен хляб.

„Боже мой, апартамент в хотел!“

Дядо му, Джак Маккарти би бил горд с това. „Един ден ще се завърнем в Ирландия, момчето ми“, му бе казал той. „Ще се завърнем като заможни хора.“

Ние вече, се завърнахме, дядо Джак. Ти не доживя да го видиш, но се надявам, че ни наблюдаваш отнякъде.

Тъжно беше, че дядо му Джак не успя да стъпи отново на родна земя. Всъщност „родна земя“ не беше точната дума, тъй като дядо му е бил роден на борда на кораба за Халифакс.

„И всичко това за някакви си седемстотин чифтета!“

До края на живота си дядо му повтаряше тези думи и горко оплакваше принудителното бягство на семейството си от родината Ирландия. Цялата история бе разказвана толкова често от дядо му, че Джон я знаеше наизуст: Семейството му заровило цялата семейна посуда за да я спаси от алчните английски бирници. Един ден богатството било изровено, продадено и с парите закупили 700 пушки за въстание срещу английската тирания. След потушаването на въстанието за главата на бащата на дядо Джак била обявена награда. Под фалшиво име той се качил с цялото си семейство на кораба за Халифакс и напуснал страната. Чак по-късно в Америка, когато са се почувствали в безопасност, „далеч от алчните англичани“, семейството му възстановило старото си фамилно име Маккарти.

Джон О’Нийл се надигна и седна на леглото в хотелската стая в Дъблин. По дишането й усети, че Мери се пробужда. Тя се изкашля, но все още не бе отворила очи.

Мери, от рода О’Гара.

Тя бе силно привързана към дядо му Джак. „Какъв симпатичен старец. Истински ирландец. Не съм чувала някой да пее по-хубаво от него ирландски народни песни.“

„По бащина линия ти — Джон Роу О’Нийл — произхождаш от рода Уи Нийл. Те са били крале и са живели на хълма на Тара“ — дядо му винаги започваше така редовната си лекция върху родословното им дърво.

„А по майчина линия, родът Маккарти също някога са били крале. Замъкът Маккарти е бил строен от мъже с яки мишци и е бил непристъпен.“

Дядото на Джон по бащина линия бе починал когато той е бил на две години. Баща му, Кевин, не се гордееше особено с ирландската си жилка и често се присмиваше на историите разказвани от другия му дядо Джак. Но главата на малкия Джон бе пълна с истории за въстания и размирици и още оттогава хранеше ненавист към англичаните. С особен интерес слушаше историята за въстанията на Хю О’Нийл и Оуен Роу О’Нийл.

— Роу О’Нийл е част от името ми, нали дядо?

— Точно така, мойто момче — отвръщаше му старецът. — И с делата си трябва да защитаваш честта на това име.

— Ще изгоря всичко английско, с изключение на въглищата им!

Дядо му дълго се смя от сърце на тези негови думи.

В хотелската стая в Дъблин Мери се разбуди и му каза:

— Наистина сме в Ирландия. Липсва ми дядо Джак.