Франк Хърбърт
Бялата чума (7)

И врагове ще си спечелим със смъртта на тези две деца. Не можеше ли да изчакаш малко?

Кевин О’Донъл

Бях с гръб към прозореца и не ги видях там долу.

Джоузеф Херити

През няколкото месеца, които бяха изминали от първата им среща в двора на медицинския колеж, Стивън Браудър и Кейт О’Гара се бяха превърнали от случайни познати в хора, които, както твърдеше майка й, се разбират прекрасно помежду си.

— Дъщеря ми ходи с един младеж, дето учи за лекар — похвали се тя на съседката.

— Брей, случила е значи — кимна одобрително тя.

— Ами моята Кейт да не е някоя хаймана! Скоро медицинска сестра ще става.

— Кой като теб — с двама доктори в семейството!

През един петъчен ден в края на октомври Стивън взе кола от свой приятел за да изведе Кейт на вечеря и танци в едно заведение край Корк. Беше пестил цял месец за да може да си го позволи. Крайпътният ресторант „Блакуотър“ не беше нещо забележително, но в него сервираха прекрасна бира „Гинес“, а кухнята му се славеше като най-добрата в околността и привличаше клиентела чак от Дъблин.

Колата беше шестгодишен „Ситроен“ със силно изподраскана боя на вратите. Първоначалният му цвят е бил сребрист металик, но сегашният му собственик го бе пребоядисал в отровно зелено.

Макар и гузна, Кейт излъга майка си, че ще ходят с компания състуденти на есенния панаир в Малоу, където възнамеряват да останат по̀ до късно заради веселбите.

Майка й, която от собствения си опит на младини беше наясно с подобни излети, не пропусна да я посъветва:

— Кейти, и умната с този твоя приятел!

— Мамо, Стивън е сериозен човек.

— Аз също ти говоря сериозно!

— Ще се върнем към полунощ или малко по-късно, мамо.

— Толкова късно! Какво ще си кажат съседите?

— Бъди спокойна, мамо. Няма да им даваме поводи да ни одумват.

— И да не се отделяш от компанията!

— Обещавам, мамо.

Когато беше вече в колата със Стивън, гузната съвест загриза Кейт. Тя почувства раздразнение и имаше само един човек, на който можеше да си го изкара. Още не беше мръкнало съвсем и над хоризонта бавно се издигаше огромна оранжева луна, която предвещаваше светла и безоблачна нощ. Кейт гледаше луната и присъствието на Стивън така близко до нея я караше да стои като на тръни. Моторът ръмжеше равномерно и се усещаше лекия мирис на изгоряло масло. Стивън не беше опитен шофьор и затова караше бавно. Няколко коли ги подминаха с рев и Стивън неволно свиваше при всяко изпреварване.

— Защо се движим толкова бавно? — запита Кейт.

— Нямаме бърза работа — отвърна Стивън.

Спокойният му разумен тон я вбеси.

— Не трябваше да правим това и ти добре го знаеш!

Стивън извърна глава, за да я погледне, и колата тутакси последва погледа му, захапвайки банкета. Той рязко извъртя волана и колата се върна в правия път.

— Но нали ми каза, че искаш… — започна той.

— Няма значение какво съм ти казала! Това, което правим не е хубаво.

— Какво ти става, Кейт?

— Излъгах мама.

Две сълзи се търколиха по бузите й.

— Тя ще ме чака и ще се притеснява. Стивън, разбери, не й е лесно откакто тате почина.

Стивън зави и спря в една отбивка. Обърна се към нея и я погледна в очите.

— Кейти, знаеш какво изпитвам към теб — той понечи да я хване за ръката, но тя се отдръпна. — Не искам да си тъжна.

— Тогава да отидем на панаира — тя го погледна и очите й блестяха. — Така няма да излезе, че съм излъгала.

— Както кажеш, Кейт.

— Значи тръгваме за панаира?

— Точно така.

— Поне няма да се охарчиш толкова, Стивън — каза тя и го погали по ръката. — Ще можеш да си купиш новите слушалки, които толкова искаш.

Стивън целуна пръстите на ръката й. Той добре разбираше, че го манипулират и че така ще бъде и занапред, ако живеят заедно. Но това просто го забавляваше. Той ни най-малко не се съмняваше, че ще се оженят веднага щом той завърши. И колко мило от нейна страна, че мисли за икономии и за това, което му е необходимо. Беше й споменал за лекарските слушалки само веднъж досега. Тя отново издърпа ръката си.

Фаровете на кола от насрещното движение я осветиха ярко за момент. В съзнанието му се запечата образът й — цялата скована, със стиснати юмруци в скута и притворени очи.

— Обичам те, Кейт! — промълви той.

— О, Стивън — въздъхна тя, — толкова те обичам, че понякога ми прималява…

— Това е от дългото очакване — отвърна й той.

— Няма ли да тръгваме вече за Малоу? — запита тя.

Стивън запали колата, направи обратен завой и подкара по пътя, по който бяха дошли, като през цялото време си мислеше какъв късметлия е, че е намерил момиче като Кейт.

— Нека не минаваме през Корк, — помоли го тя — представи си, че ни види някой да идваме от тази посока…

— Знам един пряк път до Малоу — каза и той.

Тя се усмихна в тъмното.

— Там ли водиш всичките си гаджета?

— Кейти!

— Знам, че не е хубаво да те дразня — каза тя.

Мълчаха, докато той сви по един тесен път ограден от двете страни с жив плет, който ги изведе точно на осемнадесетия километър на главния път за Малоу.

— Ще спрем на „Бридж Хауз“ да заредя — каза той. — Между другото там има хубаво ресторантче.

— Ще ядем като стигнем на панаира.

— Не си ли гладна?

— Щом си рекъл, мога да изям един сандвич.

Гледа да е по-евтино, помисли си той. Кейт винаги се проявяваше като една практична жена. Стивън обожаваше тази нейна черта. От нея щеше да излезе добра къщовница.

На бензиностанцията той купи два сандвича и две бутилки бира и ги подаде на Кейт през отвореното стъкло преди да плати бензина.

— Човекът каза, че предната ти лява е износена — обади се тя.

— Да я сменим с резервната — предложи помощникът.

— Няма смисъл. Остава ни още съвсем малко.

— На ваше място бих карал съвсем бавно — каза помощникът, докато връщаше рестото, — като на разходка със стар файтон, дето конят му си е изпял песента.

— Е, от туй по-бавно — здраве му речи — отвърна му Стивън след кратко колебание.

Той запали и бавно се изнесе след един голям камион, който много скоро се изгуби напред в далечината, тъй като Стивън караше едва с четиридесет.

Сега вече Кейт беше доволна — отиваха към Малоу и имаше причина да карат бавно. Тя се отпусна в седалката и погледна Стивън. С него се чувстваше добре. Бъдещето й се очертаваше ясно. Ще започнат да спестяват за кола. Е, нямаше да стане много скоро при тези цени на колите. Тъкмо се канеше да му го каже, когато предната гума се спука. Колата рязко сви, удари се в бордюра, премина през банкета и спря с двете предни гуми върху тревата, точно пред една полусъборена порта на ограда.

Стивън си пое дълбоко въздух и попита:

— Кейт добре ли си?

Ръцете го боляха от якото стискане на волана.

— Малко ме раздруса — отвърна тя. — Не трябва ли да освободим платното?

Стивън преглътна, запали и бавно изтегли колата до обраслия с трева път зад порутения портал. Пътят веднага свиваше вляво и на светлината на фаровете пред очите им се разкри гледката от развалините на изгоряла селска къща. Обгорелите греди на покрива се бяха срутили в средата. Той изгаси двигателя и известно време останаха неподвижни, вслушвайки се в песента на щурците и лекото ромолене на близкото поточе. Иззад изгорялата къща луната осветяваше околните хълмове. Мястото изглеждаше самотно и изоставено.

— Ами да вземем да сменим гумата — предложи той.

— Не е ли по-добре първо да хапнем? — попита Кейт.

Той се съгласи и изрови едно старо одеяло от багажника, което разстла на тревата и след това изгаси фаровете. Луната светеше достатъчно ярко.

— Светло е като ден — каза Кейт и постави торбичката с храната върху одеялото.

Те седнаха, обърнати с лице един към друг и задружно подхванаха сандвичите. Чукнаха се с бирите и вдигнаха поредица от тостове за спуканата гума, за луната и за хората, които са живели на това място преди да изгори и да бъде изоставено.

Стивън бързо изяде сандвича си и пресуши бирата. Кейт му се усмихна. Изведнъж се почувства безкрайно приятно. Не знаеше дали това се дължи на бирата или на присъствието на Стивън. Това обаче не й попречи да се разпореди, ставайки от одеялото:

— Ще се изцапотиш целия. По-добре си свали сакото и ризата.

Тя застана до него, пое дрехите му и прилежно ги сгъна върху одеялото. Стивън не носеше потник и гледката на голите му гърди й се стори най-вълнуващото нещо на света. Почти несъзнателно тя протегна ръка и го погали по топлата гръд.

Какво точно се случи след това тя не бе в състояние да разкаже с подробности дори и на най-добрата си приятелка и състудентка, Маги Маклийн.

— О, Маги, той бе толкова силен. Въобще не можех да се съпротивлявам. А и не исках. Знам, че съм безсрамница, но…

— Честито, мила Кейт! Беше ти време. Предполагам, че възнамеряваш да се омъжиш за него?

Този разговор се провеждаше на следващия понеделник в двора на медицинския колеж. Двете седяха и похапваха, макар че още бе рано за обяд. След като забеляза, че Кейт е умислена, Маги успя да изкопчи историята от нея. За целта се възползува от едно детинско обещание, което двете си бяха дали навремето „никога да не се лъжат една друга, когато става въпрос за важни неща.“

Висока и стройна, с руси коси, Маги минаваше за една от красавиците на колежа. Някои от останалите студентки си шушнеха, че Маги нарочно си е избрала Кейт за приятелка, за да може да изпъква още повече с красотата, си. Истината обаче беше, че те си бяха приятелки от детинство, още когато бяха ученички в началното училище.

Маги настоятелно повтори въпроса си:

— Не ти ли направи поне предложение за женитба?

— Не знам какво да говоря, когато се изповядвам в черквата, Маги. Боже, помогни ми, не знам какво да правя.

— Ще кажеш така: „Отче, прости ми. Съгреших с мъж.“ — Обясни му, че си била замаяна от питието и той се е възползувал чрез груба сила. Също обещай, че повече никога няма да го правиш.

— Ами ако го направим пак? — проплака Кейт.

— На твое място бих отишла при друг свещеник. Така няма да ти се налага да даваш повторно обяснения.

Маги изгледа Кейт изпитателно:

— Кейт, добре те познавам. Кажи ми честно, ще се омъжиш ли?

— Не ставай глупава! — сопна й се Кейт и след това тихо добави:

— Извинявай, Маги! Той ми говори за това през целия път на връщане. Много добре знаеш, че не можем да се оженим преди той да е завършил, а може би не и преди да си е намерил самостоятелно жилище. Не сме някакви богаташи.

— Щом е така — умната, приятелко. И двамата сте от типа хора, дето лесно се женят. Една малка грешка, бебе и — край!

— Мислиш ли, че не го знам!?