Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The White Plague, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Kazasuma (2020 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2021 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2021 г.)

Издание:

Автор: Франк Хърбърт

Заглавие: Бялата чума

Преводач: Вакрилен Кильовски; Николай Зарков

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Нунцио“

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 1996

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13674

 

 

Издание:

Автор: Франк Хърбърт

Заглавие: Бялата чума

Преводач: Вакрилен Кильовски; Николай Зарков

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Нунцио“

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 1996

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13675

История

  1. — Добавяне

Дано плочата на адското огнище бъде вечното му ложе.

Старо ирландско проклятие

Беше най-обикновен сив английски форд: икономичен, спартански модел с обичайното за Ирландия дясно кормило. По-късно Джон Роу О’Нийл щеше да си спомни кафявия пуловер на шофьора и десния му лакът, облегнат на отворения прозорец в облачния Дъблински следобед. Кошмарен спомен, в който той виждаше единствено колата и тази ръка.

Неколцината оцелели свидетели си спомниха и за смачкания преден ляв калник на форда, започнал вече да ръждясва.

От болничното си легло една свидетелка разказа:

— Уплаших се да не би острите ръбове на смачкания калник да наранят някого, ако колата мине твърде близо.

Оказа се, че двама от тези, които са видели как колата се задава откъм „Лоуър Лийсън Стрийт“, случайно познават шофьора от времето, когато е носил униформата на пощальон. Той се казваше Франсис Блей и беше пенсиониран пощальон. Понастоящем работеше на половин работен ден като пазач на един строеж в Дън Лаогер. Всяка сряда Блей излизаше за работа по-рано, за да изпълни няколко поръчки и да вземе жена си Теси. На този ден всяка седмица тя работеше като секретарка в заложна къща на „Кинг Стрийт“. Теси имаше навика да прекарва остатъка от деня с овдовялата си сестра, която живееше в една пригодена вратарска къщичка в страни от околовръстното шосе на Дън Лаогер, „само на няколко минутки от пътя му“.

Беше сряда, 20 май. Блей бе на път да вземе Теси.

Предната лява врата на форда, макар и да изглеждаше незасегната от катастрофата, смачкала предния калник, все още имаше нужда от навита около пантите тел, за да стои затворена. Вратата издрънчаваше всеки път, когато колата попаднеше на неравност по пътя.

Чух я да трака, когато завиваше по „Сейнт Стивънс Грийн Саут“ — спомни си един от свидетелите. — Слава богу, че не бях на ъгъла на „Графтън“, когато това се случи.

Блей сви вдясно от „Сейнт Стивънс Грийн Саут“ по „Сейнт Стивънс Грийн Уест“ и продължи по дясната уличка, водеща към „Графтън Стрийт“. Имаше и по-добри маршрути, за да стигне до Теси, но той предпочиташе този.

— Обичаше да се вижда с всички, — разказа Теси. — Бог да го прости! Той казваше, че точно това му липсвало най-много, когато напуснал пощата — срещите с хора.

Дребен и сбръчкан, Блей притежаваше чертите на труп с опъната кожа, които често се срещаха у някои възрастни келти от южната част на Ирландия. Носеше измачкана кафява шапка почти в същия тон като пуловера му, с кръпки на ръкавите, и караше със спокойната отнесеност на човек, който често минава по този път. И ако трябва да бъдем честни, той дори предпочиташе да бъде забавен от натовареното движение. По-голямата част от пролетта бе студена и дъждовна, и макар все още да имаше облаци, пелената им бе изтъняла и се усещаше настъпващата промяна във времето. Само неколцина минувачи носеха чадъри. Дърветата в парка „Сейнт Стивънс“ от дясната страна на Блей бяха потънали в зеленина.

Докато форда напредваше сантиметър по сантиметър в колоната от коли, мъжът, който следеше за него от прозореца на четвъртия етаж на Ирландското филмово дружество, поклати доволно глава.

Точно навреме.

Фордът на Блей беше избран заради редовното му появяване в сряда. А също поради факта че Блей не паркираше колата си в гаража на Дейвид Роуд, където живееха с Теси, а отвън до един гъст жив плет и от улицата до него можеше да се стигне по една пътека, скрита от паркиран микробус. Предишната нощ там бе паркиран един такъв микробус. Съседите го бяха видели, но тогава никой не му бе обърнал внимание.

— Там често паркират коли — каза един от тях. Откъде можехме да знаем?

Наблюдателят в сградата на филмовото дружество имаше много имена, но истинското му бе Джоузеф Лиоу Херити. Беше дребен и доста як; с дълго, слабо лице и бледа, почти прозрачна кожа. Русата коса на Херити бе сресана назад и стигаше почти до яката му. Имаше светлокафяви хлътнали очи и вирнат нос с големи ноздри, от които стърчаха косми.

От своята позиция на четвъртия етаж, Херити обхващаше с поглед цялата сцена на драмата, която той всеки момент щеше да възпламени. Точно срещу него високите дървета образуваха зелена стена, която отделяше потока от превозни средства и пешеходци. Паметникът на Робърт Емет се издигаше срещу прозореца, а вляво от него стоеше черно-бяла табела, сочеща посоката към градските тоалетни. Фордът на Блей беше спрял заедно с колоната точно вляво от прозореца на Херити. Един бял туристически автобус на червени и сини линии се появи зад малкия форд. Бензиновите изпарения бяха гъсти дори на нивото на четвъртия етаж.

Херити провери номера на Блей, за да бъде сигурен. Да — JIA 5028 със смачкан преден ляв калник.

Колоната бавно потегли и отново спря.

Херити погледна наляво към ъгъла на „Графтън Стрийт“. На приземния етаж на червената тухлена сграда, която скоро щеше да стане собственост на Ълстърската банка, все още се помещаваше магазина „Светът на играчките“. Разпокъсани групички с протестни плакати се бяха опитали да се противопоставят, но всичко бързо затихна. Хората от Ълстърската банка имаха влиятелни приятели в правителството.

Барни и неговите хора смятат, че сме тъпи и не се досещаме за плана им да се съюзят с момчетата от Ълстър, мислеше си Херити.

Фордът на Блей отново потегли към завоя и за пореден път спря. Там, където „Графтън“ стигаше до входа на парка „Сейнт Стивънс“, се движеха много пешеходци.

Един плешив мъж в тъмно син костюм бе спрял почти под прозореца на Херити и четеше програмата на киното. Двама младежи се промъкнаха покрай плешивия мъж, тикайки велосипедите си.

Колоната от коли не помръдваше.

Херити погледна надолу към колата на Блей. Имаше вид на най-обикновена кола. Херити бе единият от двамата мъже, излезли от скрития зад храстите микробус предната вечер. В ръцете си Херити бе държал пластмасов пакет, който прикрепиха под колата на Блей. Във вътрешността на пакета имаше малък радиоприемник. Предавателят лежеше на перваза на прозореца пред Херити. Представляваше малък правоъгълник от черен метал с тънък кабел за антена и две копчета — едното жълто, другото червено. Жълтото бе за включване, а червеното — за предаване на сигнала.

Херити погледна часовника си. Беше пресрочил времето с пет минути. Блей нямаше вина. Виновно бе гадното задръстване.

— Можеш да си сверяваш часовника по Блей — беше казал шефа на подборната група. — Дъртакът е трябвало да стане ватман.

— Какви са политическите му убеждения? — бе попитал Грийвс.

— На кого му пука за политическите му убеждения? — бе отвърнал Херити. — Той е идеалният за целта човек и ще умре за една велика кауза.

— Улицата ще е пълна с хора — беше казал Грийвс. — И със сигурност ще има туристи, както е сигурно, че адът е пълен с англичани.

— Предупредихме ги да спрат момчетата от Ълстър, — бе му отвърнал Херити. Понякога Грийвс се държи като стара баба!

— Знаят какво да очакват, когато не ни слушат.

Значи всичко бе ясно. А сега колата на Блей отново се придвижваше сантиметър по сантиметър към ъгъла на „Графтън Стрийт“ и към тълпата от пешеходци, сред които вероятно имаше и туристи.

Джон Роу О’Нийл, съпругата му Мери и техните петгодишни близнаци Кевин и Мейрид можеха да бъдат класифицирани като туристи, макар че Джон очакваше да остане в Ирландия шест месеца, докато завърши изследователската си работа, за която фондацията „Пастерморн“ от Ню Хейвън, Кънектикът бе му отпуснала субсидия.

„Кратък преглед на генетичните изследвания в Ирландия.“

Той смяташе, че заглавието звучи надуто, но така изглеждаше само отвън. Истинският обект на изследването беше католическото общество, как приема то новите постижения на генетиката и дали това общество е достатъчно съзряло да осъзнае нарастващия потенциал на молекулярната биология.

Тази сряда умът му бе зает с проекта, но трябваше да обърне внимание и на подготовката. На първо място в списъка бе необходимостта да се прехвърли субсидията от Америка до Обединената ирландска банка. Мери искаше да отиде да потърси пуловери, „за да им бъде топло на дечицата вечер“.

— Ето на — подкачи я Джон, когато излязоха от хотел „Шербърн“ и се вляха в потока от туристи и бизнесмени. — Само от четири дни сме тук и вече говориш като истинска ирландка.

— А защо не? — попита тя. — И двете ми баби са от Лимърик.

Те се разсмяха и си размениха многозначителни погледи.

Децата задърпаха Мери, нетърпеливи да разгледат магазините. Прилича на ирландка, мислеше си Джон за Мери. Тя имаше бяла, чиста кожа и тъмно сини очи. Кръглото и лице бе обрамчено от катранено черни коси — семейството й я наричаше „испанска коса“. Миловидно лице, ирландска кожа и ирландски черти. Той се наведе и я целуна преди да се разделят. Това я накара да се изчерви, но бе доволна от тази проява на чувства и го дари с топла усмивка.

Джон се отдалечи с енергична походка, тананикайки си нещо. Сети се, че мелодията е от „О, какво прекрасно утро!“ и това го развесели.

Срещата на Джон в Обединена ирландска банка за „прехвърляне на авоари от чужбина“ бе за днес, сряда, два часа следобед. Банката се намираше на ъгъла на „Графтън“ и „Чатъм“. На входа на банката имаше съобщение с бели букви на черен фон, което гласеше: „Ако не сте клиент на този клон, заповядайте на горния етаж“. Униформен пазач го заведе до кабинета на управителя на горния етаж. Управителят Чарлз Мълрейн беше нисичък нервен мъж с бледо сини очи зад очилата с позлатени рамки и коса с цвят на кълчища. Мълрейн имаше навика постоянно да прекарва показалец по ъгълчетата на устата си, първо от лявата страна, после от дясната, след което с бързо движение изчеткваше тъмната си вратовръзка. Той се пошегува, че кабинетът му е на първия етаж, който „вие американците обикновено наричате «втория етаж»“.

— Да, объркващо е докато свикнеш — съгласи се Джон.

— Така — започна Мълрейн и показалеца му бързо се разходи по устните и вратовръзката. — Вие разбирате, че обикновено правим това в централния си офис, но…

— Когато се обадих ме увериха, че…

— … това е за удобство на клиента — прекъсна го Мълрейн, извади една папка от бюрото си, погледна в нея и кимна.

— Да, тази сума… Моля, настанете се удобно, докато донеса нужните формуляри.

Мълрейн излезе, отправяйки към Джон скована усмивка.

Джон отиде до прозореца, разтвори тежката дантелена завеса и погледна надолу към „Графтън стрийт“. Тротоарите бяха претъпкани с хора чак до входната аркада на парка „Сейнт Стивънс“, която беше само на две пресечки нагоре по „Графтън“. Колоните от автомобили бавно пълзяха по улицата. Точно срещу него, на покрива на универсалния магазин един работник в бял комбинезон чистеше парапета с дълга четка. Фигурата му се открояваше на фона на редицата от пет комина.

Джон погледна към затворената врата на кабинета и се зачуди колко ли ще се забави Мълрейн. Тук всичко бе пропито от формализъм. Джон погледна часовника си. Мери и децата щяха да пристигнат след няколко минути. Планът им бе да пият чай, а после Джон да слезе по „Графтън“ до „Тринити колидж“ и да започне работа в библиотеката на колежа — това щеше да бъде истинското начало на изследователския му проект.

Много по-късно Джон щеше да се върне към онези няколко минути до прозореца в кабинета на управителя на „първия етаж“, разсъждавайки как една поредица от събития е била задействана без той да знае за това; поредица, неизбежна както кадрите на кинофилм, които неумолимо следват един след друг. Всичко се въртеше около старата кола на Франсис Блей и високочестотния предавател в ръцете на непоколебимия мъж, който гледаше от един отворен прозорец към ъгъла, където „Графтън“ и парка „Сейнт Стивън“ се сливаха.

Търпелив както винаги, Блей си проправяше път в тежкия трафик. На наблюдателния си пункт. Херити включи предавателя и се увери, че кабелът на антената се подава от перваза на прозореца.

Блей приближаваше ъгъла на „Графтън“, когато няколко пешеходеца изскочиха пред него, принуждавайки го да спре и той пропусна зеления светофар. Блей чу как туристическия автобус се измъкна от колоната и зави надясно, форсирайки мощния си дизелов двигател. Зад предпазните огради вляво от него се виждаше недовършена сграда. Голям плакат с бели букви на червен фон известяваше, че тази сграда се реконструира от „Дж. Тотенхам и Синове ООД“. Блей погледна надясно и почувства лек глад при вида на синьо-бялата реклама на входа на кафене „Престиж“. Тесният тротоар до него бе претъпкан с хора, чакащи да пресекат към парка „Сейнт Стивън“ и такива, които се опитваха да лавират между спрелите коли по Графтън, блокирали пътя и на Франсис Блей. Напливът от пешеходци бе особено силен, около колата на Блей, хора минаваха от всичките й страни. Жена в кафяво палто от туид, стиснала бял пакет под мишницата си и здраво хванала ръцете на децата от двете й страни се спря точно до предната лява част на колата на Блей, търсейки пролука в плътната маса от хора пред нея.

Джон Роу О’Нийл видя Мери от прозореца на банковия управител. Разпозна я най-вече заради познатото палто от туид, изправената й стойка и катраненочерната пригладена коса. Джон се усмихна. Тълпата от забързани хора скриваше близнаците от него, но от позата на Мери се разбираше, че тя е стиснала ръцете им. Моментна пролука в тълпата му позволи да види главата на Кевин и стария форд, чийто шофьор бе облегнал лакътя си на отворения прозорец.

Къде се бави този проклет управител? След минута тя ще бъде тук. помисли си Джон.

Той пусна завесата и отново погледна часовника на ръката си.

До отворения прозорец високо над Блей Херити кимна още веднъж, отстъпи назад и натисна червеното копче, на предавателя.

Колата на Блей експлодира и се разцепи отдолу нагоре. Бомбата беше почти под краката на Блей. Взривната вълна смаза и разчлени тялото му, изхвърляйки го нагоре, заедно с покрива на колата. Част от него описа плавна парабола и се разби върху покрива на съседната сграда, отнасяйки стрехи и комини.

Бомбата не беше голяма, но затова пък бе поставена професионално. Старата кола се превърна в остри парченца метал и стъкло; в оранжева топка от пламъци, примесени със смъртоносни шрапнели. Парче от предния капак обезглави Мери О’Нийл. Близнаците се превърнаха в част от кървавата каша, издухана върху желязната ограда на парка „Сейнт Стивън“ от другата страна на улицата. Техните тела бяха разпознати най-лесно, защото се оказаха единствените деца на тази възраст сред тълпата.

Херити не спря да погледне резултата от работата си — звукът бе красноречив. Той напъха предавателя в овехтяла зеленикава войнишка торба, хвърли отгоре му един стар жълт пуловер и метна торбата на рамото си. Напусна сградата през задния вход, въодушевен и доволен. Барни и неговата групичка щяха да разберат това послание!

Джон О’Нийл вдигна поглед от ръчния си часовник точно навреме, за да види как огнената топка погълна Мери. Самият той бе спасен от тежката завеса, която пое всички парченца от разбития прозорец, освен едно, което одраска главата му. Ударната вълна го отхвърли назад към бюрото. Той падна настрани и за секунда загуби съзнание, но бързо се изправи на колене, когато управителят влетя в стаята, крещейки:

— Господи! Какво беше това?

Олюлявайки се, Джон стъпи на крака, без да обръща внимание на въпроса, а и на отговора, който прониза главата му като втора ударна вълна. Втурна се навън покрай управителя. Съзнанието му още беше в шок, но краката му сами намериха пътя надолу по стълбището. Долу във фоайето той блъсна с рамо някаква жена и залитайки излезе на улицата, където се остави тълпата да го понесе към мястото на експлозията. Въздухът бе пропит от миризмата на изгоряло желязо, викове и писъци.

Само след секунди Джон се озова в блъсканицата около мястото на експлозията, където полицаи и незасегнати граждани се мъчеха да спрат напора на тълпата. Джон започна да си пробива път с лакти.

— Жена ми! — крещеше той. — Видях я. Тя беше там. Жена ми и децата!

Един полицаи му изви ръцете и го избута обратно, така че Джон не можа да види кървавата каша, разпръсната по улицата.

Стенанията на ранените, виковете за помощ и писъците на ужас събудиха у Джон сляпа ярост. „Мери се нуждае от мен!“ Той се опита да избута полицая.

— Мери! Тя беше точно пред…

— Линейките пристигат, сър! Има кой да помогне. Вие трябва да останете тук. Не можете да преминете сега.

Някаква жена до лявото рамо на Джон каза:

— Пуснете ме. Аз съм медицинска сестра.

Това повече от всичко друго спря опитите на Джон да изблъска полицая. Хората помагаха. Ето, Тази жена е медицинска сестра.

— Бързо ще оправим всичко, сър — каза полицаят. Гласът му беше влудяващо спокоен. — Имате лоша порезна рана на главата си. Ще ви заведа до мястото, където линейките вече пристигат.

Джон се остави да го преведат през една просека в тълпата. Усещаше любопитните погледи и чуваше гласове отдясно, които ахкаха и призоваваха Господ „да погледне там.“ — гласове пълни със страх, които казваха на Джон неща, които самия той не искаше и да вижда. Въпреки това, той знаеше. На няколко пъти погледна през рамото на полицая, който го заведе до празното място край стената на една сграда срещу парка.

— Ето, сър, тук ще се погрижат за вас — каза му полицаят, а после се обърна към някой друг. — Мисля, че е ударен от летящо парче. Кръвотечението изглежда е спряло.

Джон стоеше, облегнат на напуканата тухлена стена, от която още се процеждаше прах след експлозията. Под краката му имаше натрошено стъкло. През една пролука в тълпата той виждаше част от кървавата каша на ъгъла, сред която хора сновяха и се навеждаха над камари унищожена плът. Стори му се, че разпозна палтото на Мери зад един коленичил свещеник. Някъде дълбоко в себе си той проумя това, което виждаше, но съзнанието му оставаше вцепенено, макар че част от него още можеше да разсъждава. Ако си позволеше да мисли, събитията и времето отново щяха да потекат… време без Мери и децата. Сякаш една малка, незасегната частичка от мозъка му вече разбираше, знаеше… но нищо друго не трябваше да помръдва.

Една ръка го докосна.

Сякаш беше наелектризирана. От гърдите му изригна безкраен вик на агония и проехтя надолу по улицата. Хората извърнаха погледи към него. Светкавицата на един фотограф го заслепи, прекъсвайки вика, който продължи да ечи в главата му. Това бе нещо по-голямо от първичния вик. Идваше от по-дълбоко, от място, чието съществуване не подозираше и от което не можеше да се защити. Двама санитари в бели престилки го грабнаха и той почувства как му свалят сакото и разкъсват ризата. Усети убождане от игла в ръката си. Те го натикаха в линейката и той почувства как непреодолима сънливост обгръща съзнанието му, отнасяйки някъде цялата му памет.

Дълго време след това паметта му не можеше да възпроизведе онези минути на шок. Той си спомняше малката кола и кафявия ръкав върху лакътя, облегнат на прозореца, но нищо повече. Той знаеше, че е видял всичко: експлозията, смъртта. Разумът му отказваше да приеме фактите. Аз бях до оня прозорец, трябва да съм видял експлозията. Но подробностите му убягваха, скрити зад параван, който той не можеше да пробие. Те лежаха замразени вътре в него и изискваха действие, за да не се разтопят, помитайки всичко по пътя си.