Франк Хърбърт
Бялата чума (38)

Сега разбирате причините за моя гняв. И те са напълно основателни! Само вижте тъпото невежество на ирландците и англичаните, които масово продължават да величаят собственото си страдание. Припомнете си кървавата ръка на Либия с нейните тренировъчни лагери за терористи и свободно носене на оръжие. Е? Как бих могъл да търпя такива глупаци да си живеят спокойно?

Джон Роу О’Нийл, Писмо второ

Повечето от висшите ръководители и изследователи на Хъдърсфийлд се събираха в работната зала в административната сграда за сутрешната си среща с Рупърт Стонър. Бързаха по алеите, опасно привели напред разтворените си чадъри, поспирайки се тук-там под всяка възможна стряха, за да се скрият от лекия дъждец, който бе завалял още призори.

Стонър бе пристигнал четиридесет минути по-рано. Веднага се бе свързал с Уикъм-Финч, бе му наредил да телефонира на помощниците си и на Бекет, след което незабавно да се яви при него. Финч пристигна задъхан, палтото му от туид бе на тъмни влажни петна там, където дъждът се бе стичал от чадъра му. За щастие, неговите помощници вече бяха поднесли кафе и сладки. Последва кратък дружески разговор със Стонър. Припомниха си старите училищни дни и неусетно зарязаха официалностите и преминаха на „Уай“ и „Стоуни“.

Стонър не се бе променил кой знае колко от гимназията, където двамата се подготвяха да станат едни от малкото привилегировани да носят на плещите си товара на цивилизацията. Тогава той беше набит, червендалест младеж с кестенява коса и вечно разчорлен перчем. Имаше четвъртито лице с каменно изражение, подсилвано от студените, проницателни светлосини очи.

Лицето му бе все така червендалесто, а кестенявия перчем все така непокорен, макар че тази небрежност вече изглеждаше по-скоро като нарочно търсен ефект. Очите му бяха станали още по-студени. Училищният му прякор^[1] сега още повече му подхождаше: каменното му изражение се бе засилило.

— Събираме хората в работната зала, Стоуни — рече Уикъм-Финч. — Сигурно вече всички са там. Говорих и с Бил Бекет. Той също каза, че ще дойде.

— Онзи американец? — Дълбокият баритон на Стонър издаваше белезите на специална школовка.

— Наистина доста забележителна личност — каза Уикъм-Финч. — Много е способен, особено когато трябва да направи работата ни разбираема за другите.

— Той има ли да докладва нещо определено?

Почна се! — помисли си Финч.

Усети внезапното напрегнато очакване, в което застинаха помощниците му около масичката с кафето и сладките.

— Ще го оставя той сам да ни разкаже за това — отвърна.

— Очаквах да те заваря тук в кабинета ти, когато пристигнах — каза Стонър.

— Имам друг работен кабинет в една от лабораториите — отвърна Уикъм-Финч. — Сутринта е най-подходящото време, да свърша и аз нещо полезно.

— И колко полезни неща свърши днес? — попита Стонър.

— Опасявам се, че цялата ми сутрин бе заета от телефонния разговор с колегата, заемащ моя пост в Ирландия.

— Дохъни? Не вярвай на това копеле!

— Е, той наистина ми даде твърде интересна информация тази сутрин — и Уикъм-Финч се зае да повтори разкритията на Дохъни за мъжа, когото подозираха, че е истинският Джон Роу О’Нийл.

— И ти вярваш на тая история? — настоя Стонър.

— Ние, учените, винаги чакаме доказателствата — отвърна Уикъм-Финч — Като заговорихме за доказателства, та се сетих, че моите хора вероятно са се събрали в залата. Няма ли да тръгваме вече?

Уикъм-Финч кимна на един от помощниците си, който ги поведе напред, като отваряше вратите пред тях.

Залата бе просторна семпла стая, приличаше на пушалня в някой от лондонските клубове, само че бе по-голяма. Ламперия от тъмно дърво опасваше цялата стая, а над нея по стените висяха черни драперии на кафеникави щампи. Имаше само четири прозореца, закрити от тежки завеси. В голямата мраморна камина гореше огън. Дълбоки кожени кресла бяха наредени край дългата махагонова маса от едната страна на камината. Тук-там се мъдреха високи пепелници върху поставки от кована мед. Светлината идваше от четири огромни свещника, за които персоналът се шегуваше, че са умалени модели на космическия кораб от филма „Близки срещи от третия вид“. Лъчите на стенните прожектори осветяваха дългата маса, зад която вече се бе настанил Бекет с три прилежно подредени папки пред себе си. Повечето от останалите присъстващи си бяха избрали места по-далече от масата, очевидно с намерението да не попаднат в центъра на вниманието.

Мълвата се носи бързо, помисли си Уикъм-Финч.

При влизането на шефовете, Бекет стана от стола си. В залата настъпи раздвижване. Няколко човека прочистиха гърлата си.

Тази сутрин Бекет приличаше на розовобузест ученик, помисли си Уикъм-Финч. Твърде измамно излъчване. Наистина Уикъм не бе имал много време, да го въведе в обстановката, но Бекет вероятно и сам доста добре разбираше деликатността на положението.

Уикъм-Финч ги представи един на друг и Стонър и Бекет си стиснаха ръце над масата. Двама асистенти съвсем дискретно донесоха по един стол за Уикъм и Стонър и после се оттеглиха в най-отдалечения ъгъл на стаята.

Още трийсет и един човека бяха събрани в залата, преброи ги на ум Уикъм-Финч. Нямаше смисъл да ги представя всичките на Стонър. По-късно, може би. Хората бяха доведени тук от професионалното си любопитство, а не за да се срещнат с властимащите. Уикъм-Финч седна до Стонър и се зае да запали дългата си лула. Сякаш по чудо, пред него изникна един пепелник, подаден от нечия предвидлива ръка. Уикъм-Финч махна с ръка в знак на благодарност и бавно и внимателно постави позлатената си запалка до пепелника.

— Е, Стоуни, не знам до колко си запознат с естеството на нашата работа…

— Уай, хайде не ми пробутвай номера с великите тайнства на науката, дето не са за простосмъртни, а? — прекъсна го Стонър.

Бекет се приведе напред и рече с измамно спокоен глас:

— Думите на директора бяха съвсем учтиви и по същество.

Охо, помисли си Уикъм-Финч. Бекет намери на кого да си го изкара. Доста интересно ще стане.

— Нима? — Гласът на Стонър сякаш къртеше ледени късове.

— Не бих го казал, ако не беше истина — отвърна Бекет. — Без предварително да знаем доколко сте наясно с материята, с която боравим, не бихме могли да ви информираме за настоящото положение на нещата. Ще започна с това, че няма нищо ненормално човек да е незапознат с естеството на работата ни. Чувство на неудобство трябва да изпитва само този, който продължава да си бъде невеж, въпреки предоставената му възможност да учи.

Добре му го рече, старче, помисли си Уикъм-Финч.

Стонър се облегна назад в стола си с каменно изражение на лицето. Само пулсирането на една малка вена на слепоочието му издаваше вътрешната борба.

— Винаги са ми казвали, че Янките са самоуверени и безцеремонни личности — рече той. — Хайде, давай, освободи ме от моето невежество.

Бекет се напрегна. Само така трябва да се действа с това надуто копеле, помисли си той. Изкарай го от равновесие и го дръж там. Уикъм-Финч бе казал, че Стонър е слаб в науките, отбирал само от математика. Следователно щеше да се чувства доста не на място.

Бекет бавно се зае да отваря папките и да подрежда пред себе си разни документи.

— В момента сме насочили усилията си в проучване на ензиморазрушаващото действие на болестта — рече Бекет. — Без съмнение сте чували за откритието на канадския екип. Този проблем е твърде важен, защото липсата на ензими води до липса на една определена аминокиселина, а промяна в структурата или състава, дори само в една от около тристате вида аминокиселини, има вече фатални последици. Ние сме убедени, че О’Нийл е блокирал определени аминокиселини като е свързал структурите, които ги съставляват.

— Чел съм доклада на канадците — каза Стонър.

Но дали си го разбрал? — зачуди се Бекет.

— Добре — продължи той. — Значи разбирате защо смятаме, че тази чума причинява нещо като преждевременно състаряване на организма. Процесът протича изключително бързо и обичайните видими ефекти на остаряването просто нямат време да се проявят. Ще насоча вниманието ви към белите петна по ходилата и дланите. Те са много показателни.

— Гени, които контролират остаряването? — с нарастващо любопитство в гласа запита Стонър.

— Дейността на всеки ген е свързана с формирането на един определен ензим, какъвто е протеинът — поясни Бекет. — Гените контролират аминокиселинния състав на определени протеини. Така че невъзможността на някои ДНК комбинации да произведат точно определени аминокиселини може да се превърне в смъртоносна болест за онанизма.

— Чух да се споменава също и РНК? — вметна Стонър.

— РНК и ДНК се отнасят една към друга както шаблонът към готовия продукт — отвърна Бекет. — Както леярската форма и отливката от нея. Заразеният приемник произвежда протеини по установения от РНК модел. Когато бактериалният вирус зарази бактерията, се образува РНК, която копира ДНК на вируса, а не тази на приемника. Веригата нуклеотиди в молекулата на новата РНК допълва тази от РНК на вируса.

— Значи той разпространява тази гадост чрез вируси? — попита Стонър.

— Той е създал нов вид бактерия чрез нови вид вирус. Изключително прецизна намеса в изключително фини структури. Върховно постижение.

— Не смятам, че ми харесва да слушам възхвали за тоя тип — рече Стонър с безизразен глас.

Бекет сви рамене. Явно Стонър не можеше да разбере.

— О’Нийл е създал субклетъчни организми, плазмиди, ако се съди по свързващите им функции, и ги е вкарал на ключови места в рекомбинантния процес. Ако нещата не бяха придобили такива зловещи, уродливи измерения, за този му труд със сигурност щяха да го номинират за Нобелова награда. Той е истински гений, но обладан от тъмната страна на човешката природа.

Стонър пропусна това покрай ушите си.

— Споменахте нуклеотидите — рече той.

— Нуклеиновите киселини са молекулите, върху които се „записват“ кодовете с генетичната информация. Те направляват производството на протеини и държат ключа към наследствеността. Също както и самите протеини, нуклеиновите киселини са тежки полимери.

— Носят се слухове, че сте открили недостатъците на нещо, което наричат „теория на ципа“ — подхвърли Стонър.

Уикъм-Финч впи остър поглед в него. Значи все пак това копеле си имаше агенти и тук в Хъдърсфийлд, в самия изследователски център! Или може би подслушваха телефона?

— Молекулата на ДНК е съставена от две вериги, които са увити една около друга под формата на спирала — отвърна Бекет. — Те са изключително гъвкави и се увиват по твърде странен начин. Ние смятаме, че тъкмо тези извивки са от изключителна важност.

— И защо?

— Те се „сключват“ една около друга, следвайки някакъв свой вътрешен модел. Извивките са ключ към този модел.

— Умно — кимна Стонър.

— Така че, според нас двете вериги се свързват не толкова като „цип“, а по-скоро като вашата зимна шуба — с двойно закопчаване. Първо една система от връзки, после още една, която припокрива първата.

— Добре, какъв е начинът да се справим със заразата? — попита Стонър. — Освен с огън, разбира се.

— Изглежда, че силната концентрация на озон ограничава действието на чумата. За съжаление обаче, такава концентрация е твърде опасна както за мъжете, така и за жените. Да кажем, че озонът е „прекалено“ биологически активен, би означавало просто да омаловажим ефекта му.

Стонър замислено подръпна долната си устна.

— И върху кои функции на организма влияе той?

— Смятаме, че блокира вътрешното налягане в кръвоносните съдове, а и не само това.

— Което е жизненоважно, а?

Бекет кимна.

— Истина ли е, че чумата убива хермафродитите? — Стонър произнесе „хермафродити“ така, сякаш самата дума бе изключително мръсна и противна.

— Да, истинските хермафродити — отвърна Бекет. — Това е близко до ума, нали?

— Мислех си за обществото, което ще се получи. Изцяло мъжко и женско, а хермафродитите напълно ще изчезнат. — Изкашля се. — Всичко това е много интересно наистина, но досега не чух нищо ново. Нищо, което да носи драматичен вътрешен заряд.

— Все още събираме данни — отвърна Бекет. — В момента например, провеждаме паралелно проучване на някои симптоми на заразата, които са сходни с тези при неутропенията.

— Неутро… какво? — попита Стонър.

Уикъм-Финч се втренчи в Бекет. Това наистина бе нещо ново!

— Неутропения — повтори Бекет. Забеляза как челото на Стонър се сбърчи недоумяващо. — Неутрофилите са грануларни левкоцити. Ядрата им не са единични, а под формата на грозд, съдържащ от три до пет зрънца, свързани с хроматин. Цитоплазмата е изградена от изключително фини гранули. Те са част от първата защитна линия на организма срещу бактериална инвазия. Така че, това е болест, която може да има генетичен произход.

Прекалено научно говори за стария Стоуни, помисли си Уикъм-Финч. Но новите факти сами по себе си бяха наистина изключително важни.

— Добрахте се до това от аутопсията на Фос, така ли? — попита той.

Бекет замълча за момент, забил поглед в документите пред себе си без да ги вижда.

— Преди да умре, Ариън ни даде някои доста ценни насоки.

— Говорим за доктор Ариън Фос, която работеше с Бекет и другите преди заразата да я убие — обясни Уикъм-Финч на Стонър.

Последният кимна, забелязвайки болката в очите на Бекет.

— Преди да умре, тя ни описа собствените си усещания за симптомите на болестта вътре в нея. Чумата убива по следния начин: първо предизвиква тотален срив на централната нервна система и блокира ензимите. Следва общо затихване на всички жизнени функции, изпадане в безсъзнание и бързо настъпване на смъртта.

— Виждал съм как умират жертви на чумата — тихо рече Стонър.

— Развитието на болестта е прекалено бързо и много от симптомите не могат дори да се проявят — каза Бекет. — Принудени сме да боравим само с началните симптоми, с първите проявления на заразата, но Ариън ни даде много подробен анализ на този начален стадий.

— Да, да, много интересно — нервно рече Стонър.

Уикъм-Финч пусна гъсто кълбо дим от лулата си и посочи с нея към Стонър.

— Да не забравяме, Стоуни, че заразата е създадена така, че да има точно определен ефект — да убива само жени и то да ги убива бързо, въпреки всички медицински усилия да бъдат спасени.

— Запознат съм с тая селективност — сухо отвърна Стонър.

— Забележително постижение — рече Уикъм-Финч.

— Ако за момент се отърся от усещането, че присъствам на среща на Възхитените Последователи на Безумеца — натърти Стонър — трябва да ви кажа, че поне дотук не успяхте да ме освободите от невежеството ми.

— Имаме работа с един изключително сложен код — не обърна внимание на думите му Бекет. — Една твърде сложна комбинация за ключалката на един изключително усъвършенстван сейф. Все пак, О’Нийл е успял да открие кода, следователно сме сигурни, че това може да се направи.

— Значи на вас ви трябваше толкова много време — сухо рече Стонър, — за да ми кажете простия факт, че сме се сблъскали с един изключително сложен проблем. Никой не оспорва този факт. Това, което искаме да знаем, е: Колко близо сте до решаването на проблема?

— Може би доста по-близо, отколкото мнозина предполагат — отвърна Бекет.

Уикъм-Финч рязко се облегна назад.

Бекет хвърли поглед навън в салона, където Юп седеше с напълно спокойно изражение зад очилата с дебели стъкла. Столът му бе изтеглен малко по-напред от тези на Данза и Лепиков. И тримата внимателно наблюдаваха Бекет. След последните му думи вниманието на всички присъстващи бе насочено единствено към него.

Оня неистов разговор между Браудър и Юп, помисли си Бекет. Представи си младия мъж в изолационната камера заедно с бременното младо момиче. Как ли му е хрумнала идеята за Майското дърво? Сякаш и беше, и не беше вярна. Но какво въображение се искаше за да я видиш!

Уикъм-Финч изгледа Бекет резервирано.

— По-близо отколкото предполагаме? — наведе се напред Стонър.

— О’Нийл ни демонстрира на практика някои основни неща — започна Бекет. — Клетката не е чак толкова непристъпна. Той ни показа, че химическите съставни елементи на клетката могат да бъдат пренагласени, премодифицирани, така че да изпълняват нови, непривични за тях функции и процеси. Организацията на живот в клетката, кодираната система, която координира клетъчните операции, може да бъде разгадана! Тя вече е разгадана! Вече не се съмняваме, че това може да се постигне. По-важното в случая, обаче, е това, че вече знаем, че генетично насочваните изменения във функциите на клетката може и да не прекъсват с настъпването на зрелостта. Примерът с неутропенията ясно ни показва, че можем да пипнем нов вид генетична болест и като възрастни, зрели хора.

Стонър премигна.

Уикъм-Финч все така втренчено гледаше Бекет и мълчеше. Значи на това американците му викаха „водя някого за носа“?

— Ако някой от стотиците хиляди химически процеси, които непрекъснато протичат в живите клетки на организма бъдат блокирани, забавени, или отстранени по някакъв начин, развитието на самия организъм се променя по специфичен начин — продължи Бекет. — О’Нийл ни доказа това като създаде сложен комплекс по-висши организми от по-простите форми. Това може да предизвика огромни видоизменения. Той ни показа и това, че цялата клетъчна система подлежи на много фина настройка. Може да бъде пренастройвана.

— Мили Боже! — възкликна някой откъм салона.

Уикъм-Финч извади лулата от устата си, внезапно прозрял какво се опитва да каже Бекет. Процесът беше обратим! Двупосочен! Бе толкова очевидно. Дали Стонър имаше и най-малката представа какво точно бе чул току-що?

— В министерството проблема ми бе разяснен от един специалист доктор-биолог — отегчено рече Стонър. Изглеждаше раздразнен и студенината отново се бе върнала в погледа му. — Всичко това прилича на „хартиената гонитба“^[2]. Не трябва да пропуснеш нито едно късче хартия.

Стонър не бе разбрал казаното от Бекет, въздъхна Уикъм-Финч. Бе минало покрай ушите му.

— Значи намеквате, че сте близо до края на преследването — рече Стонър. — Това ли да предам на министър-председателя? Той ще ме попита: колко близо сме до целта?

— Още не можем да кажем със сигурност — отвърна Бекет. — Но сега вече много по-ясно виждаме следата. Това, което е получил О’Нийл е особен вид вирус, който пренася кодирано съобщение от донора ДНК върху живата клетка чрез инфектиран бактериален агент.

— Канадците казват, че са засекли някаква спирохета или как там се казваше — рече Стонър. — Това ли е заразата.

— Аз лично смятам, че не е. Ние мислим, че те са открили остатъчен продукт, една разсейка от чумата на О’Нийл. Може би някакъв вид мутация.

— Значи насложен в клетката — промърмори Стонър.

— Като панделките на майското дърво — рече Бекет.

— Майско дърво! — изненада се Стонър. Кимна. Очевидно това сравнение му хареса. Явно щеше да направи впечатление в Министерството на вътрешните работи.

— Определено съществува специфична група гени, които определят дали даден зародиш ще бъде от мъжки или женски пол — рече Бекет. — Бактерията носител на чумния вирус се вмъква в тази полоопределяща група гени и се задържа там достатъчно дълго, за да създаде пълен и непоправим хаос.

— Поема топката и я запраща в трибуните — промърмори Стонър.

Забравих, че беше голям футболен запалянко, помисли си Уикъм-Финч.

— Добре казано — рече той.

Гласът на Бекет бе леко озадачен, когато продължи:

— Веднъж формиран, блокът е изненадващо устойчив. Вероятно е свързан с много здрави химически връзки. О’Нийл е проникнал толкова надълбоко в паралелните процеси на ДНК, че е могъл да разграничи отделни детайли от веригите и да избере за целта си който си поиска от тях.

— Наистина ли смятате, че вече сте му по петите? — Попита Стонър.

— Казвам само това, в което съм абсолютно сигурен — отвърна Бекет и забеляза как Юп в отсрещния ъгъл на залата кимна в знак на съгласие.

Захапал вече угасналата си лула, Уикъм-Финч приличаше на стар спокоен мъдрец. Щеше му се да изглежда поне толкова уверен в себе си, колкото изглеждаше Бекет.

Стонър погледна директора. В погледа му се четеше известна подозрителност.

— Ти какво ще кажеш за всичко това, Уай?

Уикъм-Финч извади лулата от устата си. Постави я върху пепелника и заговори без да откъсва очи от нея:

— Убедени сме, че О’Нийл е свързал двете половини от специалните сектори на ДНК-РНК-спиралата на човешката генетична система. Направил го е по някакъв начин, намерил е нужната връзка. — Кимна към Бекет. — Двете половини се заклещват една в друга в изключително здрава и неразрушима връзка. Екипът на Бил смята, че вътре в самата спирална верига има други независими репликиращи системи, които съставят тази връзка.

— А какво смяташ ти? — попита Стонър.

Уикъм-Финч го погледна.

— Може би са начертали най-ясната и обясняваща процесите картина на нещата, постигана досега.

— Може би — повтори Стонър. — Значи не си убеден?

— Аз съм учен! — възпротиви се Уикъм-Финч. — Трябва да видя доказателството.

— Тогава защо смяташ, че подхода им е обещаващ?

— На първо място, той показва виновника — ДНК на вируса. Всички знаем, че там някъде се крие проблема. Освен това обаче, той оставя ясни дири в клетъчната система.

— Аз лично не ги виждам — вметна Стонър.

— Следите или късчетата хартия в тази „хартиена гонитба“ са блокираните ензими — обясни Бекет.

Стонър го стрелна с поглед, после отново извърна очи към Уикъм-Финч. Все пак тоя коментар не му се бе изплъзнал и очевидно щеше да бъде докладван на министър-председателя.

— ДНК на вируса може да се свърже с ДНК на бактерията чрез един доста прост и лесен процес — продължи Уикъм-Финч. — Цялото потомство на бактерията ще съдържа ДНК на вируса и всички „съобщения“, записани в тази ДНК.

— Съобщения — сухо повтори Стонър.

— Когато — продължи Уикъм-Финч — бактерията попадне в тази част на човешката ДНК-верига, която определя пола на приемника като женски, тогава ДНК на вируса, или поне така смятаме ние, се вклещва в клетъчната обвивка и се освобождава от бактериалния си носител.

— И съобщението е предадено — завърши Бекет.

— Но знаете ли точно по какъв начин става това? — попита Стонър.

— Вече можем да проследим процеса — отвърна Бекет. — Съвсем скоро ще можем да разгадаем и цялостния механизъм.

— Колко скоро, по дяволите? — впи огнен поглед в него Стонър.

Бекет само присви рамене:

— Работим върху проблема толкова бързо, колкото ни е възможно.

— Вече със сигурност можем да кажем, че познаваме условията, при които се репродуцира — Намеси се Уикъм-Финч. — Да не забравяме и факта, че антибиотиците имат обратен ефект. То просто процъфтява в тяхна среда.

— Ние вече ставаме нетърпеливи — натърти Стонър.

— Точно в момента вашето нетърпение ни държи настрана от пряката ни работа — отвърна Бекет.

Стонър бутна назад стола си и се изправи.

— Някой да каже на шофьора ми, че съм готов да тръгвам.

Уикъм-Финч вдигна ръка и видя един от асистентите бързо да се изправя и да напуска стаята.

Стонър се обърна и се втренчи в него:

— Разочаровахте ме, Уай. Ако зависеше от мен щях да докарам пръскачките тук и да изпепеля това място заедно с всички ви. Щях да стерилизирам земята, върху която сте стъпвали и после да се опитам да започна всичко отначало.

— И да направите същите грешки още веднъж — добави Бекет, заобикаляйки масата.

Стонър бавно се извърна и впи студени очи в Бекет.

— Може би не. Май ще трябва да впишем научноизследователската работа в списъка на углавните престъпления.

Рязко се извърна и излезе от стаята без дори да погледне асистента, който му отвори вратата.

Бекет застана до Уикъм-Финч и проследи с поглед вратата, която се затвори зад Стонър.

— Какво мислиш, че ще каже на премиера? — попита Уикъм-Финч.

— Ще му каже, че имаме нова теория, която може и да даде резултати, но правителството трябва да изчака, за да ги види.

— Наистина ли смяташ така? — Директорът измери Бекет с тежък поглед, после се наведе и взе от масата лулата си.

— Да. Звучи много научно даже. Изчакай и ще видиш доказателствата.

Уикъм-Финч се загледа в лулата си.

— Я ми кажи, Бил, на това ли викат твоите хора „водене за носа“?

— Ни най-малко.

Директорът вдигна очи и срещна погледа на Бекет.

— Много ми се ще да ми беше казал предварително всичко това, което поднесе на Стонър. Особено онова за двупосочността на процеса.

— Нима се съмняваш в…

— Не, разбира се! Просто не съм сигурен, че бих го споделил със Стоуни.

— Та той дори не го разбра. Мина му покрай ушите.

— Да, тук си напълно прав — замислено промърмори Уикъм-Финч, без да сваля очи от асистентите, които се изнизваха един по един от стаята, избягвайки погледа му, — но той си има шпиони и тук и все някой от тях ще му обясни за какво става дума.

— Е, тогава освен за меда ще научи и за жилото.

— Политиците не обичат други да държат жилото. Както и меда, между впрочем.

— Доста сме развълнувани за новите открития — смени темата Бекет.

Уикъм-Финч хвърли поглед към Юп, който все още седеше в креслото. Залата бе почти празна.

— Смятам, че доктор Юп не е толкова развълнуван колкото теб, Бил. Той като че ли е заспал.

— Е, какво пък! — усмихна се Бекет. — Работихме цялата нощ.