Франк Хърбърт
Бялата чума (23)

Макар да връщаш синовете на Морна и да водиш Седемте Армии на Фиана, не можеш разтуши таз скръб.

Отец Майкъл Фланъри

Излитането на Екипа от ДИЦ трябваше да стане в 10:00 сутринта, Денвърско време, но полета се отложи с половин час, защото цистерните с гориво за огнепръскачките трябваше да се преместят, поради неочакваната промяна на вятъра. Бекет и тримата му колеги се размотаваха в района на летището, докато завърши преместването. Цялата територия вонеше на керосин.

Един полковник от Военно Въздушните Сили бе инструктирал подробно Бекет по телефона и по радиото за спецификата на предстоящия полет. „Очаквайте промени и изненади от всякакъв род“, бе го предупредил той.

Полковникът постоянно се бе обръщал към Бекет с „майор“. Дочул един от разговорите, Лепиков бе попитал:

— Я ми кажи, Бил, как така във вашите ВВС един доктор може да бъде същевременно и пилот?

— Просто исках да имам и втора професия, в случай че някога скалпелът случайно ми се изплъзне от пръстите при операция — бе отговорил Бекет.

Без да се усмихне на това, Лепиков бе отвърнал:

— Мисля, че не си точно това, за което се представяш.

— Нима не е така с всички ни?

Самолетът бе модифициран „Лиър“ с допълнителни резервоари за гориво. Пилотската кабина бе доста тясна, покрита с армирано стъкло и сякаш сбутана на носа от притискащите я отзад цистерни, в които горивото се плискаше при движението на самолета.

Изборът на „Лиър“-а се дължеше на опита, който Бекет имаше с такъв тип самолети — двайсет и един летателни часа. Пилотският му клас бе валиден и за още три типа изтребители, между които и стария „фантом“, на когото той просто се възхищаваше по начина, по който един тийнейджър би се възхитил от чисто нов, модерен автомобил. Бекет бе летял веднъж и на „Мираж“ на Египетските ВВС, така че с нетърпение очакваше зрелищна демонстрация на професионално умение от страна на френския ескорт, който щеше да се състои от новички „Мираж-III“, взети направо от дълбокия резерв.

Допълнителният половин час даде на Бекет възможност да направи щателна проверка на пилотската кабина. Извърши я методично и с вещина, добре позната на всяка една от асистиращите му в операционната болнични сестри.

Картите за полета в ред.

Уредите в изправност.

Метеорологичният бюлетин постоянен.

Забеляза, че основната височина на полета е зададена като 35 500 фута и промърмори неодобрително. Беше поискал таван от петдесет хиляди.

Маршрутът на полета бе предвиден така, че да ги пренесе над колкото се може по-малко населени райони. Минаваше покрай Кливланд, южно от Бъфалоу и после право над Бостън. Трябваше да прелетят южно от Гренландия и Исландия и оттам да се спуснат към Великобритания. Ескортът на Изолационния корпус щеше да ги поеме още от Исландия.

Бекет бе предупреден, че инструкциите на ескорта са да свали „Лиър“-а, ако се отклони от широкия пет мили въздушен коридор.

Горивото им бе изчислено за тринадесет часов полет, което значеше, че трябва да кацнат в Манчестър, Англия в 6:30 сутринта, местно време. Ракетите на Изолационния корпус бяха програмирани да ударят „Лиър“-а точно шест минути, след като Бекет го паркира в края на пистата в Манчестър. Инструкциите на Бекет бяха да изхвърли останалото му излишно гориво, преди кацането, като използва специален бутон, който автоматично изпраща утвърдителен сигнал до Изолационния корпус.

— В противен случай ще бъдете обстреляни още докато наземния персонал е в, и около самолета — бе го предупредил полковника.

Не можеха да поемат дори и минималния риск някой да отвлече „Лиър“-а и да се опита да напусне Англия.

Бенет вече привършваше проверката на пилотската кабина, когато Юп се вмъкна вътре и се намести на седалката на втория пилот.

— Нали не възразяваш, Бил?

— Само не пипай нищо.

Бекет отново огледа уредите. Очите му със задоволство се спряха на последния модел сателитно свързан навигационен екран върху арматурното табло. Имаше бележка от техниците, които го бяха инсталирали с точно описание на възможните критични отклонения. Не бе им стигнало времето за пълна фина настройка.

Когато облеченият в скафандър шофьор на последната цистерна се придвижи до определеното място, Бекет започна съвсем машинално да подготвя самолета за излитане, докато наум си повтаряше данните на полета: четири часа и петдесет и седем минути от Колорадо Спрингс до Бостън; тринайсет часа и трийсет и три минути до Манчестър — двадесет и девет минути закъснение от разписанието. Насрещен вятър над Атлантика. Щяха да са над Бостън около 5:30 следобед. А бе то и пилотите трябваше да бъдат двама! Погледна замислено към седящия до него Юп и реши да не му доверява рутинната задача по излитането. Юп очевидно бе доста нервен.

Бекет отново се обърна към командното табло пред себе си и си напомни, че „Лиър“-а си има собствен нрав, с който трябва да се съобразява. Това бе доста капризен самолет, податлив и на най-леките, причинени по невнимание на пилота странични отклонения. Трябваше да бъде непрекъснато нащрек при излитането и кацането, ако искаше да избегне страничното клатене, което можеше да ги размаже на земята. Трябваше да го управлява на инструменти.

Слушалките му изпращяха.

— Кула до писта трийсет и пет, мистър Бекет. Цялото ви тегло възлиза на 12 439 фунта.

Бекет си отбеляза това и отговори:

— Довиждане, кула Петерсън.

— Лек полет, майоре.

Бекет позна гласа на полковника, който го бе инструктирал. Странно, но мъжът така и не му бе казал името си. Доста шантави неща ставаха напоследък.

— Задействайте специалния си предавател — заповяда полковника.

Бекет натисна един червен бутон на таблото.

— Какво е пък това? — попита Юп.

— Звънчето ни на прокажени. — Бекет хвърли поглед вляво, после вдясно. — А сега млъкни, докато вдигна самолета горе.

Докато „Лиър“-ът набираше скорост по пистата, Бекет видя огнепръскачките вече да бързат към паркинга. Първо щяха да ударят колата им, спряна до товарната рампа, после всичко наоколо щеше да се окъпе в пламъци. В огъня има някаква пречистваща безвъзвратност, помисли си Бекет. Изпепелените неща не можеха да се възпроизведат.

Четирите самолета „Мираж-III“ от ескорта се лепнаха за него още преди да стигне до кръстовището Търман извън Денвър. Той махна с ръка за поздрав на пилотите и те му пожелаха успех с вдигнат палец преди да изостанат назад. Един се залепи точно зад опашката му. Бекет замислено кимна с глава. Бе видял ракетите, прикрепени под крилата на изтребителите. Тези ракети бяха един много съществен фактор при този полет. Те изискваха от Бил Бекет навигацията му да бъде на висота.

Радиото прекъсна мислите му с поредния метеорологичен бюлетин. Скоростта на насрещния вятър над Атлантика бе спаднала леко, но още бе рано да се радват.

Бекет изслуша бюлетина, почука по интеркома и каза:

— Оставете предпазните си колани закопчани, освен когато ви се приходи в кенефа. Никой да не се мотка излишно наоколо. Времето над океана е доста несигурно и ще трябва през целия път да къткам тая птичка. Ще ни е необходима и последната капчица гориво, с която разполагаме.

На височина трийсет и пет хиляди фута той изравни самолета, съобщи координатите си и се обърна към Юп:

— Може да нямаме и чаена лъжичка гориво, когато пристигнем там.

— Аз ти имам пълно доверие, Бил. Я, ми кажи, какво е това звънче на прокажени?

— Излъчваме постоянен, специален, опознавателен сигнал. Ако той спре — Бууум! — Хвърли поглед към заелия позиция от дясната им страна „Мираж“. — Тия приятелчета отвън изобщо не се шегуват.

— Виждам ракетите. Май наистина ще ги използват.

— Можеш да си абсолютно сигурен, че ще го направят.

— Нали не възразяваш да остана тук в кабината с теб?

— Винаги се радвам на компания, когато не съм зает. Просто си дръж краката настрана от педалите и не пипай кормилото.

— Слушам и изпълнявам, Мон Капитен.

— Много добре — ухили се Бекет и за първи път, откакто се бе качил на самолета, се отпусна. — Просто си представяй, че си в Чуждестранния Легион и си спомни как един „капитен“ наказва неподчинението.

— Оставят те разпънат на пясъка под палещото слънце да чакаш Берберите — рече Юп. — Лешоядите дебнат отстрани. Да, гледал съм го този филм.

Бекет почука по микрофона за сверка на позицията с наземните станции.

— Като се замисли човек, това кратко пътуване ни излиза доста скъпичко. Тоя самолет с всичките тия подобрения и модификации, бих му дал не по-малко от четири милиона. Само едно пътуване и… бум! Това трябва да е най-скъпият трансатлантически полет в историята.

— Да, но е първокласен — рече Юп. — Освен, ако не пътуваш отзад. Чува се как керосина се плиска в ония резервоари.

— Това притеснява ли те?

— Не обичам огъня.

— Ти няма и да го усетиш. Някой веднъж каза, че самолетът е един от нелошите начини да свършиш. Може и да те убие, но няма да се мъчиш.

Юп потръпна.

— Веднъж пилотирах самолета на един приятел близо до Лион. Усещането никак не ми хареса.

— На някои им харесва, на други не. За какво бръщолевихте отзад с Франсоа и Сергей преди да излетим?

— Ти имаш ли деца, Бил? — попита вместо отговор Юп.

— Ъ? Да. С Мардж имаме две дъщери. — Кръстоса пръстите си. — Те все още са здрави, благодаря на Бога. Какво общо има това с…

— Аз имам две момчета. Те са със семейството ми близо до Бержерак, в Дордон.

— Темата ли променяш, Джо?

— Не, напротив. Харесвам околностите на Бержерак.

— Родният град на Сирано — рече Бекет, решил да следва този странен обрат на разговора. — И как тъй носът ти не е голям?

— Не са ме карали да събирам трюфели като малък.

Бекет избухна в смях и почувства как напрежението го напуска. Това ли бе целта на Юп? Да разведри атмосферата?

— Ние сме добър екип, Бил — каза Юп.

— Един дяволски добър екип, да! Даже и със стария Сергей там отзад.

— Ах, бедния Сергей. Той е успял да убеди себе си, че двамата с Ариана биха изпитали голямата страст. Смъртта е осуетила най-великата любовна история на века.

— За това ли си говорихте?

— И това споменахме. Много странна група сме се събрали. Подхождаме си по извънредно забележителен начин — сякаш съдбата ни е предопределила да се съберем, за да вършим точно тази работа.

— Ще се справим без грешка, Джо.

— Съгласен съм с теб. Двата трагични смъртни случая ни мотивираха по много мощен начин. А, и резултатите от аутопсията… все не ми излиза от ума. Щом черният дроб…

— Разкажи ми за Дордон? — прекъсна го Бекет.

Юп го погледна. Спомни си онзи другия Бекет, изправен под ярките лъчи на прожекторите в операционната зала, спомни си сръчните и уверени движения на скалпела му. Да, точно този Бекет тук, в самолета бе човекът проклинал Франсоа.

— Всяка есен в Дордон — рече Юп — събирахме гъби червенушки, boletus edulis. — Докосна с върховете на пръстите си устните си и примлясна от удоволствие. — Когато се справим с тази чума, Бил, трябва да доведеш семейството си. Ще си направим истинско угощение гъби червенушки и горски ягоди — малките fraise des bois.

— Дадено.

Бекет замълча, за да направи лека корекция в курса. Земята под него се стелеше като пъстра черга. Правоъгълните очертания на фермите се мярваха през пролуките на накъсаните облаци. Плавният полет на „Лиър“ а поддържаше стабилния курс.

— Ние в Дордон сме много старомодни — рече Юп. — В останалата част на Франция гледат на нас както вие гледате на вашите селяци от Юга. Женитбата ми с Ивон бе предварително уговорена. Двамата се познавахме още от деца, разбира се.

— И не си кръшкал преди това, а?

— Въпреки всички легенди, които се носят за нас, ние французите никога не говорим за любовните си похождения. Устните ми са запечатани.

— Значи, предварително уреден брак? А пък аз си мислех, че тая практика е отмряла с времето на тенекиените гащи и железните яки.

Юп изглеждаше озадачен.

— Тенекиените гащи и… Ааа, имаш предвид рицарите и броните им. — Присви рамене. — Колко големи са дъщерите ти, Бил?

— На осем и на единайсет. Защо? Искаш да ги сгодиш отсега ли?

— Моите синове са на четиринайсет и дванайсет. Нелоша възрастова разлика.

Бекет се втренчи в него.

— А бе ти сериозно ли говориш?

— Бил, замислял ли си се в какъв свят ще се озовем, когато победим чумата?

— Не много, защо?

— Не е добре това, че нашият екип трябва да се свързва с другите изследователи единствено чрез политическите лидери на нашите нации.

— Всички те гледат само как да извлекат някаква изгода.

— Точно това каза и Сергей. Но нещата се променят. Говоря напълно сериозно за нашите деца, Бил. Защо интелигентните да не оженят децата си за децата на интелигентни?

— Знаеш, че нещата не стоят точно така, Джо. Новото поколение невинаги…

— Знам законите на генетиката, Бил. Отклонения от центъра. Нашите внуци няма да са толкова умни колкото родителите си… може би.

— Какво си си наумил, Джо?

— Децата ни ще наследят един съвършено различен свят. Новият модел вече се проявява. Малки държавици със силно охранявани граници. Навсякъде е пълно с Швейцарии. И всички са силно подозрителни към чужденците.

— И има защо, за Бога!

— Така е, но какви ще са последствията от изчезването на големите държави?

— Ти наистина ли мислиш, че те ще се разпаднат?

— Това е очевидно. Каква е ползата от една огромна държава, след като един-единствен индивид може да я унищожи? Държавите трябва да станат толкова малки, че хората в тях да се познават всичките.

— Мили Боже! — пое дълбоко дъх Бекет.

— Можем да постигнем единна световна валута — рече Юп. — Може би някакъв вид електронна валута. Вероятно ще се запази някаква форма на търговия. Но кой ще посмее да нападне съседите си, когато само един-единствен оцелял може да изтреби нашествениците?

— Да, но ако можем да се справим с…

— Вариациите в проявлението на чумата са безбройни, Бил. Това поне вече е неоспоримо.

— И все пак армиите ще останат — каза Бил с нотка на цинизъм в гласа.

— Кой би рискувал да поддържа военна сила, когато самото притежание на такава вече е предпоставка за бедствие, което ще държи населението му в постоянна заплаха?

— Какво искаш да кажеш?

— Твоята войска не ще може да упражнява военните си умения над съседните държавици. Старите конвенционални оръжия са вече история.

Бекет отмести очи от командното табло на „Лиър“-а и се втренчи в Юп.

— Исусе Христе! — промълви.

— Ние отворихме кутията на Пандора — рече Юп. — Страхувам се, че тази чума е само началото. Само си помисли, Бил, всички тези различни проявления на чумния вирус…

— И това го причини един-единствен човек — кимна Бекет. — Сам-самичък.

Хвърли поглед към „Мираж“-а от лявата им страна, после отново се обърна към Юп.

— Може би, една полицейска държава…

— Сергей не смята така. Той много е мислил по въпроса. Дори подозира, че господарите му планират да убият някои учени веднага щом…

— Ами ако пропуснат точно този, когото трябва?

— Даа. Ами ако избухне още една чумна епидемия. Ако вирусът мутира и те нямат никакви средства да се противопоставят на новата заплаха? Или пък, ако се запитат, какво ли правят съседите им с техните си учени? О, не! Този тигър има много дълга опашка.

Бекет включи самолета на автопилот и съобщи това на ескорта. Облегна се назад и сключи длани зад главата си.

— Самолетът се управлява сам? — попита Юп с нотка на страх в гласа.

— Да, сам се управлява.

— В английския език има тази доста ценна възвратна форма — каза Юп. — По-добре изразявам мисълта си на английски. Ние сами си създадохме този Безумец. Сами си причинихме това. Едновременно сме и извършител и потърпевш. И субект и обект на действието.

— Май доста си мислил по въпроса — рече Бекет.

— Мисля, че знам какъв свят ще наследят децата ни.

— Аз просто се надявам, че те изобщо ще наследят някакъв свят.

— Да, това е първа точка от дневния ред.

Бекет погледна странично към Юп.

— Ти наистина сериозно мислиш да ожениш синовете си за дъщерите ми.

— Напълно сериозно. Ще се сблъскаме с необходимостта да уреждаме бракове през новите граници. Многоженството не е измислено вчера, Бил.

— Даа, ще трябва да разнообразяваме генетичните модели.

— Или да претърпим генетичните отклонения.

Бекет свали ръцете си и провери уредите. Направи лека корекция на курса.

— Нуждаем се не само от лекарство против чумата, а също така и от медицински похват, чрез който да се справим със същината на проблема.

— Медицински ли? — попита Юп. — Само медицински?

— Разбирам какво искаш да кажеш, Джо. Обществената медицина винаги се е сблъсквала с пречки от политически характер, но този път…

— Ние смятаме, че трябва да се изградят стратегически разположени центрове из целия свят, стабилна система за комуникация, компютризирана система за обмяна на информация, без оглед на държавните граници, аудио и видео, никаква цензура. Учените трябва да обединят усилията си, независимо от тяхната национална принадлежност.

— Ти бълнуваш, Джо.

— Може би.

— Семействата ни са зависими от доброто ни поведение, по дяволите!

— И целият останал свят е зависим от собственото си добро поведение.

— Какво ще стане, ако някой изследователски център в Русия разреши проблема преди нас самите?

— Това няма да има голямо значение, докато повечето от нас знаят решението.

— Исусе! Ти ми говориш за конспирация на учените!

— Точно така. И всеки изследовател, който гледа трезво на нещата, ще стигне до същия извод.

— Наистина ли мислиш така? Но защо?

— Защото точно в това е силата ни… а, останалото е хаос.

— И Сергей ли мисли така?

— Сергей има доста положително отношение към силата на личността. А и има много приятели в стратегически обекти в Русия.

— И е съгласен да заговорничи против шефовете си?

— Той предложи да наречем проекта „Фос-Годелински Кабал“ — Юп се прокашля. — Твоят приятел Рукерман…

— Той е във Вашингтон, а аз съм тук.

— Но, когато моментът назрее?

— Ще трябва да си помисля.

— Помисли си добре, Бил. Помисли си за всичкото добро, което можем да сторим с цялото това знание. Помисли за цената на едно такова знание.

Бекет се втренчи в него.

— Ти ме изненадваш, Джо.

— Аз самият се изненадвам от себе си, но смятам, че това е единствената логична възможност да оставим на децата си един свят, който те наистина биха искали да наследят.

— А, какво смята Франсоа за това?

— За теб важно ли е неговото мнение?

— По този въпрос определено да.

— Вие двамата с Франсоа си приличате по нещо. И двамата сте консервативни. И точно това бе доводът, който убеди Франсоа. Той иска да запази някои от ценностите в нашия свят.

— Е, поне е дяволски сигурно, че точно политиците го превърнаха в бунище.

— И Франсоа каза нещо подобно, но той по принцип не се е възхищавал на нито един политик след Де Гол.

— Още един генерал — каза Бекет.

— Също както и Айзенхауер.

— Тук ме спипа.

— Значи обещаваш да си помислиш?

— Да.

— Добре. Къде е докладът от аутопсията? Видях те да го носиш преди да напуснем ДИЦ.

— В чантата ми, точно зад мен. — Бекет посочи с ръка. — Най-отгоре. Отворена е.

Юп се наклони, протегна ръка и извади купчина листи от чантата зад седалката на Бекет. Докато правеше това хвърли поглед към вътрешността на самолета.

— Сергей и Франсоа са заспали — рече. Намести се обратно в седалката и приглади листите върху коленете си.

— Това е най-доброто, което могат да направят — отвърна Бекет. Извади една от картите и предаде позивните и позицията на самолета по радиопеленгатора.

— Къде сме? — попита Юп. Погледна надолу към окъпаната в слънце облачна покривка.

— Съвсем скоро ще минем над Мансфийлд, Охайо. Там ще трябва да свием на север, за да заобиколим Питсбърг.

Юп се зачете в доклада от аутопсията.

— Вярно ли е — попита той — че си плакал, когато умря Ариана, Бил?

— Франсоа ли ти каза?

— Каза, че само си го изпсувал и си заплакал. Каза още, че това е било твърде забележително от твоя страна. Не можем да отминем безстрастно смъртта на приятел.

— Тя беше силна жена — промърмори Бекет.