Франк Хърбърт
Бялата чума (62)

Отчаянието поражда насилие, а британците са ненадминати в умението си да всяват отчаяние сред ирландците. Навярно ви е известно, че в Англия е широко разпространено мнението, че ирландците, както жените и негрите, в своята същност са деца, неспособни сами да се управляват. Но нито един народ не може да е истински свободен, докато не се отърси от наследените предразсъдъци. Англичаните и техният сателит Ълстър робуват на предразсъдъците си относно ирландците.

Финтън Крейг Дохъни

— Заразени ли са? — попита Уикъм-Финч.

— Твърде рано е да се каже — отвърна Бекет.

Беше почти полунощ и двамата говореха на висок глас, за да надвикат шума от строителните работи в големия склад, където бяха преместили барокамерата с Браудърови. Натрапчивото дум-дум-дум на компресора се наслагваше върху другите звуци.

Кабината беше поставена върху дървена конструкция близо до центъра на склада, а около нея мястото беше разчистено. Високите палети с консерви и други продукти бяха изтикани до стените. Цяла сюрия дърводелци и други доброволци се трудеха в близост до контейнера, за да довършат платформата от шперплат, върху която той трябваше да бъде разположен.

Уикъм-Финч и Бекет стояха на около шест метра от мястото на действието, но въпреки това все още усещаха миризмата на повръщано, която се носеше от камерата. Смрадта беше отвратителна, а към нея се прибавяше и острата миризма от заварките, направени преди няколко часа на пристанището в Елсмиър.

— Сигурен ли си, че киселините ще стерилизират по-голямата камера? — попита Уикъм-Финч.

— Истинският проблем е в изпаренията — каза Бекет. — Ще трябва да пречистим въздуха тук, преди да го пуснем в новата камера.

Уикъм-Финч се наведе, за да огледа новата желязна конструкция под контейнера, после се изправи.

— Вътре сигурно е ад — рече той. — Казвал ли си им до къде си стигнал с лекарството?

— Казах им, че работим толкова бързо, колкото можем, за да направим достатъчно за майката и бебето — поклати глава той. — Но ти знаеш, Уай, ако са заразени… ще сме късметлии, ако навреме осигурим достатъчно от него за лечение на бебето, да не говорим за майката.

— Всъщност, доколко си сигурен, че серумът ще подейства?

— Гаранция Франция!

— Да не би да искаш да кажеш, че може и да не подейства?

— В епруветката действа — сви рамене Бекет.

— Ясно. Ами ако не действа извън стъкларията, Стоуни много ще се ядоса.

— По дяволите Стоуни!

— Ама и вие американците сте едни! Така се вкисвате като ви притиснат. Според мен това е причината, да имате толкова малко добри администратори.

Бекет стисна устни и си замълча. Обърна се и тръгна към барокамерата. Спря се да даде път на двама работници, носещи листове шперплат, после се надвеси над един от илюминаторите. В камерата беше тъмно, всички лампи бяха изгасени. Възможно ли е да са заспали? — зачуди се той. Не можеше да разбере как могат да спят при цялата тази дандания.

Високоговорителят над вратата изпращя и гласът на Стивън Браудър попита:

— Още колко ще трябва да понасяме това? Бебето наистина се нуждае от кислород!

— В момента пълним един малък резервоар — каза Бекет. Трябваше да намерим нещо, което да минава през снабдителния люк.

— До кога?

— Най-много още час — каза Бекет. Вече виждаше лицето на Браудър близо до стъклото, бледо очертание в сумрака на камерата.

— Строят с дървен материал? — рече Бекет. — Как може да се стерилизира…

— Разполагаме с киселини, които би трябвало да свършат работа.

— Би трябвало?

— Виж какво, Браудър! Открихме патогена и го унищожихме извън човешкото тяло.

— Колко време ви трябва, за да получите серума?

— Най-малко тридесет и шест часа.

После Бекет чу гласа на Кейт, която питаше:

— Стивън! Какво казват?

— В момента синтезират серума, скъпа — каза Браудър.

— Дали ще стане навреме? — попита тя.

— Въобще не е сигурно, че си заразена, скъпа. Завариха дупката много бързо, а и горещината, нали знаеш, нито един микроб не би оцелял.

Да, но тя се разпространява по въздуха, който в момента дишате, помисли си Бекет и каза:

— Работим възможно най-бързо.

— Безкрайно сме ви благодарни — отвърна Браудър.

В този момент Уикъм-Финч докосна рамото на Бекет, който се стресна, тъй като шумът бе заглушил приближаващите стъпки.

— Извинявай — каза Уикъм. — Току-що ми казаха, че на телефона е Стонър. Настоява да говори с теб.

Бекет видя, че пред отворените врати на склада се тълпяха хора от персонала на лабораторията.

— Надяват се да зърнат жената — каза Уикъм-Финч, проследявайки погледа на Бекет. — Шайлс е поставил пазачи, за да ги държат настрана.

— Аха — Бекет се отправи към вратата, но ръката на директора върху рамото му го спря.

— Бил, внимавай със Стонър. Той е опасен човек.

— Ще внимавам — отвърна Бекет и кимна към хората пред вратата. — Ще се наложи да ги пуснем да я видят по някое време — може би по график.

— Шайлс вече го е подготвил.

— По-добре ще е да ги претърсим преди това, за да сме сигурни, че никой не е донесъл чук, с който да разбие прозореца.

— Не мислиш наистина, че… — Той изсумтя. — Тук е Англия! Изрично сме наредили да не се допуска непроверен персонал. Във всички случаи няма да видят нищо друго освен една голяма дървена стая и един малък метален цилиндър.

— От кой телефон да се обадя на Стонър? — попита Бекет.

— Офисът на строителната охрана отсреща май е най-близкото място. Първият в дясно след като излезеш.

Бекет закрачи към входа, но беше задържан от хора, които го притискаха и питаха настойчиво:

— Наистина ли там има жена?

— Заедно със съпруга си и дъщеря им — отговори Бекет. — Така че за сега трябва да стоите далече от там.

— Боже, човече! — възкликна някой. — Знаеш ли от кога не сме виждали жена?

— За момента няма начин да я видите — каза Бекет и се отскубна. Бързо прекоси двора, оставяйки тълпата на входа, но успя да чуе как някой каза:

— Проклети янки!

Пътят му бе осветен от безброй много лампи, които придаваха на Хъдърсфийлд вид на заводски комплекс през нощта. Много хора се навъртаха наоколо и трябваше да се отбележи, че повечето любопитни идваха да надникнат в склада.

Офисът на охраната също бе ярко осветен. Един пазач стоеше зад единственото бюро в стаята, с поглед прикован в мониторите над главата му. На молбата на Бекет той отвърна като плъзна един телефон по бюрото, без да откъсва очи от мониторите. Телефонистката веднага го свърза със Стонър.

— Къде трябваше да отидат, за да те намерят — попита Стонър. — На другия край на земята ли?

Да говориш със Стонър по телефона не беше по-приятно от това да го срещнеш лично, помисли си Бекет.

— Бях в склада, където инсталирахме контейнера с ирландската двойка.

— Вярно ли е, че е родила при преместването?

— Да, момиче. Преждевременно раждане. Работата още е фифти-фифти.

— Значи две опитни мишки за твоя серум.

— Дори не подозираш колко си прав. Може и да са заразени.

— Е… мисля, че доста жени ще се намерят, когато съобщим за серума.

— Няма да оповестяваш нищо докато не го изпробваме!

— Разбира се, старче! Няма проблем! — Стонър звучеше почти приятно. — Май си доста уверен в успеха, така ли е?

— Молим се горещо. С последните открития на ирландците нещата си дойдоха на мястото. Кодът е записан чрез петорни серии! За Бога, кой би се сетил за такова нещо!

— Сигурно са го научили направо от О’Нийл. Не е възможно ирландците сами да са открили това.

— Вярно ли е, че при тях е самият О’Нийл?

— Бъди сигурен, приятелю. Работата е толкова оплескана, че вонята стига чак до тук. Информаторите ни съобщават, че ирландците са на ръба на гражданската война. Една част от тях са се покрили в изследователския им център с надеждата, че това ще ги спаси от директно нападение. Други са превзели голяма част от североизточния бряг и доста места във вътрешността. Типична ирландска схватка!

Бекет погледна към тила на пазача, озадачен от маниера на Стонър. Днес бе твърде приказлив, дори добронамерен.

— Къде е О’Нийл? — попита Бекет.

— Казаха ни, че е в онзи изследователски център. Виж, Бил, бих искал да ме посветиш в цялата тази работа, какво ще кажеш, а? Скоро ще имам среща с премиера и краля. Малко технически жаргон или нещо такова — Стонър се изкикоти. — Всички са много развълнувани. С какво всъщност се занимаваш?

Бекет поклати глава сам на себе си. Картината бе ясна. Наистина опасен човек. Щеше му се да впечатли големците.

— Подходът ни е да разболеем болестта — каза Бекет. — Знаете, че двадесетте възможни аминокиселини са подредени според генетичния код. Чумата нарушава тази последователност. Тя изпраща ново послание за контролиране на биохимичната активност в клетките. Чумата променя кодовите сигнали, насочени към клетките, чрез които те изпълняват най-важните си функции. Конкретни послания към конкретен тип клетки. Разбирате ли?

— Записвам всичко, старче. После ще ми го разпечатат. Продължавай, ако обичаш.

— Използвайте аналогията с витата стълба — каза Бекет. — Това е генетична болест, която атакува спиралата на ДНК в критични точки.

— Точно така — Стонър успя да придаде на гласа си въодушевление, но доста сухо.

— Когато новото послание се инжектира в клетката-носител, вместо по четири, то се предава в поредица от по пет…

— Онова нещо, което са разбрали от О’Нийл?

— Точно така — стана му приятно от това, че изимитира Стонър, но оня очевидно не забеляза. — Знаехме, че О’Нийл със сигурност е използвал вирус за посредник в бактерията приемник — каза той. — И именно това бе объркващата следа, която водеше към грануломна левкемия.

— И какво означава това, приятелче, ако ме попитат?

— Това означава разпадане на естествения генетичен код. Всъщност структурата на ДНК е била променена.

— Добре. А защо не атакува мъже?

— Няма такова биохимично скътано местенце, където патогенът на чумата да може да се скрие и да свърши пъклената си работа. Механизмът в тялото, който регулира скоростта на клетъчния растеж го разрушава.

Бекет се усмихна сам на себе си, осъзнал, че току-що е предал най-важната информация, от която всеки посветен би се досетил какво следва: край на митотичната болест и рака. Биха могли да контролират енергийно-градивната дейност на РНК и още много други неща.

— Превъзходно! — каза Стонър. — Доста работа сте свършили с помощта на добрия стар компютър, нали?

О, да, помисли си Бекет. Трябва да се спомене и новото оръдие на науката. После каза:

— Възползвахме се от две неща — превъзходна нова програма за търсене, разработена от един млад американец плюс техниките за увеличаване на образи, внедрени от НАСА, за да се подобри качеството на картините, изпращани от космоса. Имахме възможността да видим някои неща вътре в самата генетична структура, които никой преди не е виждал.

— О’Нийл сигурно ги е видял — каза Стонър.

— Точно така — отвърна Бекет.

— Онази програма за търсене, не беше ли това, което вашият човек Рукерман донесе?

— Да.

— Наредих да го доведат тук, нали знаеш? Кралят помоли за това. Бая приказки ще се изприказват за новата обстановка в света.

Бекет сключи пръсти.

— Предполагам.

— Рукерман ще представлява вашия президент, кралят и премиерът също ще са там. Въобще, среща на високо равнище!

А ти смяташ, че си в центъра на всичко това, помисли се Бекет.

— А между другото — започна Стонър, — може би ще ти е интересно да научиш, че Кангша предпазливо съобщава за някакво ново лечение.

— Китайците?

— Не съобщават подробности, но сигналът е достатъчно ясен, стари друже. Използват думата лечение.

Стонър прочисти гърлото си.

— Японците и руснаците все още мълчат относно напредъка си, но Джайпур съобщава, че, цитирам „в продължение на месец ще приема предложения за лечение на чумата чрез химически средства, които са дали добри резултати“.

— Интересно, особено за японците.

— Нали ще предадеш това на Уай, стари друже?

— Разбира се. Предай на Рукерман много поздрави.

— Добре. Нали знаеш, с него се разбираме чудесно. Но трябва да отбележа, че той все още не се е научил да казва предполагам така добре, както ти го казваш. Предполагам се сещаш какво имам предвид.

Щрак! И връзката прекъсна.

Гласът на Шайлс се чу по телефона преди Бекет да затвори:

— Ако обичаш, Бил, изчакай ме. Идвам веднага.

Бекет остави слушалката. Шайлс беше подслушвал. Това пък какво значеше? Може би нищо особено. Всички приемаха подслушването на телефоните като нещо нормално. Но Шайлс да подслушва именно този!

В същия момент една облечена в бяла престилка фигура рязко отвори вратата на офиса и, пренебрегвайки Бекет, се обърна към пазача, който следеше мониторите:

— Хей, Арли. В склада има жена в нещо като изолационна камера.

— Знам — отвърна пазачът. Погледът му не изпускаше екраните.

Бялата престилка се изниза през вратата. Чуха го да бяга по коридора.

Тогава Бекет вдигна очи към един от мониторите и забеляза, че най-крайният вдясно дава близък план на барокамерата. През илюминатора се забелязваше някакво движение.

Влезе Шайлс. Униформата му, обикновено спретната, сега изглеждаше поомачкана. Той оцени ситуацията и каза:

— Свободен си, Арли. Поеми мониторите на горния етаж.

Пазачът хвърли един последен, изпълнен с копнеж поглед към крайния десен екран, и излезе.

Щом вратата се затвори Шайлс каза:

— Сгрешихме, като не искахме да допуснем Уай отначало. Тази вечер беше в кабинета ми и намекваше за някакви „изключително любопитни допълнения“ към твоя пробив.

— Нечий увесен нос пак се е навирил — каза Бекет.

— Можем да натопим твоето приятелче жабаря — продължи Шайлс.

Бекет се взря в него, озарен от новото прозрение: беше в кръвта на англичаните да не вярват на никой, роден отвъд островите. А в това число влизаха Бил Бекет, Данза и Лепиков, а също и Юп. Как по дяволите смятаха да оправят света при цялата тази мръсотия?

— Ако някой трябва да бъде обвинен, обвинете мен — започна Бекет.

— Страшно благородно от твоя страна — каза Шайлс. — Но имаш ли реална представа за силите, срещу които се изправяме? Едно обвинение може да се окаже доста опасно.

Бекет погледна Шайлс, но вече загрижено. Мислеше за кипящата, враждебна, вулканична маса там навън, по-голямата част от която едвам се сдържаше да не изригне, крепена от слабата надежда, че някой ден ще бъде открито лекарство срещу чумата. А какво беше последното проучване за съотношението между половете? На всяка оцеляла жена се падаха по осем хиляди мъже. И с всеки изминал ден съотношението ставаше все по-страшно.

— Не ми се ще Уай да те хвърли на лъвовете — каза Шайлс. Как би могъл Уикъм-Финч да хвърли когото и да било някъде? — чудеше се Бекет. Какво ставаше тук?

— Мислех, че имаме споразумение, генерале — каза Бекет.

— О, разбира се, драги. Няма съмнение. Но предстоят важни решения. Кой ще получи от серума и кой не? При кого ще отидат жените, и така нататък, и така нататък…

Той млъкна, щом чу вратата зад него да се отваря бавно. Уикъм-Финч подаде глава:

— А, ето къде сте били, Бил. Генерале. — Директорът влезе в стаята и затвори вратата. — Помислих си, че може би ще ви намеря тук.

— Какво има, Уай? — попита Шайлс.

— Ами, всъщност положението е малко конфузно. — Той хвърли поглед към мониторите после пак към Бекет. — Май ще трябва да се престраша.

— Ако обичаш — каза Шайлс.

Уикъм-Финч пое дълбоко въздух.

— Чух разговора ви — започна той. — Не ми е за първи път. Просто лош навик. Такъв съм си, любопитен, де.

Шайлс гледаше Бекет с поглед, в който се четеше „Нали ти казах.“

— Стоуни и аз споделихме мненията си по тези въпроси — каза Уикъм-Финч. — По всяка вероятност тази вечер той ще разясни нещата пред краля и премиер-министъра.

Шайлс потърка с ръка врата си докато наблюдаваше внимателно Уикъм-Финч. Изпод яката му бавно се надигаше червенина.

— Понякога Стоуни прави глупости — продължи Уикъм-Финч. — Но като политик е добър. Знам това още от училище.

— Какво си направил? — успя да проговори Бекет.

— Ами доста отдавна Фин Дохъни и аз стигнахме до заключението, че може да ни потрябва средство за свързване по спешност. Радиото ми е хоби. Та имам един американски продукт, СВ му викате. Е, разбира се малко го промених. Направих го по-мощен, сложих антена на тавана и други такива. От Изолационния корпус ни спипаха набързо, но като че ли нямаха нищо против, щом не се криехме. Опитах да се свържа с добрия стар Фин неотдавна, но не успях да се свържа. Страхувам се, че нещо лошо е станало там. Сега Изолационния корпус разполага с вашата формула на серума и с биохимичната картина. Стоуни смята, че те ще го предадат на американците и на всички останали.

— По дяволите — изруга Шайлс.

— Нали разбирате, не искахме да има насилие — каза Уикъм-Финч. — Такава адски привлекателна награда трябва да се сподели. Не разбирате ли? Не можем да чакаме хората да дойдат тук с оръжия и други такива и да си я вземат.

Бекет се разсмя, клатейки глава.

— Почакай само да съобщя новината на Жос.

— Сигурен съм, че Лепиков вече му е казал — каза Уикъм-Финч. — Много е забавен този руснак. Каза ми една стара руска поговорка: „Който започва конспирация посява семе.“ Много е добра, какво ще кажете?

— Никога не се знае какъв ще е плода докато семето не порасне — каза Бекет и погледна към Шайлс. Червенината бе заляла цялото лице на генерала.

— Правителството не можеше да разреши само една малка група да има контрол над плодовете, нали разбирате? — каза Уикъм-Финч.

Най-после Шайлс възвърна гласа си:

— Кълна ви се, господине, че моята грижа бе да изградя дистрибуторна система, за да сме сигурни, че ще се разпредели поравно.

— Разбира се, драги — рече Уикъм-Финч.

— Ще има предостатъчно за всички — додаде Бекет. Той отново погледна към Шайлс. Генералът бе започнал да се съвзема. — А вие все още командвате голяма част от войската, генерале.

— Но ще се наложи да се подчиня на правителството — каза Шайлс. — Това се опитвах да ви обясня преди малко.